Моят забележителен сън
В една автомобилна катастрофа преди много години претърпях много наранявания, най-тежкото от които ме остави в кома за над 3 месеца. Свещеническите благословии, заедно с подкрепата на семейството, ми позволиха да постигна това, което един от лекарите ми нарече “забележително възстановяване”.
Но нараняванията в главата отслабиха краткотрайната ми памет и вече не можех да си спомням сънищата си. Често се будех и мислех, “О, аз сънувам”, но в този миг сънят завинаги се изплъзваше от паметта ми.
Седемнадесет години след катастрофата бях призован за епископ в моя район. По време на едно събрание на съвета на района след това президентът на Неделното училище за деца предложи да призовем една семейна двойка да води клас. Съветниците ми и аз бързо си разменихме изненадани погледи.
Сестрата посещаваше събранията, макар и нередовно, но съпругът й не бе идвал от години. Въпреки това ние всички почувствахме, че те трябва да имат възможността да обмислят призованието.
В нощта преди да говоря с двойката сънувах много жив сън. Събудих се на другата сутрин и си го спомнях изцяло. Сънят бе само за това какво да кажа на интервюто, та те да приемат призованието. Чувствах се шокиран от това, че помнех първия сън от 17 г., но по-важното бе, че той ме развълнува и изпълни с енергия.
Същата вечер моят съветник дойде да ме вземе. Докато пътувахме за събранието, той каза, “Епископе, мисля да оставя всичките речи на вас”. Помня, че се усмихнах уверено, защото чувствах, че Господ е нахвърлял схематично моето изложение вместо мен.
По време на интервюто повторих точно съня и двойката прие призованието. Когато се отправихме към вкъщи вечерта, моят съветник ми каза, “Чувствам се така, сякаш съм бил поучен от експерт”. Отново се усмихнах, защото знаех, че това беше вярно – всички ние бяхме учени от Учителя.
Съпругът и съпругата изпълняваха задълженията си в Неделното училище за деца с отдаденост и двамата станаха активни в района. Няколко години по-късно те бяха запечатани в храма.
До днес именно този сън е единственият, който си спомням през последните 28 години. Сигурен съм, че Небесният Отец знаеше, че времето бе идеално за тази двойка. Съответно Той вдъхнови президента на Неделното училище за деца и за една нощ благослови моята увредена памет да действа съвършено. Още веднъж си давам сметка, че Господ стои начело на тази Църква и че “вечните цели на Господа ще продължават хода си, додето всичките Негови обещания не бъдат изпълнени” (Мормон 8:22).