Накъде гледате?

От старейшина Лин Г. Робинз

От Президентството на Седемдесетте

Опитвайки се да угодим на хората преди да угодим на Бог, ние разменяме местата на двете големи заповеди.

„Накъде гледаш?“ С този озадачаващ въпрос ме изненада президент Бойд К. Пакър, докато пътувахме заедно по време на първата ми задача като нов седемдесетник. Без допълнително обяснение на контекста, аз бях объркан. „Седемдесетникът – продължи той – не е представител на хората пред пророка, а представител на пророка пред хората. Никога не забравяй накъде гледаш!“ Това беше въздействащ урок.

Опитвайки се да угодим на хората преди да угодим на Бог, ние разменяме местата на двете големи заповеди (вж. Матея 22:37–39). Това означава да забравим посоката в която гледаме. И все пак всички сме правили тази грешка поради страх от хората. В Книгата на Исаия, Господ ни предупреждава: „Не бойте се от укорите на човеците“ (Исаия 51:7; вж. също 2 Нефи 8:7). Във видението на Лехий този страх е породен от подигравките, идващи от величественото и обширно здание и каращи много от хората да забравят в коя посока гледат и да изоставят дървото „засрамени“ (вж. 1 Нефи 8:25–28).

Този натиск на околните се опитва да промени начина на мислене и дори на поведение, като кара човек да чувства вина, че е обидил някого. Ние се стремим към почтено съществуване с тези, които сочат с пръст, но когато този страх от хората ни изкушава да приемем греха, това се превръща в „клопка“, както се казва в книгата Притчи (вж. Притчи 29:25). Клопката може да бъде толкова добре маскирана, че да предизвика нашето съчувствие и да ни накара да приемаме и дори да одобрим нещо, което е порицано от Бог. За слабите във вярата, страхът може да се превърне в основно препятствие. Например, някои млади мисионери се страхуват от хората в мисията и не съобщават за крещящи нарушения на мисионерските правила от страна на своеволен колега, защото не искат да го обидят. Решения, изискващи проява на характер, се вземат като помним правилната подредба на първата и втората голяма заповед (вж. Матея 22:37–39). Когато тези объркани мисионери разберат, че са отговорни пред Бог, а не пред колегата си, това трябва да им даде смелост да променят посоката, в която гледат.

На млада възраст, 22 години, дори Джозеф Смит забравя в коя посока трябва да гледа, когато многократно моли Господ да позволи на Мартин Харис да вземе 116 страници ръкопис. Може би Джозеф е искал да покаже благодарността си към Мартин за оказаната подкрепа. Знаем, че Джозеф изключително силно е желаел други очевидци да го подкрепят срещу печалните лъжи, разпространявани срещу него.

Каквито и да са били основанията на Джозеф, колкото и оправдани да са изглеждали, Господ не ги оправдава и остро го укорява: „И ето колко често ти си престъпвал заповедите и законите … и си продължавал да се водиш по увещанията на човеци. Защото ето, ти не трябваше да се страхуваш от човека повече, отколкото от Бога“ (У. и З. 3:6–7; курсив добавен). Това мъчително преживяване помага на Джозеф завинаги да запомни накъде да гледа.

Когато човек се опитва да запази достойнството си пред хората, той несъзнателно губи достойнството си пред Бог. Да мисли човек, че може да удовлетвори Бог и в същото време да одобрява неподчинението на хората пред Него, не е неутралност, а двуличие, лицемерие, опит да „служи на двама господари“ (Матея 6:24; 3 Нефи 13:24).

Макар със сигурност да е нужна смелост да се изправим пред опасности, истинската проява на смелост е в преодоляването на страха от хората. Молитвите на Даниил му помагат да остане сред лъвовете, но това, което го направи човек с лъвско сърце, е че устоява на цар Дарий (вж. Даниил 6). Този вид смелост е дар от Духа за тези, които се боят от Бога и казват молитвите си. Молитвите на царица Естир й дават същата смелост да отиде при съпруга си, цар Асуир, съзнавайки, че така рискува своя живот (вж. Естир 4:8–16).

Смелостта не е само една от главните добродетели, но както Ч. С. Луис посочва: „Смелостта е … израз на всяка добродетел в момент на изпитание. … Пилат е бил милостив само тогава, когато това не е било опасно“¹. Цар Ирод се натъжил от искането да обезглави Иоан Кръстител, но желаел да угоди на „седящите с него“ (Матея 14:9). Цар Ной бил готов да освободи Авинадий, докато натиск от нечестивите му свещеници го карат да се поколебае (вж. Мосия 17:11–12). Цар Саул не се подчинява на Божието слово и запазва военната плячка, защото „се убоя от людете и послуша техния глас“ (1 Царете 15:24). За да умилостиви размирния Израил при планината Синай, Аарон изработва златен телец, забравяйки на къде трябва да гледа (вж. Изход 32). В Новия завет „мнозина от първенците повярваха (в Господ); но поради фарисеите не Го изповядаха, за да не бъдат отлъчени от синагогата; защото обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога“ (Иоана12:42–43). Писанията са пълни с такива примери.

Сега чуйте за някои вдъхновяващи примери:

Първо Мормон: „Ето, аз говоря със смелост, имайки власт от Бога; и не се боя от това, което човек може да направи; защото съвършената любов прогонва всякакъв страх“ (Мороний 8:16; курсив добавен).
Нефи: „Затова не пиша въобще за нещата, които са угодни на света, а за нещата, които са угодни на Бога, и за онези, които не са от света“ (1 Нефи 6:5).
Капитан Мороний: „Ето, аз съм Мороний, вашият върховен военачалник. Аз не търся власт, но искам да я съборя. Аз не търся светска слава, а славата на моя Бог, свободата и благополучието на моята страна“ (Алма 60:36).

Мороний има толкова голяма смелост в това да помни накъде да гледа, че за него се казва: „ако всички човеци бяха, са, и бъдат като Мороний, ето, самите сили на пъкъла биха се разклатили навеки; да, дяволът никога нямаше да има власт над сърцата на чедата човешки“ (Алма 48:17).

През изминалите векове, пророците винаги са били сочени с презрение. Защо? Защото „виновните намират истината за тежка, защото тя ги пронизва до самата сърцевина“ (1 Нефи 16:2) или както отбелязва президент Харолд Б. Лий, „ударената птица пърха с криле!“² Тяхното презрително отношение всъщност е вина, опитваща се да се оправдае, както в случая с Корихор, който накрая признава, „винаги съм знаел, че има Бог“ (Алма 30:52). Но преди това Корихор е толкова убедителен в своите измами, че сам вярва на лъжите си (вж. Алма 30:53).

Надменните хора често обвиняват пророците, че не живеят в 21 век, или пък че са предубедени и тесногръди. Опитват се да убедят и дори упражняват натиск върху Църквата да снижи Божиите стандарти до нивото на собственото им неподходящо поведение, което, по думите на старейшина Нийл А. Максуел, „води до самодоволство, а не към самоусъвършенстване“³ и покаяние. Понижаването на Господните стандарти до нивото на неподходящото поведение на обществото е вероотстъпничество. Много от църквите сред нефитите, два века след посещението на Спасителя при тях, започват да „опростяват“ доктрината, както се изразява старейшина Холанд⁴.

Докато слушате следния откъс от 4 Нефи, потърсете сравнения с нашите дни: „И стана така, че когато изминаха двеста и десет години, в земята съществуваха много църкви; да имаше много църкви, които провъзгласяваха, че познават Христа, но въпреки това, отричаха по-голямата част от Неговото Евангелие дотолкова, че приемаха всякакъв вид нечестие и раздаваха това, което беше свято, на оногова, за когото то беше забранено поради недостойнството му“ (4 Нефи 1:27).

Дежавю на последните дни! Някои членове на Църквата не осъзнават, че попадат в същата клопка, когато агитират за приемане на местни или етнически „предания на бащите им“ (У. и З. 93:39), които не са в съответствие с евангелската култура. Други заблуждават себе си и в себеотрицание молят или настояват епископите да понижат стандартите за храмова препоръка, за одобрения за прием в университет или за заявления за мисия. Не е лесно да си епископ при такъв натиск. Обаче, подобно на Спасителя, който прочиства храма, за да защити светостта му (вж. Иоана 2:15–16), епископите днес са призовани да защитават смело храмовите стандарти. Спасителят казва, „Аз ще се явявам на людете ми с милост … ако людете Ми спазват Моите заповеди и не оскверняват този свят дом“ (У. и З. 110:7–8).

Спасителят, нашият велик Пример, винаги гледа към Отца. Той обича и служи на ближните си, но казва: „от човеци слава не приемам“ (Иоана 5:41). Той иска тези, които учи, да Го следват, но не търси тяхната благосклонност. Когато извършва деяния на милосърдие, такива като изцеление на болни, дарът често се съпровожда с изискване „да не кажеш това никому“ (Матея 8:4; Марка 7:36; Лука 5:14; 8:56). Отчасти целта е да избегне славата, която Го следва, въпреки усилията Му да я ограничава (вж. Матея 4:24). Той порицава фарисеите, че вършат добри дела само за да бъдат видяни от хората (вж. Матея 6:5).

Спасителят, единственият съвършен човек, живял някога, е бил най-безстрашен. В живота си Той се среща с десетки обвинители, но никога не прави отстъпки пред сочещият им с презрение пръст. Той е единственият, който никога не забравя накъде да гледа: „Аз върша всякога онова, което е Нему (на Отца) угодно“ (Иоана 8:29; курсив добавен), и „Не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който Ме е пратил“ (Иоана 5:30).

От 3 Нефи глава 11 до 3 Нефи глава 28 Спасителят използва думата Отец най-малко 150 пъти, като по този начин показва много ясно на нефитите, че е при тях като представител на Небесния Отец. И в Иоана от глава 14 до 17, Спасителят споменава Отца най-малко 50 пъти. По всеки възможен начин, Той бил съвършен ученик на Отца. Той бил толкова съвършен като представител на Неговия Отец, че да познаваш Спасителя е все едно да познаваш Отца. Който е видял Сина, е видял и Отца (вж. Иоана 14:9). Да чуеш Сина е все едно да чуеш Отца (вж. Иоана 5:36). Той станал на практика неразличим от Своя Отец. Отец и Той са едно (вж. Иоана 17:21–22). Той безпогрешно знае накъде да гледа.

Нека Неговият вдъхновяващ пример ни укрепва срещу клопката на ласкателството на други хора и клопката на самонадеяността вътре в нас. Нека ни дава смелост никога да не треперим и да поддаваме под натиск. Нека той вдъхновява да вършим добро колкото е възможно по-анонимно, а не да „се стремим към почестите на човеците“ (У. и З. 121:35). И нека Неговият несравним пример ни помага винаги да помним коя е „първата и най-голяма заповед“ (Матея 22:38). Когато другите очакват одобрение при неподчинение на Божиите заповеди, нека винаги да помним чии последователи сме и накъде гледаме, е моята молитва в името на Исус Христос, амин.