Да учим децата си да разбират
Да учим децата си да разбират е нещо повече от споделяне на информация. То е да помагаме на децата си да приемат учението в сърцата си.
С течение на годините много детайли от живота ми стават все по-смътни и мъгливи, но сред помените, които остават най-ясни, са ражданията на всяко от децата ни. Небето изглеждаше толкова близко и ако се опитам, мога почти да усетя същите тези чувства на благоговение и удивление, които изпитвах всеки път, когато някое от онези скъпоценни дечица биваше поставяно в ръцете ми.
“Наследство от Господа са чедата” ни (Псалми 127:3). Той познава и обича всеки един със съвършена любов (вж. Мороний 8:17). Каква свещена отговорност ни е възложил Небесният Отец като родители – да сме партньори с Него, помагайки Неговите избрани духове да станат онова, което Той знае, че могат да станат.
Тази божествена привилегия да отглеждаме децата си е отговорност, много по-голяма отколкото бихме могли да посрещнем сами без помощта на Господ. Той знае точно какво се нуждаят да знаят децата ни, какво трябва да правят и какво трябва да станат, за да се завърнат обратно в Неговото присъствие. Той дава на майките и бащите специални инструкции и напътствие чрез Писанията, Своите пророци и Светия Дух.
В едното откровение от последните дни, дадено чрез Пророка Джозеф Смит, Господ напътства родителите да учат децата си да разберат учението за покаянието, вярата в Христос, кръщението и дара на Светия Дух. Забележете, че Господ не казва просто да “преподаваме учението”; заповедта Му е да научим децата си да разбират учението. (Вж. У. и З. 68:25, 28; курсив добавен.)
В Псалми ние четем, “Вразуми ме, и ще държа закона Ти; Да! ще го пазя от все сърце” (Псалми 119:34).
Да учим децата си да разбират е нещо повече от споделяне на информация. То е да помагаме на децата си да приемат учението в сърцата си по такъв начин, че то да стане част от самото им същество и да се отразява в отношението и поведението им цял живот.
Нефи учи, че ролята на Светия Дух е да носи истината “в сърцата на чедата човешки” (2 Нефи 33:1). Нашата роля като родители е да правим всичко по силите си да създадем атмосфера нашите деца да могат да чувстват влиянието на Духа и да им помагаме да разпознаят това, което чувстват.
Спомням си едно телефонно обаждане, което получих преди няколко години от дъщеря ни Мишел. С нежно вълнение тя каза, “Мамо, току-що имах най-невероятното преживяване с Ашли”. Ашли е дъщеря й, която тогава бе на пет години. Мишел описа сутринта като постоянна разправия между Ашли и тригодишния Андрю – единият не искал да споделя (играчки), другият посягал да удря. След като им помогнала да решат нещата, Мишел отишла да провери бебето.
Скоро Ашли дотичала ядосана, че Андрю отново не желае да споделя. Мишел напомнила на Ашли ангажимента, който били поели на семейна домашна вечер да са по-мили един към друг.
Тя попитала дали Ашли желае да се помоли и да потърси помощта на Небесния Отец, но Ашли, все още много сърдита, отвърнала “Не”. Запитана дали вярва, че Небесният Отец би отговорил на молитвата й, Ашли казала, че не знае. Майка й я помолила да опита и нежна я уловила за ръце и коленичила с нея.
Мишел предложила Ашли да помоли Небесния Отец да помогне Андрю да споделя – а тя самата да бъде мила. Мисълта Небесният Отец да помогне малкият й брат да споделя трябва да е изострила интереса на Ашли и тя започнала да се моли, първо молейки Небесния Отец да помогне Андрю да споделя. Когато Го помоли да й помогне да бъде мила, тя заплакала. Ашли завършила молитвата си и заровила глава в рамото на майка си. Мишел я прегърнала и попитала защо плаче. Ашли казала, че не знае.
Майка й рекла, “Мисля, че знам защо плачеш. Чувстваш ли се добре вътрешно?” Ашли кимнала и майка й продължила, “Духът ти помага да се чувстваш по този начин. Това е начинът Небесният Отец да ти каже, че те обича и ще ти помогне”.
Тя попитала Ашли дали вярва в това, дали вярва, че Небесният Отец ще й помогне. С очички, още пълни със сълзи, Ашли отговорила, че вярва.
Понякога най-силният начин да научим едно дете да разбира учението е да преподаваме в контекста на онова, което то изпитва в момента. Такива моменти са спонтанни, не планирани и се случват в нормалния ход на семейния живот. Те идват и си отиват бързо, тъй че трябва да сме нащрек и да разпознаваме такъв момент, когато децата ни идват при нас с въпрос или безпокойство, имат проблеми да се разбират с братята, сестрите или приятелите си, когато трябва да контролират гнева си, когато допуснат грешка или трябва да вземат решение. (Вж. Преподаването – няма по-велико призование: Ръководство-източник за преподаване на Евангелието, 1999 г., стр. 140–141; Брак и семейни взаимоотношения: Наръчник на учителя, 2000 г., стр. 61.)
Ако сме готови и оставим Духът да ни води в подобни ситуации, децата ни ще бъдат поучавани с по-голям ефект и разбиране.
Същото толкова важни са моментите за преподаване, идещи докато грижливо планираме редовни събития, като семейна молитва, семейно изучаване на Писанията, семейна домашна вечер и други семейни дейности.
Във всяка ситуация за преподаване цялото разбиране и научаване биват най-добре подхранени в атмосфера на топлота и любов, където присъства Духът.
Около два месеца преди децата му да навършат осем години един баща всяка седмица отделял време да ги готви за кръщението. Дъщеря му казва, че когато бил нейният ред, той й дал едно списание и те седнали заедно само двамата и обсъждали и споделяли чувства относно евангелските принципи. Той я накара да нарисува едно нагледно помагало, докато напредвали. То изобразявало доземното съществуване, този земен живот и всяка стъпка, която трябва да направи тя, за да се завърне да живее с Небесния Отец. Той давал свидетелството си за всяка стъпка от плана на спасение, докато й го преподавал.
Когато дъщеря му си припомня това преживяване, след като вече била пораснала, тя казва: “Никога няма да забравя любовта на татко, която чувствах, докато той прекарваше времето с мен. … Вярвам, че това преживяване бе основната причина да имам свидетелство за Евангелието, когато бях кръстена”. (Вж. Преподаването – няма по-велико призование, стр. 129.)
Преподаването с цел разбиране изисква непоколебимо и трайно усилие. То изисква преподаване чрез наставление и пример и особено чрез помощ нашите деца да живеят според наученото.
Президент Харолд Б. Лий учи, “Без да преживеем даден евангелски принцип в действие, е … по-трудно да повярваме в него” (Teachings of Presidents of the Church: Harold B. Lee, 2000 г., стр. 121).
Аз първо се научих да се моля, коленичейки със семейството ми в семейна молитва. Научих езика на молитвата, докато слушах родителите ми да се молят и докато те ми помагаха в първите ми молитви. Научих, че мога да говоря с Небесния Отец и да искам напътствие.
Всяка сутрин без изключение мама и татко ни събираха около кухненската маса преди закуска и ние коленичехме в семейна молитва. Молехме се на всяко хранене. Вечер преди лягане коленичехме заедно в дневната и завършвахме деня със семейна молитва.
Макар че като дете имаше много неща, които не разбирах в молитвата, тя стана част от живота ми, която постоянно бе с мен. Аз продължавам да уча и разбирането ми относно силата на молитвата продължава да расте.
Старейшина Джефри Р. Холанд казва, “всички ние разбираме, че успехът на евангелското послание зависи от това да бъде преподавано, разбрано и после да живеем според него по такъв начин, че обещанието му за щастие и спасение да бъде осъществено” (“Teaching and Learning in the Church” (worldwide leadership training meeting, Feb. 10, 2007), Лиахона, юни 2007 г., стр. 57 ).
Да се научим да разбираме напълно евангелските учения е един процес, траещ цял живот и той идва “ред по ред, правило след правило, тук малко и там малко” (2 Нефи 28:30). Когато децата учат и после постъпват според наученото, разбирането им се разширява, което води до повече учение, повече действие и още повече и по-трайно разбиране.
Можем да узнаем, че децата ни започват да разбират учението, когато го видим в отношението и поведението им без външни заплахи или поощрения. Когато децата ни се научат да разбират евангелските учения, те стават по-отговорни и почват повече да разчитат на себе си. Стават част от решението на нашите семейни проблеми и дават положителен принос в средата на нашия дом и в успеха на семейството ни.
Ние ще учим децата си да разбират, когато се възползваме от всяка ситуация, каним Духа, даваме пример и им помагаме да живеят според наученото.
Когато гледаме в очите на едно малко детенце, бива ни напомнена песента:
Чедо на Бога съм,
със нужди съм безкрай,
Над мене бди да разбера
светите Му слова.
С мен бъди, води ме в пътя
свят на мъдростта,
за да съм във вечността
отново със Отца.
(“Чедо на Бога съм”, Химни, № 186; курсив добавен)
Нека можем да постъпваме така. В името на Исус Христос, амин.