Привлечени от храма
За много добри хора храмът предизвиква чувства, които могат мигновено да докоснат сърцето.
Преди да ме призоват като член на Втория кворум на Седемдесетте, съпругата ми и аз прекарахме няколко години на служба в храмовете Кампинас и Сао Пауло, Бразилия. В двата храма аз често бях удивен как хора, минаващи покрай храма, бяха така привлечени от него, че спираха, влизаха и разпитваха за него.
Когато влезеха, ние ги уведомявахме, че не могат да влязат по-навътре без правилната подготовка. След това обяснявахме целите на храма, споделяхме някои от основните учения на Евангелието и ги канехме да се срещнат с мисионерите. За много добри хора самият храм е невероятен мисионер, защото предизвиква чувства, които могат мигновено да докоснат сърцето.
Съпругата ми Елизабет и аз знаем от личен опит силата на тези чувства. Преди близо 40 години, един добър приятел и колега, член на Църквата, започна да ни говори за Евангелието в разговорите си с нас. Няколко пъти той изпрати мисионерите да ни посетят. Ние харесахме мисионерите и се съгласихме да чуем беседите, но нямахме искрен интерес в това, което имаха да кажат.
Това се промени през окотомри 1978 г., когато колегата ми покани няколко приятели, в това число и нас, да посетим отворените врати на храма Сао Пауло, Бразилия. Той нае за своя сметка няколко автобуса, за да може да заведе приятелите си в храма, на около 80 км път.
Когато Елизабет влезе в помещението за кръщения, тя почувства нещо, което никога преди не бе чувствала, нещо, което по-късно тя разпозна като Светия Дух. Тя почувства изключителна радост в сърцето си. В онзи момент тя узна, че Църквата е истинна и че това е Църквата, към която искаше да се присъедини.
Подобно чувство изпитах и аз към края на отворените врати, когато ни съпроводиха до залата за запечатване и бяхме учени за вечните семейства. Това учение ме докосна. Имах успех в професията си, но от дълго време бях чувствал празнина в душата. Не знаех с какво да запълня тази празнина, но чувствах, че е свързано със семейството. Там, в залата за запечатване, нещата започнаха да си идват на мястото в ума и сърцето ми.
След няколко дни мисионерите отново се свързаха с нас. Този път бяхме силно заинтересовани да чуем посланието им.
Старейшините ни насърчиха да се молим усърдно, за да знаем истината. Реших, че това е единственият начин, по който бих могъл да се моля. Знаех, че не мога да обещая да се присъединя към Църквата без да имам истинско свидетелство. Изпитвах смущение да се обърна към Небесния Отец, за да Го помоля за потвърждение, но в същото време, бях сигурен, че Той щеше да ми отговори. Споделих с Него съкровените желания на сърцето ми и Го помолих да ми даде отговор, който да потвърди, че моето присъединяване към Църквата е правилния път.
Следващата седмица в Неделното училище, нашият приятел, който ни бе поканил на отворените врати, седеше зад мен. Той се наведе напред и започна да ми говори. Думите, които каза, бяха точно това, което се бях молил да чуя. Нямаше съмнение, че Небесният Отец ми говореше чрез него. По това време аз бях непреклонен и инатлив човек, но сърцето ми се разтопи и започнах да ридая. Когато приятелят ми спря да говори, той покани мен и съпругата ми да се кръстим. Приехме.
На 31 октомври 1978 г., по-малко от месец след преживяването ни в храма в Сао Пауло, ние се кръстихме и бяхме потвърдени. На следващия ден присъствахме на втората сесия по освещаването на храма Сао Пауло, Бразилия. Година по-късно, ние се върнахме в храма с нашите двама сина, за да се запечатаме като семейство. И трите преживявания бяха красиви и запомнящи се. Продължихме да изпитваме тези чувства чрез редовните ни посещения в храма през всичките тези години.
Точно двадесет и осем години след деня на кръщението ни, съпругата ми и аз отново бяхме в храма Сао Пауло, Бразилия. Тъкмо бях призован за президент на този храм. Специално беше преживяването да влезем в дома Господен и да чувстваме отново нежните чувства, които бяха катализатора за нашето обръщане във вярата.
Храмът продължава да дава на мен и на съпругата ми голяма радост. Когато видя млада двойка да влиза в храма, за да бъдат запечатани като вечно семейство, чувстваме голяма надежда.
Много хора из целия свят са подготвени да чуят посланието на Евангелието. Те чувстват жажда, подобна на тази, която почувствах преди повече от 30 години. Храмът и неговите обреди са достатъчно силни, за да утолят тази жажда и да изпълнят празнотата в тях.
Снимка: Лаурени Фошето