Радостта от безкористната служба
От Кристина Б. Франко
Втора съветничка в Общото президентство на Неделното училище за деца
Обещали сме на Небесния ни Отец, че ще служим на Него и на другите с любов и ще вършим волята Му във всичко.
След миналата обща конференция много хора се обърнаха към мен с един и същ въпрос: „Удобни ли са тези столове?“. Всеки път отговарях: „Тези столове са много удобни, ако няма да изнасяш реч“. Така е, нали? На тази конференция столът ми не беше толкова удобен, но наистина съм благодарна за благословията и честта да се обърна към вас тази вечер.
Понякога, докато служим, се налага да сядаме на различни места. Някои са доста удобни, а други не, но ние сме обещали на Небесния ни Отец, че ще служим на Него и на другите с любов и ще вършим волята Му във всичко.
Преди няколко години младежите в Църквата научиха, че когато „се отправяте в служба на Бога“ (Учение и завети 4:2), започвате най-великото пътешествие. Помагате на Бог да ускори Своето дело и това е велико, радостно и чудно преживяване“1. Това е пътешествие, достъпно за всички – на всяка възраст – и ни води по това, което възлюбеният ни пророк нарича „заветната пътека“2.
За съжаление обаче, живеем в егоистичен свят, в който хората непрекъснато питат: „А какво ще получа в замяна?“, вместо да питат: „На кого мога да помогна днес?“ или „Как по-добре да служа на Господ в призованието си?“, или „Отдавам ли всичко за Господ?“.
Велик пример в живота ми за безкористна служба е сестра Виктория Антониети. Виктория бе една от учителките в Неделното училище за деца, докато бях малка в Аржентина. Всеки вторник следобед, когато се събирахме за Неделното училище за деца, тя носеше шоколадова торта. Всички я обичаха – само аз не. Мразех шоколадовите торти! И въпреки че тя се опитваше да ми даде от нея, аз винаги ѝ отказвах.
Един ден, след като тя бе дала от шоколадовата торта на другите деца, аз я попитах: „Защо не носите с друг вкус – например портокалова или ванилова?“.
След като се засмя, тя ме попита: „Защо ти не опиташ малко? Тази торта е направена със специална съставка и ти обещавам, че ако я опиташ, ще ти хареса!“.
Огледах се и за моя изненада май на всички им харесваше. Съгласих се да опитам. Познайте какво се случи! Хареса ми! Беше първият път, когато ми бе харесала шоколадова торта.
Чак след много години разбрах каква е специалната съставка на сестра Антониети. С децата ми посещавахме майка ми всяка седмица. При едно от тези посещения с мама ядяхме по парче шоколадова торта и аз ѝ разказах как за пръв път се научих да харесвам шоколадови торти. Тогава тя ми обясни останалата част от историята.
„Разбираш ли, Крис – каза мама, – Виктория и семейството ѝ нямаха много средства и всяка седмица тя трябваше да избира да плати за автобус за себе си и четирите си деца до Неделното училище за деца или да купи продукти за шоколадова торта за своите ученици. Тя винаги избираше шоколадовата торта вместо автобуса и с децата си вървеше пеша повече от 3 км, във всяка посока, независимо от времето“.
В този ден аз оцених повече нейната шоколадова торта. По-важното е, че научих, че тайната съставка в тортата на Виктория бе обичта, която изпитваше тя към онези, на които служеше и безкористната ѝ жертва за нас.
Споменът за тортата на Виктория ми помага да си спомням една безкористна жертва, на която Господ учи учениците Си, докато върви към съкровищницата на храма. Знаете историята. Старейшина Джеймс Талмидж учи, че има 13 ковчежета „и хората пускат в тях лептата си за (различни) цели, посочени от надписите на ковчежетата. Исус наблюдава наредилите се дарители, които са от всички сфери на живота. Някои дават даренията си „искрено“, а други пускат „големи количества сребро и злато“, надявайки се да бъдат видени, забелязани и похвалени за даренията си.
Сред тях е една бедна вдовица, която… пуска в съкровищницата две дребни бронзови монети, известни като лепти; нейният принос се равнява на по-малко от половин цент в американски пари. Господ свиква учениците Си около Себе Си, насочва вниманието им към бедната вдовица и извършеното от нея и казва: „Истина ви казвам, тази бедна вдовица пусна повече от всички, които пускат в съкровищницата; защото те всички пускат от излишъка си, а тя от немотията си пусна всичко, което имаше – целия си имот“ (Марк 12:43–44)“3.
Вдовицата не изглежда да е на забележима позиция в обществото си. Тя всъщност притежава нещо по-важно: нейните намерения са чисти и дава всичко, което притежава. Вероятно тя дава по-малко от другите, по-тихо от другите, по-различно от другите. Според някои, даденото от нея е незначително, но за Спасителя, Който „съзира помислите и намеренията на сърцето“4, тя дава всичко, което има.
Сестри, даваме ли безрезервно на Господ най-доброто от себе си? Жертваме ли от нашето време и таланти, за да може подрастващото поколение да се учи да обича Господ и да спазва Неговите заповеди? Служим ли на хората около нас, както и на тези, на които ни е възложено, с грижа и усърдие – жертвайки време и енергия, които могат да бъдат използвани по други начини? Спазваме ли двете най-големи заповеди – да обичаме Бог и да обичаме Неговите чеда5? Тази любов често се проявява като служба.
Президент Далин Х. Оукс учи: „Нашият Спасител се отдал изцяло в безкористна служба. Той учи, че всеки един от нас трябва да Го последва, като изоставим своите егоистични интереси, за да служим на другите“.
Той продължава:
„Подобен пример на забравянето на себе си в служба на другите… е жертвата, която родителите правят за своите деца. Майките изстрадват болки и изоставят личните интереси и удобства, за да родят и отгледат всяко дете. Бащите пригаждат своя живот и задачи, за да поддържат семейството. …
… Радваме се също на онези, които се грижат за членове на семейството с недъзи и възрастни родители. Никой, който участва в такава служба, не пита „А какво ще получа в замяна?“ Всичко това изисква да оставим настрана личното удобство за сметка на безкористната служба. …
(И) всичко това илюстрира вечния принцип, че ние сме по-щастливи и изпитваме повече удовлетворение, когато действаме и служим повече за това, което даваме, а не което получаваме.
Нашият Спасител ни учи да Го следваме, като правим жертвите, необходими да изгубим себе си в безкористно служене на другите“6.
Президент Томас С. Монсън също ни учи, че „вероятно, когато се изправим пред Създателя си, няма да ни питат: „Колко поста заемахте?“, а по-скоро: „На колко души помогнахте?“. Всъщност вие не можете никога да обичате Господ, докато не Му служите, служейки на Неговия народ“7.
С други думи, сестри, няма значение дали седим на удобните столове или сме се мъчили да издържим събранието на ръждясал сгъваем стол на последния ред. Няма да има значение дали по необходимост сме излезли във фоайето, за да успокоим плачещо бебе. Важното е, че сме дошли с желание да служим, че сме забелязали хората, на които служим и сме ги поздравили с радост, че сме се представили на седящите на реда ни със сгъваеми столове – предлагайки приятелство, въпреки, че не ни е възложено да им служим. И определено ще е важно да вършим всичко със специалната съставка, наречена служба, примесена с любов и жертва.
Осъзнах, че не е нужно да правим шоколадови торти, за да бъдем успешни учителки в Неделното училище за деца, защото не тортите са важни. Важна е любовта, породила действието.
Свидетелствам, че любовта става свещена посредством жертва – жертвата на учител и още повече чрез върховната и вечна жертва на Божия Син. Свидетелствам, че Той е жив! Обичам Го и желая да се отърсвам от егоистичните желания, за да обичам и служа като Него. В името на Исус Христос, амин.