Непоколебими и постоянни в Христовата вяра

От старейшина Д. Тод Кристоферсън

От Кворума на дванадесетте апостоли

За да може човек да бъде непоколебим и постоянен в Христовата вяра, е необходимо Евангелието на Исус Христос да проникне в сърцето и душата му.

В Стария завет четем за периоди, в които чедата Израилеви почитат своя завет с Йехова и Му се покланят, последвани от периоди, през които те пренебрегват този завет и се покланят на идоли, наречени също ваалими¹.

Царуването на Ахаав е един от тези периоди на вероотстъпничество в Северното царство на Израил. Веднъж пророк Илия казва на цар Ахаав да събере израилтяните и Вааловите пророци (или свещеници) на планината Кармил. Когато хората се събират, Илия им казва: „Докога ще се колебаете между две мнения? (или казано иначе, „Кога ще решите веднъж завинаги?“) Ако Йехова е Бог, следвайте Го! Но ако Ваал е бог, следвайте него! А народът не му отговори нито дума“². След това Илия предлага той и Вааловите пророци да разсекат по едно теле и да го поставят на слой дърва всеки на отделен олтар, „но огън да не слагат отдолу“³. Той продължава: „Тогава вие призовете името на вашия бог и аз ще призова името на Господа. И онзи бог, който отговори с огън, той нека е Бог. И целият народ отговори: Добро е, каквото си предложил“⁴.

Спомняте си, че свещениците на Ваал викат на своя несъществуващ бог часове наред да изпрати огън, но „няма глас, нито кой да отговори, нито кой да им обърне внимание“⁵. Когато идва ред на Илия, той поправя разрушения олтар на Господ, полага на него дървата и жертвата и след това заповядва всичко да бъде залято с вода – не веднъж, а три пъти. Не може да има съмнение, че нито той, нито която и да било човешка сила може да запали огъня.

„А в часа на вечерния принос Илия се приближи и каза: Господи, Боже Авраамов, Исааков и Израилев, нека стане известно днес, че Ти си Бог в Израил и аз – Твой слуга, и че според Твоето слово аз сторих всички тези неща. …

Тогава огън от Господа падна, изгори всеизгарянето, дървата, камъните и пръстта, и облиза водата, която бе в изкопа.

И целият народ, когато видяха това, паднаха на лицата си и казаха: Йехова, Той е Бог; Йехова, Той е Бог“⁶.

Днес Илия би казал:

Или Бог, нашият Небесен Отец, съществува или не, но ако съществува, покланяйте Му се.
Или Исус Христос е Синът Божий, възкресеният Изкупител на човечеството, или не е, но ако е, следвайте Го.
Или Книгата на Мормон е словото Божие или не е, но ако е, приближавайте се до Бога, като изучавате и спазвате нейните наставления⁷.
Или Джозеф Смит видя Отец и Сина и разговаря с тях през пролетта на 1820 г. или не, но ако е така, следвайте пророческата власт, включително ключовете за запечатване, които аз, Илия, съм му дал.

По време на миналата обща конференция президент Ръсел М. Нелсън заяви: „Не е нужно да се чудите дали това е така (вж. Мороний 10:5). Не е нужно да се чудите на Кого е безопасно да се доверите. Чрез лично откровение можете да получите собствено свидетелство, че Книгата на Мормон е словото Божие, че Джозеф Смит е пророк и че това е Господната Църква. Независимо от това какво може да казват или вършат останалите, никой не може да отнеме свидетелство, дадено в сърцето и ума ви относно това кое е истина“⁸.

Когато Яков уверява, че Бог дава щедро на всички, които търсят мъдрост⁹, той също така предупреждава:

„Но да проси с вяра, без да се съмнява ни най-малко; защото който се съмнява, прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете.

Такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа,

понеже е колеблив, непостоянен във всичките си пътища“¹⁰.

От друга страна, нашият Спасител е съвършеният пример за постоянство. Той казва: „(Отец) не Ме е оставил сам, защото Аз върша винаги онова, което Му е угодно“¹¹. Помислете върху следните описания в Писанията на жени и мъже, които са непоколебими и постоянни, подобно на Спасителя:

Те „бяха обърнати към истинната вяра; и те не поискаха да се отклонят от нея, понеже бяха непоколебими и постоянни, и непоклатими, желаещи да спазват с всичкото си усърдие заповедите Господни“¹².

„Тяхното съзнание е непоколебимо, и те непрестанно се уповават на Бога“¹³.

„И ето, вие самите знаете, защото бяхте свидетели, че всички тези, които са доведени до знанието за истината, … са непоколебими и постоянни във вярата и в това, с което бяха сторени свободни“¹⁴.

„И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите“¹⁵.

За да може човек да бъде непоколебим и постоянен в Христовата вяра, е необходимо Евангелието на Исус Христос да проникне в сърцето и душата му, което означава, че Евангелието не е само едно от многото влияния в живота, а определящият всичко център на неговия живот и характер. Господ казва:

„Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре у вас, и като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце.

И ще вложа Духа Си вътре у вас, и ще ви направя да постъпвате според наредбите Ми, да пазите законите Ми, и да ги извършвате.

… И вие ще Ми бъдете народ и Аз ще бъда ваш Бог“¹⁶.

Това е заветът, който сключваме при кръщението и храмовите обреди. Но има хора, които все още не са приели напълно Евангелието на Исус Христос в живота си. Както казва Павел, въпреки че са били били погребани с Исус Христос чрез кръщението, на тях все още им липсва следното: „както Христос бе възкресен от мъртвите, … така и ние да ходим в нов живот“¹⁷. Евангелието все още не определя всичко в живота им. Христос все още не е в центъра на живота им. Те избират кои учения и заповеди да следват и къде и кога да служат в Църквата. За разлика от това, именно чрез спазване на заветите с точност, тези, „които са избрани съобразно завета“¹⁸, избягват заблудите и остават непоколебими в Христовата вяра.

Повечето от нас в този момент се намират на скалата между социално мотивираното участие в ритуалите на Евангелието от една страна и напълно развита, подобна на Христовата отдаденост на Божията воля от друга. Някъде по тази скала благата вест на Евангелието на Исус Христос влиза в сърцата ни и обхваща душите ни. Това може и да не се случи мигновено, но всички следва да се стремим да достигнем това благословено състояние.

Трудно, но особено важно е да оставаме непоколебими и постоянни, когато сме пречиствани в „пещта на страданието“¹⁹ – нещо, което рано или късно се случва на всички ни. Без Бог тези тежки преживявания водят до униние, отчаяние и дори горчивина. С Бог утеха замества болката, мир замества хаоса и надежда замества тъгата. Непоколебимостта в Христовата вяра ни носи Неговата укрепваща благодат и подкрепа²⁰. Той ще превръща изпитанията в благословии и както казва Исайя, ще ни дава „венец… вместо пепел“²¹.

Нека споделя три примера, на които лично съм бил свидетел:

Познавам една жена, която страда от тежко хронично заболяване, което не се поддава на лечение, свещенически благословии, молитви и пост. Въпреки това, нейната вяра в силата на молитвата и реалността на Божията обич към нея не намалява. Тя продължава напред ден след ден (понякога се бори час след час), служи в призованията си и заедно със съпруга си се грижи за малките си деца, усмихва се колкото може повече. Пречистена от своето страдание, тя изпитва дълбоко състрадание към другите и често забравя за себе си в служба на другите. Тя продължава напред непоколебима и хората около нея се чувстват щастливи.

Един мъж, който израснал в Църквата, отслужил мисия и се оженил за прекрасна жена, с изненада разбрал, че негови братя и сестри започнали да критикуват Църквата и Пророка Джозеф Смит. След време те напуснали Църквата и се опитвали да го убедят да ги последва. Както често се случва в такива случаи, те го затрупали с есета, подкастове и клипове на критици, повечето от които също бивши членове на Църквата. Братята и сестрите му се присмивали на вярата му, казвали му, че е наивен и заблуден. Той нямал отговор на всички техни твърдения и вярата му започнала да отслабва под неспирното противопоставяне. Питал се дали да не спре да посещава Църквата. Говорил със съпругата си. Говорил с хора, на които има доверие. Молил се. Докато размишлявал в това тревожно състояние на ума, той си спомнил как е чувствал Светия Дух и е получавал свидетелства за истини от Него. Той решил: „Ако искам да бъда честен със себе си, трябва да призная, че Духът ме е докосвал повече от веднъж и Неговото свидетелство е нещо реално“. Той подновил своето чувство на щастие и мир, което се споделя от неговата съпруга и децата им.

Съпруг и съпруга, които с постоянство и щастие следвали напътствията на висшите ръководители, били опечалени от трудностите при създаване на потомство. След похарчването на много средства при компетентни лекари, след време били благословени със син. Но само след година бебето станало жертва на трагичен нещастен случай, който го оставил в полусъзнание със сериозно мозъчно увреждане. Бебето получило най-добрата лекарска помощ, но лекарите не можели да кажат какво ще стане по-нататък. Детето, което тази двойка с такива усилия и молитви е довело в света, в известен смисъл им е било отнето и те не знаят дали ще си го върнат. Сега за тях е много трудно да се грижат за нуждите на своето бебе, докато изпълняват и другите си отговорности. В този изключително труден момент те са се обърнали към Господ. Разчитат на „насъщния хляб“, който получават от Него. Подпомагани са от състрадателни приятели и роднини и укрепвани от свещенически благословии. Сближили се, техният съюз вероятно сега е по-задълбочен и пълен, отколкото е щял да бъде при други обстоятелства.

На 23 юли 1837 г. Господ дава откровение към тогавашния президент на Кворума на дванадесетте апостоли, Томас Б. Марш. То съдържа следното:

„И моли се за братята ти – Дванадесетте. Предупреждавай ги строго заради името Ми и нека те бъдат предупредени за всичките си грехове; и бъдете верни пред Мен към името Ми.

И след техните изкушения и многобройни страдания, ето, Аз, Господ, ще ги потърся и ако те не втвърдят сърцата си и не вкоравят вратовете си против Мен, те ще бъдат обърнати и Аз ще ги излекувам“²².

Вярвам, че дадените в тези стихове принципи имат приложение за всеки от нас. Преживяваните от нас изкушения и страдания, заедно с изпитанията, които Господ счита за редно да ни наложи, могат да ни отвеждат до пълно обръщане във вярата и изцеление. Но това се случва, ако, и само ако, не втвърдяваме сърцата си и не вкоравяваме вратовете си против Него. Ако останем непоколебими и постоянни, независимо какво се случва, ние постигаме обръщането, за което говори Спасителят, когато казва на Петър: „Когато се обърнеш, утвърди братята си“²³ – обръщане така пълно, че не може да бъде върнато назад. Обещаното изцеление представлява очистването и освещаването на нашите наранени от греха души, като така ставаме по-свети.

Спомням си съвета на моята майка: „Яжте си зеленчуците, те са полезни за вас“. Нашите майки имат право и в контекста на нашето постоянство във вярата, „яжте си зеленчуците“ означава винаги да се молим, да се угощаваме с Писанията всеки ден, да служим и да се покланяме в Църквата, да сме достойни да вземаме от причастието всяка седмица, да обичаме ближните си и всеки ден да носим кръста си в подчинение на Бог²⁴.

Винаги помнете, че на непоколебимите и постоянните в Христовата вяра са обещани благословии, както сега, така и в идния живот. Помнете „вечния живот и радостта на светиите“²⁵. „О, всички вие, които сте чисти по сърце, вдигнете главите си и приемете приятното слово Божие, угощавайте се с Неговата любов, защото това ще ви бъде навеки достъпно, ако сте непоколебими в съзнанието си“²⁶. В името на Исус Христос, амин.