Останете на пътеката
Розмари М. Уикзъм
Обща президентка на Неделното училище за деца
Като се държим за нашите деца и следваме Спасителя, всички ние ще се завърнем в нашия небесен дом и ще бъдем в безопасност в ръцете на нашия Небесен Отец.
Наскоро наблюдавах раждането на мъничката Кейт Елизабет. След като се появи на този свят и бе оставена в ръцете на майка си, Кейт се протегна и се улови за един от пръстите й. Малката Кейт сякаш казваше, “Ако се държа, ще ми помогнеш ли да остана на пътеката, която води обратно при моя Небесен Отец?”
На седем години Пророкът Джозеф Смит се заразил с тифусна треска и в единия му крак се загнездила инфекция. Д-р Натан Смит прилагал за пръв път лечение, при което заразеният крак можел да бъде спасен. Без упойка докторът трябвало да разреже крака му и да отстрани части от заразената кост. Джозеф отказал брендито, за да понесе болките, отказал и да бъде вързан, а казал, “Нека моят татко седне на леглото и ме държи в ръце, и тогава ще правя каквото е нужно”1.
На децата по цял свят ние казваме: “Хвани ме за ръка. Дръж се здраво. Ще останем заедно на пътеката, която води обратно при нашия Небесен Отец”.
Родители, баби и дядовци, съседи, приятели, ръководители от Неделното училище за деца – всеки от нас може да протегне ръка, за да държи децата. Можем да спрем, да коленичим, да ги погледнем в очите и да почувстваме вътрешното им желание да следват Спасителя. Уловете ги за ръце. Крачете с тях. Това е шансът ни да ги задържим здраво стъпили на пътеката на вярата.
Не е нужно никое дете да крачи по пътеката само, доколкото ние свободно разговаряме с децата си за плана на спасението. Разбирането на плана ще им помогне да се придържат към истините, че те са деца на Бог и Той има план за тях, че са живели с Него в доземното съществуване, че са възклицавали от радост, че ще дойдат на земята и че с помощта на Спасителя ние всички можем да се завърнем в присъствието на нашия Небесен Отец. Ако те разбират плана и знаят кои са, няма да се боят.
В Алма 24 четем, “Той обича душите ни, … обича и децата ни; ето защо, … планът на спасението може да бъде открит на нас, а също и на бъдещите поколения”2.
Ние започваме да запознаваме нашите деца с плана, когато самите ние се държим здраво за пръта от желязо.
Когато се държим здраво за пръта от желязо, сме в състояние да сложим ръцете си върху техните и заедно да крачим по стеснената и тясна пътека. Примерът ни в техните очи расте. Те ще ни следват, ако се чувстват уверени в нашите действия. Не е нужно да сме съвършени – само честни и искрени. Децата искат да се чувстват като едно с нас. Когато един родител каже, “Можем да го направим! Можем да четем Писанията всеки ден като семейство”, децата ще ни следват!
Едно такова семейство с четири малки деца пише: “Решихме да започнем с нещо дребно, поради невъзможността децата ни да внимават дълго време. Най-голямата още не може да чете, но може да повтаря думите ни, тъй че почнахме да четем Книгата на Мормон, само по три стиха всяка вечер. Съпругът ми и аз се редувахме да четем по един стих всеки, после Сидни го повтаряше. Стигнахме до четири стиха, после до пет, като момчетата почнаха да повтарят всеки своя стих. Да, беше скучно и еднообразно, но продължавахме. Опитвахме се да се фокусираме над постоянството, не над скоростта. Отне ни три и половина години да завършим Книгата на Мормон. Това беше едно голямо чувство на постижение!”
Майката продължава: “Всекидневното семейно четене на Писанията вече е един навик в семейството ни. Децата ни се чувстват удобно с езика на Писанията, а съпругът ми и аз се възползваме от възможностите да даваме свидетелство за истините. Най-важното е, че Духът в нашия дом се усили”.
Дали научавате от това семейно преживяване същото, което и аз? Когато намерението ни е да се държим здраво за словото Божие, нашето четене на Писанията може да бъде и по един стих. Никога не е твърде късно да започнете. Може да започнете сега.
Светът ще научи децата ни, ако ние не го направим, и децата са в състояние да научат всичко, което светът ще им даде, и то в ранна възраст. Онова, което желаем те да научат след пет години, трябва да бъде част от разговорите ни с тях днес. Учете ги при всякакви обстоятелства; нека всяка дилема, последица, всяко изпитание, с което могат да се сблъскат, да им дава възможност да се учат как да се държат за евангелските истини.
Шанън, една млада майка, не очаквала, че ще преподава на децата си за силата на молитвата, когато те се натоварили в колата й на път за в къщи, само на 40 минути оттам. Нямало буря, когато напускали дома на баба им, но щом тръгнали през каньона, малките снежинки се превърнали във виелица. Колата започнала да се пързаля по пътната настилка. Скоро видимостта била почти нулева. Двете най-малки деца усетили напрежението на ситуацията и почнали да плачат. Шанън казала на по-големите деца, Хейди и Томас, на 8 и 6 години, “Трябва да се помолим. Нуждаем се от помощта на Небесния Отец, за да се приберем безопасно у дома. Молете се да не заседнем и да не се хлъзнем извън пътя”. Ръцете й треперели, докато насочвала колата, при все това тя можела да чува шепота на късите молитви, идещи отново и отново се от задната седалка: “Небесни Отче, моля Те, помогни ни да се доберем безопасно до къщи; моля Те, помогни ни да не се хлъзнем извън пътя”.
С времето молитвите успокоили двете малки деца и те спрели да плачат, като също така разбрали, че поради затваряне на пътя нямало да продължат нататък. Предпазливо те обърнали и намерили един мотел, където да останат през нощта. Вече в мотела, те коленичили и благодарили на Небесния Отец за защитата. В онази нощ една майка научила децата си за силата на това да се държат истински за молитвата.
С какви изпитания ще се сблъскат нашите деца? Подобно на Джозеф Смит те може да намерят куража да “правят каквото е нужно”. Когато съзнателно се стремим децата ни да се придържат към плана на Небесния Отец и ги учим за него чрез молитва и Писанията, те ще знаят откъде идват, защо са там и къде отиват.
Миналата пролет съпругът ми и аз бяхме на футболен мач на четиригодишния ни внук. На терена можеше да се усети вълнението, докато играчите тичаха във всички посоки, гонейки топката. Когато прозвуча финалният сигнал, играчите не знаеха кой е спечелил и кой загубил. Те просто бяха играли играта. Треньорите им ги насочиха да се ръкуват с играчите на противниковия отбор. После видях нещо забележително. Треньорът помоли да направим “тунел на победата”. Родители, баби и дядовци, всички зрители, които бяха дошли да гледат мача, станаха в две редици, застанали едни срещу други, и оформиха арка, като вдигнаха ръцете си. Децата пищяха от радост, докато тичаха между насърчаващите ги възрастни и по-нататък по пътечката, оформена от зрителите. Скоро и децата от противниковия отбор се включиха във веселбата, като всички играчи - победители и победени, бяха приветствани, докато тичаха по “тунела на победата”.
Във мисълта си имах една друга картина. Имах чувството, че виждам децата да живеят според плана, плана, създаден от Небесния Отец за всяко отделно дете. Те бягаха по стеснената и тясна пътека между ръцете на зрителите, които ги обичаха, и всяко едно изпитваше радостта да бъде на пътеката.
Яков казва, “О, колко велик е планът на нашия Бог!”3 Спасителят “пътека светла начерта”4. Свидетелствам, че като се държим за нашите деца и следваме Спасителя, всички ние ще се завърнем в нашия небесен дом и ще бъдем в безопасност в ръцете на нашия Небесен Отец. В името на Исус Христос, амин.