Шок, скръб и Божият план
Авторката живее в Албания.
През най-съкрушителното преживяване в живота ми, чувствах, че Небесният Отец е с мен през цялото пътуване.
Илюстрация от Дейвид Къртис
Една ранна утрин през 2008 г. моята майка ме събуди, за да отида на училище. Бях много щастлива през тази утрин, но не знаех, че този ден щеше да бъде най-лошият в живота ми и че тогава за последен път бях с майка си. Не успях да присъствам на всички часове през този ден, защото един приятел на семейството трябваше да ме вземе от училище и да ми каже, че тя се бе самоубила. Бях само на 12 години.
Мислех си: „Как ще живея без моята майка?“ Тя бе най-добрата ми приятелка.
Плачех в продължение на месеци. Не обичах училището, защото останалите деца се отнасяха различно с мен и ме съжаляваха. Нямах представа какво трябваше да направя, само знаех, че трябва да бъда силна.
Един ден, пет-шест месеца след смъртта на майка ми, бях сама в стаята си до прозореца и плачех, опитвайки се да разбера за какво живея. Изведнъж чух глас в главата си: „Ти си Моя дъщеря; няма да позволя да страдаш“. Знаех, че това е Бог. Но ме изненада, защото вече не вярвах в Него, особено след като считах, че именно Бог е отнел моята майка. И въпреки че не знаех какво искаше да каже Той, почувствах сигурност.
Три години по-късно отидох в Рим, Италия, на посещение на моя чичо. Той все ми разказваше за църквата, в която ходи. Една неделя ме заведе. Винаги ще помня как доближих вратите на сградата за първи път и как почувствах обичта на Небесния Отец, когато влязох за първи път.
Започнах да ходя на църква всяка неделя и да участвам във всички дейности през седмицата. Обичах да бъда с младежите на Църквата. Те ме правеха щастлива. Те мислеха и вярваха в същите неща като мен. След това, три месеца по-късно, лятната ваканция приключи и трябваше да се върна в Албания.
Когато се върнах у дома, разказах на татко за изпитаните чувства и колко щастлива съм била през цялото това време. Това не му хареса. Каза ми, че не ми позволява да продължа да ходя на църква или да уча повече за нея. Трябвало да имам търпение през следващите три години, докато навърша 18. След това можело да реша сама за себе си и да бъда кръстена.
През този период бях благославяна от много хора, които ми разказваха какво бяха научили всяка неделя на църква. Една от тях беше Стефани. Тя живяла в Италия, когато моят чичо се присъединил към Църквата, но се завърнала у дома в Съединените щати. Чичо ми сметна, че ще е хубаво да си пишем, затова я добавих като приятел във Фейсбук.
Въпреки че не бяхме се срещали лично, винаги ще бъда благодарна за това, че ми помогна да изградя вярата си и да науча повече за Евангелието на Исус Христос. Тя ми пишеше почти всяка неделя и ми разказваше всичко, което беше научила на църква, и след това отговаряше на въпросите ми. Тя бе истинска моя приятелка.
Накрая, след години търпение, бях кръстена само два дни след 18-ия си рожден ден. И скоро ще споделя с майка си почувстваното през онзи ден щастие, защото ще бъда кръстена за нея. Знам, че тя ще бъде щастлива от живота, който избрах.
Чувствам се благословена от Небесния Отец, защото Той бе с мен през цялото пътуване. Просто трябваше да имам търпение, защото Той е имал план за мен. И именно Той ми даде силата да мога да устоя на всички мои трудности. Той винаги бе насреща, като ми помагаше да бъда по-щастлива.