Не стреляй!

Името не е дадено

Боб и аз седяхме в полицейската кола, като чакахме нещо да се раздвижи по улицата. Бяхме започнали следенето часове по-рано, след като забелязахме колата, за която съобщиха по радиото.

„Извършва се обир – гласеше съобщението. – Двама мъже, въоръжени. Преди малко бяха забелязани в оранжева кола. Свидетелите казват, че мъжете са агресивни и готови да стрелят“.

В района имаше поредица от обири и, въпреки усилията ни, престъпниците многократно се измъкваха. Тези мисли се въртяха в ума ми, когато видях две фигури да излизат от една къща на тъмна улица и да се качват в оранжевата кола. Сега караха към нас.

„Искаме подкрепление – казах по радиото. – Заподозрените се движат на север“.

Подкреплението, двама цивилни детективи в необозначен автомобил изпревариха колата, а ние с Боб я следяхме. След като трите коли се качиха на един мост, цивилните изведнъж спряха напряко пред оранжевата кола, а ние зад нея, като така блокирахме нашите заподозрени. Почти веднага, колата спря и двете фигури залегнаха долу.

„Излезте от колата с ръце на главите!“ – заповядах, след като излязох от колата. Никой не отговори.

Готов да стрелям, отново заповядах: „Излезте от колата с ръце на главите. Веднага!“

Изведнъж шофьорът стана и се обърна към мен. Видях сребрист предмет да проблясва в ръцете му.

Полицейското ми обучение и здравият разум повеляваха да дръпна спусъка, за да спася живота си. Но сред напрежението чух глас. Беше спокоен, но повеляващ и силен: „Не стреляй!“

Очаквах да бъда застрелян всеки момент, но чаках някой от колата пръв да открие огън. Вместо това шофьорът вдигна ръце, вдигна предмета, който изглеждаше като пистолет и спусна ръце.

„Стой! – казах аз, докато тичах към колата. – Не мърдай!“

Всичко изглеждаше като на кино – докато видях, че закоравелите престъпници в колата бяха две уплашени момичета. А това, което смятах за оръжие, бе катарамата на предпазния колан.

Скоро научихме, че момичетата дали назаем колата си на техните приятели. Нямаха никаква представа за техните занимания.

„Кал, мислех те за мъртъв! – ми каза Боб по-късно. – Почти открих огън. Не знам защо не го направих“.

Двамата детективи в необозначената кола казаха същото нещо, но само аз бях чул гласа. Знам, че единствено небесните сили можеха да спасят тези две момичета от смъртта, а четиримата полицаи да допуснат тази трагична грешка. Това преживяване ми даде сигурното знание, че нашият Небесен Отец може да се намеси за наша полза и ще го прави.