Праведният Съдия
От старейшина Лин Г. Робинз
От Президентството на седемдесетте
Има само един начин, по който да се съди праведно, подобно на Исус Христос, и той е да сме като Него.
През земния Си живот Исус Христос бе любящ съдия, необичайно мъдър и търпелив. В Писанията е известен като „праведният Съдия“ (2 Tимотей 4:8; Моисей 6:57), а Неговият съвет към нас е: „съдете със справедливо отсъждане“ (вж. Joseph Smith Translation, Matthew 7:1–2 (в Matthew 7:1, бележка под линия a) и „уповавай(те) се на онзи Дух, който води към вършене на добро … (и) да се съди(те) праведно“ (У. и З. 11:12).
Следният съвет към Дванадесетте от народа на нефитите ще ни помага да отсъждаме като Господ: „Вие ще бъдете съдии на този народ според правосъдието, което ще ви дам и което ще бъде справедливо. Прочее, какви човеци трябва да бъдете вие? Истина ви казвам, тъкмо какъвто съм Аз“ (3 Нефи 27:27; курсив добавен). Понякога забравяме, че когато Той даде съвета да бъдем като Него, това бе в контекста на това как да отсъждаме праведно.
Неправедно отсъждане
Един позорен пример за неправедно съдене идва от притчата за изгубената овца, когато фарисеите и книжниците погрешно осъждат Спасителя и сътрапезниците Му, като казват: „Този приема грешниците и яде с тях“ (Лука 15:2) – като не осъзнават, че те самите са грешници. С изпълнени със злоба сърца, книжниците и фарисеите никога не се докосват до радостта от спасяването на изгубени овце.
„Книжниците и фарисеите“ са тези, които довеждат при Спасителя „една жена, хваната в прелюбодейство“ (Йоан 8:3), за да видят дали Той ще я осъди според закона на Моисей (вж. стих 5). Знаете остатъка от историята, как Той ги смирява заради неправедното им отсъждане и как те биват „убедени от собствената си съвест“ и се разотиват „един по един“ (стих 9; курсив добавен). После казва на жената: „И Аз не те осъждам; иди си, отсега нататък не съгрешавай вече. А жената славеше Бог от този час и повярва в Неговото име“ (Joseph Smith Translation, John 8:11 (в John 8:11, бележка под линия c)).
Естественият човек във всеки от нас има склонността да обвинява другите и да съди неправедно или самодоволно. Това се случва дори и на Яков и Йоан, двама от апостолите на Спасителя. Те се разгневяват, когато хората от едно самарянско село се отнасят с неуважение към Спасителя (вж. Лука 9:51–54):
„Като видяха това учениците Му Яков и Йоан, казаха: Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби както направи и Илия?
А Той се обърна и ги смъмра и каза: Вие не знаете на какъв дух сте;
защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси“ (стихове 54–56).
Днешните „общи съдии“ (У. и З. 107:74), нашите епископи и президенти на клон, трябва да избягват подобни импулси да укоряват, както правят Яков и Йоан в този случай. Праведният съдия реагира на изповедите със състрадание и разбиране. Например, един прегрешил младеж трябва да излезе от офиса на епископа, изпълнен с почувстваната чрез епископа любов на Спасителя и обгърнат от радостта и изцелителната сила на Единението, без да е бил засрамван или презиран. В противен случай епископът може без да иска да отпрати изгубената овца още по-навътре в пустошта (вж. Лука 15:4).
Дисциплина
Понякога състраданието не анулира необходимостта от дисциплина. Думата дисциплина идва от латинската дума „discere“ – да уча или „discipulus“ – учащ, като по този начин английската дума „disciple“ има смисъла на ученик и последовател1. Да дисциплинираме по Господния начин означава да преподаваме с любов и търпение. В Писанията Господ често използва думата укорявам, когато се говори за дисциплина (вж. например Мосия 23:21; У. и З. 95:1). Думата укорявам идва от латинската дума „castus“, което означава целомъдрен или чист2.
В света земните съдии са тези, които обвиняват хората и ги хвърлят в затвора. И обратното, Книгата на Мормон ни учи, че когато съзнателно съгрешаваме, ние ставаме „съдии на самите себе си“ (Алма 41:7) и се осъждаме на духовен затвор. Иронията е, че общият съдия в този случай държи ключовете, които отключват портите на затвора; „защото с укора Аз подготвям път за избавлението им от изкушение във всичко“ (У. и З. 95:1; курсив добавен). Действията на праведния съдия са изпълнени с милост, обич и са израз на избавление, не отправящи укор.
Младият Джозеф Смит бива дисциплиниран в продължение на четири години преди да получи златните плочи, „защото не (е) спазил Господните заповеди“3. По-късно, когато Джозеф изгубва 116-те ръкописни страници, той отново бива наказан. Въпреки че искрено се разкайва, Господ за известно време отнема от него привилегиите му, защото „които обичам, Аз също и укорявам, та греховете им да може да бъдат простени“ (У. и З. 95:1).
Джозеф казва: „Ангелът бе радостен, когато ми върна обратно Урима и Тумима и каза, че Бог бил доволен от моята вярност и смирение и ме обичал за моето разкаяние и усърдна молитва“4. Тъй като Господ желае да даде важен урок на Джозеф, Той изисква от него съкрушителна жертва – тъй като жертвата е важна част от дисциплинирането.
Жертва
„В древни времена жертва означавало да направиш нещо или някого свят“5, като това по независим начин се свързва с определението на думата укорявам – „пречиствам“. Също така, в древен Израил опрощение се получавало чрез жертвоприношение или жертва6. Жертвата не само „соч(ела) към тази велика и последна жертва“ (Aлма 34:14), но и помагала да се създаде по-задълбочено усещане за благодарност за Единението на Спасителя. Нежеланието да жертваме, като част от нашето разкаяние, подиграва или принизява Христовата по-велика жертва за същия грях и омаловажава Неговото страдание – груб знак за неблагодарност.
От друга страна, чрез сладката ирония на жертвата, ние реално печелим нещо с вечна стойност – Неговата милост и прошка и накрая „всичко, което Отец има“ (У. и З. 84:38). Като част от процеса на покаяние, жертвата действа и като изцелителен балсам, за да се замести „угризение(то) на съвестта“ (Aлма 42:18) със „спокойна съвест“ (Мосия 4:3). Без жертва, на човек може да му е трудно да си прости, защото мисълта, че е задържал нещо, продължава да се таи в него7.
Родителят като праведен съдия
Макар и малцина от нас да бъдат призовани да бъдат общи съдии, принципите на праведното съдене се отнасят за всички нас, особено родителите, които всеки ден имат възможности да прилагат тези принципи с децата си. Да учите ефективно едно дете е самата същност на добрите родителски грижи, а да дисциплинирате с любов е самата същност на това да бъдете праведен съдия.
Президент Джозеф Ф. Смит учи: „Ако децата са опърничави и трудни за контролиране, бъдете търпеливи с тях, докато успеете да победите с любов … и тогава можете да (оформяте) техния характер, както пожелаете“8.
Изпълнен с прозрение е фактът, че когато пророците учат как да се дисциплинира, те изглежда винаги насочват вниманието към качествата на Христос. Учение и завети ни дава следния добре известен съвет относно дисциплинирането:
„Никаква сила или влияние не може и не трябва да се упражняват чрез свещеничеството, а само чрез убеждаване, дълготърпение, чрез благост, кротост и чрез любов нелицемерна,
чрез доброта и чисто познание, което ще уголеми душата, без лицемерие и без хитрост,
укорявайки понякога с острота, когато сте подтикнати от Светия Дух, като след това се покаже повече любов“ (У. и З. 121:41–43).
Този стих ни учи да укоряваме, „когато (сме) подтикнати от Светия Дух“, а не когато сме подтикнати от гняв. Светият Дух и гневът са несъвместими, защото „този, който има духа на раздора, не е от Мене, но е от дявола, който е бащата на раздора и който подтиква сърцата на човеците да спорят гневно“ (3 Нефи 11:29). Президент Джордж Албърт Смит учи, че „нелюбезните неща се казват обикновено не под вдъхновение от Господ. Духът Господен е Дух на доброта; той е Дух на търпение; той е Дух на милосърдие, обич, търпение и дълготърпение. …
… Но ако имаме с нас духа на търсенето на грешки … по един деструктивен начин, това никога не е в резултат на спътничеството на Духа на нашия Небесен Отец и е винаги вредно.
… Добротата е силата, която Бог ни е дал да отключим закоравелите сърца и смекчим упоритите души“.9
Истинската същност на децата ни
Когато Спасителят посещава нефитите, Той прави нещо изключително с децата:
„И стана така, че Той поучаваше и служеше на децата на множеството … , и им развърза езиците, и те казаха на бащите си велики и чудни неща. …
… Те видяха и чуха тези деца; да, даже и бебетата отвориха устите си и изричаха чудни неща“ (3 Нефи 26:14, 16).
Вероятно Господ прави повече от това да отвори устите на бебетата; Той навярно отваря очите и ушите на техните удивени родители. На онези родители е даден изключителния дар да погледнат във вечността и да видят истинската същност и доземното състояние на своите деца. Това не би ли променило завинаги начина, по който родителите гледат на децата си и се отнасят с тях? Харесва ми следния вариант на един цитат, приписван на Гьоте: „Начинът, по който гледате на (едно дете), определя как се отнасяте с него, a как се отнасяте с него определя (какво) (ще) стане то“10. Запомнянето на истинската същност на едно дете е дар на прозрение, който божествено вдъхновява виждането на праведния съдия.
Заключение
Президент Томас С. Монсън ни учи: „Никога не допускайте проблемът за решаване да стане по-важен от човека, който да бъде обичан“11. Колко важен е този принцип при нашето превръщане в праведни съдии, особено на собствените ни деца.
Има само един начин, по който да се съди праведно, подобно на Исус Христос, и той е да сме като Него. Следователно, „какви мъже (и жени) трябва да бъдете вие? Истина ви казвам, тъкмо какъвто съм Аз“ (3 Нефи 27:27). В името на Исус Христос, амин.