Само електронен формат
Най-тежката ми раздяла всъщност се оказа една от най-големите ми благословии
Понякога виждаме причината за някой подтик, а понякога не. Каквото и да се случва, трябва да действаме с вяра.
Разделих се с първия си приятел през една ясна лятна нощ.
По-рано през деня Картър (името е променено) и аз се бяхме скарали – което не беше нещо необичайно за нашата тригодишна непостоянна връзка. Карахме се за всичко – от това какво да ядем до плановете за бъдещето. В началото не обръщах много внимание на различията с идеята, че „противоположностите се привличат“. Но с времето случайните игриви закачки се превърнаха в изтощителна последователност от спорове.
През онази лятна нощ ние бяхме отишли в пустинята, за да гледаме планетите с телескоп. Но разбрахме, че яркостта на луната на фона на тъмното небе ни пречеше. Раздразнени от това, ние отново започнахме да спорим.
След време се отдалечих, за да мога да се успокоя. „Това не съм аз“ – мислех аз. С братята и сестрите си бях миротворец, а с приятелите си говорех благо и с доброта. Защо тогава виках на момчето, когото твърдях, че обичам?
Погледнах към тъмното небе и се помолих, за да разбера как мога да подобря връзката си с Картър. Изведнъж силно чувство на мир замени гнева ми и почувствах впечатлението, че най-доброто нещо, което можех да направя и за двама ни, бе да прекратя нашата връзка.
Изцелението отне време. Имаше моменти, когато бях изкушавана да пренебрегна подтика да скъсам с Картър, защото ми липсваше близостта на нашата връзка. Понякога се гневях на Бог, защото вярвах, че Той е затворил една врата без да отвори друга. Дори в това състояние, се придържах към напътствието на старейшина Джефри Р. Холанд от Кворума на дванадесетте апостоли: „В моменти на страх или съмнение, или тревога… дръжте се здраво за това, което вече знаете, и останете силни, докато не получите допълнително знание“ („Вярвам, Господи!“, Лиахона, май 2013 г., с. 93–94).
Не получавах това „допълнително знание“ в продължение на много месеци и започнах да се питам дали някога щях да го получа. След една сърдечна молитва след раздялата Светият Дух много ясно каза в сърцето ми, че подтиците на Небесния Отец се дават за благосъстоянието на Неговите чеда. Подробностите на Неговите мотиви не са толкова важни, колкото моята вяра в Него.
Знанието, че Небесният Отец има план за мен, ми даде надежда за бъдещето и ми помогна да започна отново да излизам на срещи. Една сутрин прочетох Учение и завети 88:40, където Господ учи, че „светлината се придържа към светлина“. Изведнъж осъзнах, че този принцип може да се приложи при излизането на срещи. Разбрах, че щях да бъда по-щастлива с някого, който споделя моите ценности и светлина.
След време се запознах с Остин. Веднага намерихме нещо общо, от нашата обич към мексиканската храна до мисиите, в които бяхме служили. Чувството, с което неговият внимателен дух ми влияеше, беше съвместимо с моя дух и накрая се омъжих за него. Нямаме някаква изпепеляваща връзка като тези от известните романтични филми. Тя е сладка и стабилна – нещо, което според мен може да устои вечно.
Много от нас копнеят за обяснение, когато получаваме трудни подтици. От моя опит научих, че вярата в Господ може да ни помага да продължим да се подчиняваме без да знаем причините. Когато се уповаваме на един знаещ всичко Бог, ние можем да чувстваме мир в нашите решения да действаме според подтиците, докато получим „допълнителното знание“, което Той е обещал на верните.