Подкрепа за майка ми по пътя ѝ към трезвеността

От Онастасия Коул

Не е лесно, но си заслужава да помагаш на борещ се с пристрастяване човек.

Вече бях достатъчно голяма, за да разбирам вредата от алкохола и че майка ми имаше проблем с него. Членовете на семейството ни се опитваха да скрият нейния проблем от сестра ми и мен, но само за известно време успяха да прикрият сутрешните ѝ запои и махмурлука ѝ.

Майка ни беше алкохоличка – и никакво оправдание или скалъпено обяснение не можеха да променят това.

Като младо момиче, бях на мнение, че пристрастяването е въпрос на личен избор. Чувствах се ужасно всеки път, когато мама влизаше в стаята ни с дъх на алкохол, след като бе обещавала да спре да пие. Изглеждаше, че тя сякаш не желаеше да се промени. Но след години на горчиви сълзи, пролети от нея, неуспешни опити за отказване и пристъпи на абстиненция, научих и нещо друго.

Когато бях в основното училище, започнах да разбирам, че пристрастяването на мама нямаше „безропотно да си отиде в чудната нощ“, както поетът Дилан Томас някога е написал¹ – и не защото тя не искаше да се промени. Не бе поради липсата на воля от нейна страна или защото избираше алкохола пред семейството си. Тя бе хваната в капана на своето пристрастяване.

Както обяснява президент Ръсел М. Нелсън: „Пристрастяването премахва по-нататъшната ни свобода на избор. Посредством химически вещества човек може буквално да изключи собствената си воля!“² За възстановяването ѝ щеше да се води битка между нейното тяло и дух в продължение на години.

Устояване на желанието за връщане към навика

След като тя издържа шест месеца трезвена, аз отново започнах да разпознавам майка си – тази, която танцува в колата, пише красива поезия и разказва лоши шеги на всички мои приятели. Сякаш някой зад кулисите изведнъж отново включи светлината в нейните очи и работеше извънредно, за да поддържа тази светлина. От години не беше оставала трезвена за толкова много време и се почувствах добре да си я върна.

Но това не продължи дълго. Една вечер, още преди да е казала нещо, сестра ми и аз забелязахме. Стъкленият ѝ поглед и зачервените бузи казваха всичко: след шест месеца и четири дни, тя се бе върнала към своя навик. За миг ни се прииска да избягаме, надалеч от тревогите и страха, но знаехме, че тя желае да се промени. Не можехме да направим това вместо нея, но можехме да я подкрепяме в борбата ѝ да се възстанови.

Прекъсване на мълчанието относно пристрастяването

През следващите няколко месеца със сестра ми се стараехме да помагаме на мама да продължава борбата си за постигане на трайна трезвеност. Нямаше да е лесно, но тя веднъж вече бе успяла и ние знаехме, че ще може отново да се справи.

Заради предишните пристъпи на абстиненция на мама, знаехме какво да очакваме, затова събрахме всички бутилки с концентрати и вино, които успяхме да намерим, и ги изляхме в канала. След това се запасихме с безалкохолни напитки и почистихме основно дома ни – това беше най-добрият начин да променим средата, в която майка ни се намираше при връщането си към пиенето.

След няколко дни, мама се подобри достатъчно, за да се върне на работа, но ние знаехме, че битката още не е приключила. До този момент, степента на нейното пристрастяване беше неизвестна за повечето ни роднини и приятели. През годините, това се бе превърнало в нещо като тайна – източник на срам, който, според изследователката по социални науки Брене Браун „получава сила от това, че за него не се говори“³. Ако искахме майка ни да остане трезвена, трябваше да прекъснем мълчанието.

Решението да обсъдим проблема с наши роднини и доверени приятели беше трудно, но също и освобождаващо. Срамът „разяжда тази част от нас, която вярва, че можем да се променим и да се справим по-добре“⁴, затова самият акт на говорене за нейното пристрастяване вдъхна отново надежда на майка ни (и на нас!). Не бяхме сами и за пръв път от години започнахме да си представяме живот, неподвластен на нейното пристрастяване.

Придържане към надеждата

Няма да се опитвам да смекча ситуацията: поддържането на надеждата невинаги е лесно. Години наред помагах на мама в стремежа ѝ да спре алкохола, но ще излъжа ако кажа, че не изпитвах тъга, разочарование и неудовлетвореност по пътя. Говорейки за трудното пътуване, което човек поема, за да преодолее пристрастяване, президент Нелсън обяснява: „Всеки, който реши да изкачва този стръмен път към възстановяването, трябва да е готов за борба през целия си живот. Но цял един живот е награда, която напълно си заслужава цената“⁵.

Ако някога сте обичали човек, който се бори с пристрастяване, знаете колко е мъчително да го гледате как се самоунищожава. Но дори и след повторно връщане към навика, надежда винаги има. Поради Своята единителна жертва, Спасителят знае „как да (ни) подпомага… според (нашите) немощи“ (Алма 7:12). „С изцеление в крилата Си“ (3 Нефи 25:2), Той ни вдига, когато сме твърде уморени да продължим, „поддържа (ни), насърчава (ни) и не се отказва от нас, докато един ден не се завърнем у дома“⁶.

Така че, независимо дали току-що сте направили първата си стъпка или сте изминали хиляди километри с някого по пътя му към възстановяването, ето няколко неща, които научих през годините:

Помагайте на човека до вас да избягва рискови ситуации.

Независимо дали човекът, когото подкрепяте, е ваш приятел, брачен партньор, член на семейството или ваш връстник, това да му помагате да избягва рискови ситуации е от жизнена важност! Например всеки път, когато излизаме семейно да се храним на заведение заедно с мама, молим да седнем на маса далеч от бара. Ако няма свободна такава, си говорим, докато се освободи.
Застъпвайте се за човека до вас в житейски ситуации.

Само защото човекът, когото подкрепяте, ви е споделил за пристрастяването си, не означава, че е готов да го обяви публично. По време на ранните етапи на възстановяване може да бъде изключително трудно да се обяснява защо някой избягва определени ситуации или взема определени решения, особено на непознати. В подобни ситуации помагайте на човека до себе си да обясни, ако започне да изпитва неудобство.
Помагайте му да намира допълнителни подпомагащи източници.

Независимо колко сте ангажирани в процеса на възстановяване, невъзможно е да вършите всичко. Понякога мама просто има нужда да поговори с някого, който е преживял този проблем и го разбира – това е нормално! Професионалните ресурси и групи за подкрепа (като църковната Програма за преодоляване на пристрастяванията, групите за възстановяване, специалистите по пристрастявания и психолозите) буквално променят живота на хората, така че не се колебайте да насърчите подкрепяния от вас човек да се възползва от тези възможности.
Ако той падне, помогнете му да се изправи отново.

Ако живеехме в съвършен свят, връщането към вредни навици нямаше да съществува, но сега сме в земния живот. Ако подкрепяният от вас човек започне да се връща към навика, напомняйте му колко далеч е стигнал. Насърчавайте го да не се „отказва след последователни провали и (да) не мисл(и), че не (е) способ(ен) да изостави греховете си и да преодолее пристрастяване“⁷. Както казва старейшина Юлисис Соарес от Кворума на дванадесетте апостоли: „(Човек) не може да си позволи да спре опитите“⁸ (както и вие не можете). Повтарянето на навика не връща зависимия в началото. То не заличава целия труд и придобита инерция. Зависимият винаги има следваща възможност да се върне на пътя, да се обърне към Спасителя и да продължи напред.
Дръжте се за надеждата.

Наблюдаването на ваш близък човек, борещ се да преодолее пристрастяването си, понякога може да ви накара да се съмнявате дали въобще ще успее да се възстанови напълно. (Повярвайте ми, знам за какво говоря. Била съм в това положение повече пъти, отколкото искам да призная.) Дори Мормон пита: „И на какво ще се надявате?“ Но колкото и да е трудно, „надежда(та) чрез единението на Христа“ е винаги на наше разположение (Мороний 7:41).

През целия ми живот моята майка е падала повече пъти отколкото мога да преброя, но с гордост заявявам, че изминаха шест години откакто тя пи за последно. Въпреки че ми трябваха години да се уча и обучавам как най-добре да подкрепям мама, от наблюдението на нейното възстановяване научих, че никой никога не е твърде затънал. Независимо колко пъти вашият близък се връща към навика, продължавайте напред – продължавайте да го подкрепяте по всички възможни начини. Възстановяването е доживотно задължение – пътуване, изпълнено със сълзи, победи, провали и триумфи – и за него си заслужава да се борим.