Какво мислиш?
Умолявам ви да опитате с нежна загриженост към преживяването на другия да задавате следния въпрос: „Какво мислиш?“
Преди четиридесет години се качих зад волана на голям камион с моята красива съпруга Жан и малкия ни син Скот. Ние карахме голям товар от строителни материали през няколко щата.
В онези дни нямаше ограничения за колани или детски седалки. Съпругата ми беше гушнала нашия скъп син. Нейният коментар „Наистина сме високо над земята“, трябваше да ми подскаже чувството й на страх.
Докато слизахме към историческия проход Донър, стръмен участък от магистралата, кабината на камиона изведнъж се напълни с гъст дим. Беше трудно да виждам и едва дишахме.
С тежкия товар спирачките не могат достатъчно бързо да намалят скоростта. Като използвах едновременно спирачките и намалявах оборотите, аз усилено се опитвах да спра.
Тъкмо отбивах от пътя, малко преди напълно да спрем, когато съпругата ми отвори вратата на кабината и скочи заедно с бебето ни в ръце. Аз гледах безпомощно как те се прекатурват в праха.
Веднага щом спрях, изскочих от димящата кабина. С бушуващ адреналин, изтичах през камъните и плевелите и ги прегърнах. Ръцете и лактите на Жан бяха ожулени и кървяха, но за щастие и тя и синът ни дишаха. Просто ги прегръщах, докато прахът в отбивката на магистралата се разсее.
След като сърцебиенето ми се нормализира и успях да си поема дъх, аз промълвих: „Какво си мислеше, че правиш? Знаеш ли колко опасно беше това? Можеше да умрете!“
Тя ме погледна, сълзите капеха по изцапаните й от дима бузи, и каза нещо, което прониза сърцето ми и което още звучи в главата ми: „Аз просто се опитвах да спася сина ни“.
В този момент осъзнах, че тя е помислила, че двигателят гори, страхувайки се, че камионът ще избухне, а ние ще умрем. Аз обаче знаех, че е проблем с електричеството — опасно, но не фатално. Гледах скъпата си съпруга, нежно галех главата на малкия ни син и се чудех коя жена ще направи нещо толкова смело.
Тази ситуация можеше да се окаже емоционално опасна, както проблема с двигателя. За щастие, след като стояхме в тишина известно време, всеки от нас вярвайки, че другият е виновен, най-накрая изразихме емоциите, които кипяха под разгорещената повърхност. Споделените чувства на обич и страх за безопасността на другия попречиха на опасния инцидент да се окаже фатален за нашия скъпоценен брак.
Павел предупреждава: „Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, но (само) онова, което е добро, за назидание според нуждата, за да принесе благодат на тия, които слушат“ (Ефесяните 4:29). Неговите думи отекват с известна яснота.
Какво означава за вас изразът „никаква гнила дума”? Всички ние редовно изпитваме силно заредено чувство на гняв — наш и този на другите. Виждали сме необуздан гняв да избухва на публични места. Усещали сме го като нещо подобно на късо съединение на спортни събития, на политическата сцена, дори в нашите домове.
Децата понякога говорят на любящите родители с език остър като бръснач. Съпрузи, които са споделяли някои от най-великолепните и най-нежни чувства в живота, губят поглед и търпение един към друг и повишават глас. Всеки от нас, макар и заветни деца на любящия Небесен Отец, е съжалявал за впускането през глава от високата седалка на самодоволната си преценка и сме говорили с груби думи преди да погледнем ситуацията през погледа на другия. Всички сме имали възможност да научим как разрушителните думи могат да превърнат една опасна ситуация във фатална.
Скорошно писмо от Първото Президентство казва ясно: „Евангелието на Исус Христос ни учи да обичаме и да се отнасяме към всички хора с добрина и вежливост, дори когато не сме на същото мнение“ (Писмо на Първото Президентство, 10 ян. 2014 г.). Какво добро напомняне, че ние можем и трябва да участваме в продължаващия цивилизован диалог, особено когато виждаме света от различен ъгъл.
В Притчи, Соломон съветва: „Мек отговор отклонява от ярост, а оскърбителната дума възбужда гняв“ (Притчи 15:1). „Мекият отговор“ се състои от обосновани думи — дисциплинирани слова от смирено сърце. Това не означава, че ние никога не говорим директно или правим компромис с истинското учение. Думи, които могат да бъдат твърди по отношение на информация, могат да бъдат нежни по дух.
Книгата на Мормон съдържа ярък пример за утвърдителния език, също даден в контекста на семейното неразбирателство. Синовете на Сария и Лехий са изпратени обратно в Ерусалим да вземат плочите от пиринч и все още не са се върнали. Сария вярва, че нещо лошо се е случило на синовете й, и е изпълнена с гняв и трябва да обвини някого.
Чуйте историята през погледа на сина й Нефи: „Понеже тя беше предположила, че ние сме погинали в пустошта; и се беше оплаквала също срещу баща ми, наричайки го човек с видения, казвайки: Ето ти ни изведе от земята на нашето наследство, и синовете ми ги няма повече, и ние загиваме в пустошта“ (1 Нефи 5:2).
Сега нека се замислим какво може би си е мислела Сария. Тя е изпълнена с тревога за склонните към свади синове, които се връщат на мястото, където живота на баща им е бил в опасност. Тя е заменила своя чудесен дом и приятели за палатка в отдалечената пустош, докато е още млада и може да ражда. Притисната до предела на страховете си, изглежда сякаш Сария скача героично, макар не рационално, от височината на клатещия се камион в опит да защити семейството си. Тя изразява оправдано притеснение към съпруга си с гласа на гнева, съмнението и вината — глас, с който сякаш цялото човечество е изненадващо запознат.
Пророкът Лехий изслушва страха, който подсилва гнева на съпругата му. После дава обоснован отговор с гласа на състраданието. Първо, той признава истината за това как изглеждат нещата от нейна гледна точка: „И … баща ми й отговорил, казвайки: Аз знам, че съм човек с видения: … (но ако бях) остана(л) в Ерусалим (щяхме) да погин(ем) с братята си“ (1 Нефи 5:4).
После нейният съпруг говори за страховете й относно състоянието на синовете им, докато Светия Дух несъмнено свидетелства пред него, казвайки:
„Но ето, аз съм получил една земя на обета, поради което се радвам извънредно; и да, аз знам, че Господ ще избави синовете ми от ръцете на Лаван. …
И с такъв език баща ми, Лехий, … утешаваше майка ми … за нас“ (1 Нефи 5:5–6).
В наши дни съществува голяма необходимост за мъжете и жените да възпитават уважение един към друг въпреки голямото различие във вяра и действие и въпреки различната им мотивация. Невъзможно е да знаем всичко, което информира нашите умове и сърца, или напълно да разберем контекста на изпитанията и изборите, с които се сблъсква всеки един от нас.
Въпреки това, какво ще стане с „гнилата дума“, за която говори Павел, ако нашата позиция включва съпричастност първо към преживяването на другия? Напълно наясно с моите собствени недостатъци и несъвършенства, умолявам ви да опитате с нежна загриженост към преживяването на другия, да зададете следния въпрос: „Какво мислиш?“
Помните ли как Бог изненадва Самуил и Саул, като избира малкия пастир Давид от Витлеем за цар на Израил? Господ казва на Своя пророк: „Защото не е както гледа човек, понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце“ (1 Царете 16:7).
Когато кабината на нашия камион се напълни с дим, моята съпруга реагира по най-смелия начин, за който се сети, за да защити сина ни. Аз също действах като защитник, когато се усъмних в избора й. Изненадващо, но нямаше значение кой е по-прав. Това, което имаше значение, бе да се изслушаме един друг и да разберем гледната точка на другия.
Желанието да видим през очите на другия ще превърне „гнилата дума“ в „благодат“. Апостол Павел разбира това, а на определено ниво всеки от нас може също да го изпита. Това може да не промени или да не реши проблема, но по-важната възможност е дали принесената благодат може да промени нас.
Давам смирено свидетелство, че можем да принесем благодат чрез състрадателен език, когато култивирания дар на Светия Дух вдъхне в сърцата ни загриженост за чувствата и мислите на другите. Това ни позволява да трансформираме опасните ситуации в свети места. Свидетелствам за любящия Спасител, „който гледа на сърце“ и се интересува какво мислим. В името на Исус Христос, амин.