Нима не сме всички ние просяци?
От старейшина Джефри Р. Холанд
От Кворума на дванадесетте апостоли
Независимо дали сме бедни или богати, ние трябва да правим „това, което можем“, когато околните изпаднат в нужда.
Какъв прекрасен нов елемент в провеждането на нашата обща конференция. Bien hecho, Eduardo (Браво, Едуардо).
Във вероятно най-изненадващия момент на Своето земно служение, Исус застава пред събрание в синагогата в града, в който живял – Назарет – и чете следните думи, пророкувани от Исаия и записани в Евангелието на Лука: „Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; Прати Ме да проглася освобождение на пленниците … и да пусна на свобода угнетените“.
Така Спасителят за първи път публично заявява Своето служение като Месията. Но от този стих също така става ясно, че преди пътят Му да Го отведе до Неговата Единителна жертва, Той има така важното задължение да благославя бедните, включително бедните по дух.
От началото на Своето служение, Исус обича бедните и хората в неравностойно положение по един необикновен начин. Той се родил в дома на такива хора и израснал сред много други бедни хора. Не познаваме всичките подробности на Неговото материално съществуване, но е записано да казва „Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони“. Изглежда Творецът на небето и земята „и на всичко, което се намира в тях“, не е разполагал с дом, поне през живота си на възрастен.
През историята, бедността е била най-големия и най-широко разпространен проблем на човечеството. Нейната най-очевидна тежест е обикновено физическа, но духовната и емоционалната вреда, до която тя може да доведе, често е дори още по-съсипваща. При всички случаи, великият Изкупител не е правил призив по-голям от това ние да се присъединим към Него при вдигането на този товар от раменете на хората. Като Иехова, Той е казал, че сурово ще съди дома Израилев, защото „ограбеното от сиромаха е в къщите“ им.
„Защо разломявате людете Ми и смилате лицата на сиромасите?“
Писателят на Притчи прави този въпрос пределно ясен: „Който угнетява бедния нанася укор на Създателя му, … (и) който затуля ушите си за вика на сиромаха – ще викне и той, но няма да бъде послушан“.
В наши дни възстановената Църква на Исус Христос още не навършила и една година, когато Господ заповядва на нейните членове „да се грижат за бедните и нуждаещите се, и (да) служат за тяхното облекчение, тъй че да не страдат“. Обърнете внимание на заповедния тон в този израз – „тъй че да не страдат“. Бог използва такъв език, когато очаква да свършим нещо.
Предвид колосалния проблем на световното неравенство, какво може да направи един от нас? Сам Спасителят предлага отговор. Когато, малко преди Неговото предаване и разпъване, Мария помазва главата на Исус със скъп нард за погребение, Юда Искариотски протестира срещу тази екстравагантност и „роптае … против нея“.
Исус казва:
„Оставете я; защо й досаждате? Тя извърши добро дело. …
Тя извърши това, което можеше“.
„Тя извърши това, което можеше“! Каква кратка формула! Един журналист веднъж пита Майка Тереза от Калкута за нейната непосилна задача да спаси мизерстващите хора в този град. Той казва, че статистически погледнато, тя постига почти абсолютно нищо. Тази забележителна дребна жена отговаря, че нейната работа се измерва в обич, а не статистика. Независимо от зашеметяващия брой хора недостигнати от нейните усилия, тя казва, че може да спазва Божията заповед да обича Бог и своите ближни, като служи на хората достижими от нейните усилия, според средствата, с които разполага. „Това, което правим, е само една капка в океан“ – казва тя в друг случай. „Но ако ние не я направим реалност, в океана ще има една капка по-малко“. Журналистът замислено добавя, че християнството очевидно не представлява статистическо начинание. Той отбелязва, че ако в небесата се радват повече за един покаял се грешник, отколкото за деветдесет и деветте, които нямат нужда от покаяние, то тогава Бог не е особено заинтересован от процентите.
И така, как извършваме „това, което можем“?
Можем, според ученията на цар Вениамин, поне да спрем да задържаме от средствата си, защото смятаме, че бедните сами са заслужили своята окаяност. Може би някои наистина сами са създали своите трудности, но нали и ние, останалите, правим същото? Нали затова състрадателният цар пита: „Нима не сме всички ние просяци?“ Нали всички зовем за помощ и се надяваме за отговор на нашите молитви? Нали всички молим за прошка за грешките, които сме допуснали, и проблемите, които сме причинили? Нали всички се надяваме на тази благодат, която да компенсира за нашите слабости, на тази милост, която ще триумфира над правосъдието, поне в нашия собствен случай? Не е чудно, че цар Вениамин казва как получаваме опрощение за нашите грехове, като умоляваме Бог, Който откликва състрадателно, и запазваме опрощението за тях, като откликваме състрадателно спрямо бедните, които умоляват нас.
Освен предприемането на милосърдни действия спрямо тях, ние също следва да се молим за нуждаещите се. Група зорамити, считани от техните съграждани за „нечисти“ и „шлак“ – това са думите, използвани в Писанията – били изгонени от техните „синагоги заради грубото им облекло“. Те били, според казаното от Мормон, „бедни откъм светски неща; но също … и нищи по сърце“ – две състояния, които винаги вървят заедно. Мисионерите Алма и Амулик парират това укорително изгонване на зле облечените, като им казват, че каквито и привилегии да са им отнети от хората, те винаги могат да се молят – в техните ниви и домове, в техните семейства и в сърцата си.
Но тогава, на самата група, която е била отхвърлена, Амулик казва: „След като сте (се молили) …, ако (вие) върнете нуждаещите се и голите и не посещавате болните и страдащите, и не раздавате от вашето имущество ако го имате, на онези, които са в нужда, казвам ви, … молитвата ви е напразно и не ви носи нищо; и вие сте като лицемерите, които отричат вярата“. Какво въздействащо напомняне, че, независимо дали сме бедни или богати, ние трябва да правим „това, което можем“, когато околните изпаднат в нужда.
Сега, за да не бъда обвинен, че пропагандирам за донкихотовски, глобални социални програми или подкрепям просията като нещо, което да се развива, уверявам ви, че няма по-голям поддръжник от мен на принципите на трудолюбието, пестеливостта, самостоятелността и силната мотивация. От нас винаги ще се очаква да помагаме на себе си, преди да поискаме помощ от някой друг. Освен това, не знам как точно всеки от вас следва да изпълнява своето задължение да помага на хората, които невинаги помагат на себе си. Но знам, че Бог знае и че ще ви помага и води в състрадателните ви дела на Христови ученици, ако добросъвестно желаете и се молите и търсите начини да спазвате заповед, която Той многократно ни е давал.
Осъзнавате, че обсъждам трудни социални нужди, които далеч не засягат само членовете на Църквата. За щастие, Господният начин да помагаме на членовете е по-лесен: всички, които са физически способни, следва да спазват закона на поста. Исаия пише:
„Не това ли е постът, който Аз съм избрал? …
Не е ли да разделяш хляба си с гладния, И да възвеждаш в дома си сиромаси без покрив? Когато видиш голия да го обличаш … ? да развързваш несправедливите окови, … да пускаш на свобода угнетените? … ?“
Давам свидетелство за чудесата, както духовни, така и материални, които се дават на хората, които спазват закона на поста. Давам свидетелство за чудесата, които са били давани на мен. Наистина, когато многократно съм зовял, постейки, Бог е отвръщал „Ето Ме“. Високо ценете святата привилегия поне веднъж месечно да бъдете възможно най-щедри, според вашите обстоятелства, при вашите дарения от пост и останалите хуманитарни, образователни, и мисионерски дарения. Обещавам, че Бог ще бъде щедър към вас и че хората, които биват подпомагани от вашата ръка, ще ви наричат благословени вовеки. Над 750 хиляди члена на Църквата са били подпомогнати през изминалата година чрез дарения от пост, под грижата на отдадени епископи и президентки на Обществото за взаимопомощ. Това са множество благодарни светии от последните дни.
Братя и сестри, тази проповед изисква открито да кажа за неизработените, незаслужените и безкрайни благословии в моя живот, както материални, така и духовни. Като вас, понякога и аз съм се тревожел по финансови въпроси, но никога не съм бил беден, нито дори знам какво е чувството да бъдеш беден. Освен това не знам всички причини за обстоятелствата на нашето раждане и здраве, защо образователните и икономически възможности са така различни за всеки в този живот, но когато видя нуждата сред толкова много хора, знам, че „ако не беше милостта Божия, щях да бъда в същото положение“. Също така знам, че дори да не съм пазач на брата си, аз съм брат на брата си и трябва много да дам, защото много ми е дадено.
Говорейки за това, нека почета президент Томас Спенсър Монсън. Вече 47 години имам благословията да познавам този човек и цял живот ще помня как той се прибра на самолета от икономически бедстващата Източна Германия по домашни чехли, защото беше дал не само втория си костюм, но и ризите и обувките на краката си. „Колко са прекрасни върху планините (и през забързаните терминали) нозете на онзи, който благовествува, който проповядва мир!“ Повече от всеки друг, когото познавам, президент Монсън е правил „това, което може“ за вдовиците и сираците, за бедните и угнетените.
През 1831 г., в откровение, дадено на пророка Джозеф Смит, Господ казва, че бедните един ден ще видят царството Божие да идва със „сила и велика слава“ за тяхно избавление. Нека помогнем в изпълнението на това пророчество, като навлезем в силата и славата на нашето членство в истинната Църквата на Исус Христос и направим всичко, което можем, за да издигнем всички, които можем, над бедността, която ги оковава и разбива мечтите им, се моля в милостивото име на Исус Христос, амин.