„Да не съм аз, Господи?“
От президент Дитер Ф. Ухтдорф
Втори съветник в Първото Президентство
Трябва да оставим настрана нашата гордост, да погледнем отвъд нашата суета и със смирение да попитаме: „Да не съм аз, Господи?“
Това се случва през последната нощ на земния живот на нашия възлюбен Спасител, вечерта преди Той да предложи Себе Си като откуп за цялото човечество. Докато разчупва хляба със своите ученици, Той казва нещо, което трябва да е изпълнило сърцата им с голяма тревога и дълбока тъга. „Един от Вас ще Ме предаде“, казва им Той.
Учениците не поставят под въпрос истинността на казаното от Него. Нито пък се огледали, посочили някой друг с думите: „Да не би да е той?“
Вместо това те, „пренаскърбени, почнаха всички един по един да Му казват: Да не съм аз, Господи?“1
Чудя се как би реагирал всеки от нас, ако Спасителят ни зададе този въпрос. Бихме ли погледнали хората около нас, казвайки в сърцата си: „Сигурно има предвид брат Джонсън. Винаги ми е бил подозрителен“ или „Радвам се, че брат Браун е тук. Да, има нужда да чуе тези думи“. Или като древните ученици бихме погледнали навътре и бихме си задали пронизващия въпрос: „Да не съм аз?“
В тези прости думи, „Да не съм аз, Господи?“, се съдържа началото на мъдростта и пътеката към лично обръщане във вярата и трайна промяна.
Притча за жълтурчетата
Имало един човек, който обичал да се разхожда из неговия квартал. Най-много му харесвало да минава покрай къщата на неговия съсед. Този съсед поддържал моравата си съвършена, винаги имало цъфнали цветя, дърветата били здрави и сенчести. Явно било, че съседът полагал големи усилия да има хубав двор.
Но един ден, докато минавал покрай къщата на съседа, насред красивата морава, той забелязал едно голямо жълтурче.
То изглеждало така странно там, че се изненадал. Защо съседът не го e изкоренил? Не го ли е видял? Не знае ли, че жълтурчето ще пусне семена, които да прорастат в десетки такива плевели?
Това самотно жълтурче така го разтревожило, че решил да направи нещо по въпроса. Трябва ли да го изкорени? Или да го напръска с отрова за плевели? Може би, ако излезе през нощта, би могъл да го махне тайно.
Тези мисли напълно завладели ума му, докато се прибирал към своя дом. Влязъл в дома си без дори да погледне своя собствен двор – който бил покрит със стотици жълтурчета.
Греди и съчици
Не ни ли напомня този разказ за следните слова на Спасителя:
„Защо гледаш съчицата в окото на брата ти, а не мислиш за гредата в твоето собствено око? …
… първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно за да извадиш съчицата от братовото си око“2.
Проблемът с гредите и съчиците изглежда е тясно свързан с нашата неспособност да видим себе си ясно. Не съм сигурен защо сме така способни да даваме диагнози и да препоръчваме лекове за чуждите болежки, докато често не можем да видим нашите собствени.
Преди няколко години в новините разказаха за един човек, който вярвал, че ако намаже лицето си с лимонов сок, то щяло да стане невидимо за камерите. И така, обилно намазал лицето си с лимонов сок, излязъл и обрал две банки. Скоро след това бил арестуван, след като негова снимка била показана по вечерните новини. Когато полицията му показала кадри от охранителните камери, той не могъл да повярва на очите си. „Но аз сложих лимонов сок на лицето си!“, запротестирал той3.
Когато един учен от университета Корнел чул за това, той се удивил как човек може да има толкова изкривена преценка за себе си. За да определят дали това е всеобщ проблем, двама изследователи поканили студенти да участват в серия от тестове на житейски умения, като след това им дали възможност да посочат колко добре са се справили. Студентите, които се справили най-зле, били и най-неточни в оценката на своето представяне – някои от тях оценили постиженията си пет пъти по-високо от реалната им стойност4.
Това проучване е било провеждано редица пъти, като отново и отново дава едно и също заключение: на много от нас е трудно да видим себе си такива, каквито наистина сме, и дори успели хора надценяват своя принос и подценяват приноса на другите5.
Може и да не е така важно че надценяваме шофьорските си способности или колко далеч можем да пратим топката за голф. Но когато започнем да вярваме, че нашият принос у дома, на работа и в Църквата е по-голям от реалния, ние заслепяваме себе си към благословиите и възможностите да подобряваме себе си по важни и задълбочени начини.
Духовни слепи петна
Един мой познат живееше в район с едни от най-високите статистически показатели в Църквата – посещаемостта бе висока, домашната посещаемост също, децата в Неделното училище винаги се държаха добре, на вечерите на района се сервираше прекрасна храна, а и не мисля някога на църковен бал да е имало спорове.
Моят приятел и съпругата му бяха призовани на мисия. Когато се завърнаха 3 години по-късно, те с учудване научили, че през времето, за което са отсъствали, от района се развели 11 семейства.
Макар районът да е показвал външни признаци на вярност и сила, нещо трагично се е случвало в сърцата и живота на членовете. И тревожното нещо е, че това не е изолиран случай. Такива ужасни и често ненужни неща се случват, когато членовете на Църквата се отделят от Евангелските принципи. Отвън може и да изглежда, че те са ученици на Исус Христос, но вътре в сърцата си са се отделили от техния Спасител и Неговите учения. Постепенно са се отвърнали от нещата на Духа и са се доближили към нещата от света.
Някога достойни носители на свещеничеството започват да си казват, че Църквата е нещо хубаво за жените и децата, но не и за тях. Други пък са убедени, че са толкова заети и техните обстоятелства така неповторими, че се освобождават от всекидневните деяния на отдаденост и служба, които ще ги държат близо до Духа. В тази епоха на самооправдаване и нарцисизъм е лесно да станем истински творци на извинения за това, че не се обръщаме редовно към Бог в молитва, отлагаме изучаването на Писанията, избягваме църковните събрания и семейните домашни вечери или не плащаме честен десятък и дарения.
Мои скъпи братя, моля ви, погледнете в сърцата си и задайте следния прост въпрос: „Да не съм аз, Господи?“
Дали сте се отдалечили – дори малко – от „славното благовестие на блажения Бог, което (ни е било) поверено“?6 Позволили ли сте на „бога на тоя свят“ да затъмни умовете ви, за да не виждате „светлината от славното благовестие на Христа?“7
Мои обични приятели, мои скъпи братя, задайте си следния въпрос: „Къде е моето съкровище?“
Дали сърцето ви обича удобните неща на този свят или е съсредоточено върху ученията на усърдния Исус Христос? „Защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти“8.
Дали Духът Божий обитава в сърцата ви? Дали сте „закоренени и основани“ в любовта към Бог и вашите ближни? Дали отделяте достатъчно време, за да осигурявате щастието на вашия брак и семейство? Дали отдавате своята енергия на така възвишената цел да осъзнавате и живеете „широчината и дължината, височината и дълбочината“9 на възстановеното Евангелие на Исус Христос?
Братя, ако имате голямото желание да култивирате Христовите качества „вяра, добродетел, знание, въздържаност, търпение, братска благост, благочестие, милосърдие, смирение и (служба)“10, Небесният Отец ще ви направи оръдие в Своите ръце за спасението на много души11.
Преглед на живота
Братя, за никой от нас не би било приятно да допусне, че се отклоняваме от правия път. Често се опитваме да избегнем задълбочения поглед в нашите души, за да видим ясно нашите слабости, ограничения и страхове. В резултат на това, когато направим такъв преглед на живота си, ние поглеждаме през филтъра на пристрастността, извиненията и историите, които си разказваме с цел оправдаване на недостойни мисли и поведение.
Но да можем да видим себе си ясно е особено важно за нашия духовен растеж и благосъстояние. Ако нашите слабости и недостатъци останат скрити в сенките, изкупващата сила на Спасителя не може да ги изцели и превърне в силни страни12. И иронията се състои в това, че нашата слепота към нашите човешки слабости също така ни прави слепи за божествения потенциал, който Небесният Отец копнее да изгражда във всеки един от нас.
И така, как можем да допуснем чистата светлина на Божията истина в душите си и да видим себе си такива, каквито Той ни вижда?
Нека предложа, че Светите писания и речите на общите конференции са ясно огледало, в което можем да видим себе си за такъв преглед.
Докато слушате или четете словата на древните и съвременни пророци, въздържайте своите мисли за това как тези думи се отнасят за някой друг и си задавайте следния въпрос: „Да не съм аз, Господи?“
Ние следва да се обръщаме към Вечния Отец със съкрушени сърца и поддаващи се на обучение умове. Трябва да имаме желанието да слушаме и да се променяме. И да, колко много получаваме от своята отдаденост да живеем живота, който Небесният Отец желае за нас.
Хората, които не желаят да слушат и да се променят, вероятно няма да направят това и ще започнат да се чудят дали Църквата има какво да им предложи.
Но хората, които желаят да се усъвършенстват и развиват, които се учат от Спасителя и желаят да бъдат като Него, които се смиряват като малки деца и се стремят да привеждат своите мисли и действия в хармония с волята на нашия Небесен Отец – те ще преживяват чудото на Единението на Спасителя. Те със сигурност ще почувстват сияйния Божий Дух. Ще вкусят от неописуемата радост, която е плод на кроткото и смирено сърце. Ще бъдат благословени с желанието и дисциплината да станат истински ученици на Исус Христос.
Силата за добро
През житейския си път съм имал възможността да общувам с някой от най-компетентните и интелигентни мъже и жени на този свят. Когато бях по-млад се впечатлявах от образованите и успелите, хората, на които светът се възхищава. Но с годините стигнах до заключението, че много повече се впечатлявам от прекрасните и благословени души, които са наистина добри и в тях няма никакво лицемерие.
И не е ли това целта на Евангелието за всеки от нас? То е една блага вест, която ни помага да ставаме добри.
Словата на апостол Яков се отнасят към нас днес:
„Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат. …
Смирявайте се пред Господа, и Той ще ви възвишава“13.
Братя, трябва да оставим настрана нашата гордост, да погледнем отвъд нашата суета и със смирение да попитаме: „Да не съм аз, Господи?“
И ако Господният отговор се окаже „Да, сине Мой, има неща, които да подобриш, неща, които мога да ти помогна да преодолееш“, моля се ние да приемем този отговор, със смирение да осъзнаем своите грехове и слабости, след което да променим себе си, за да станем по-добри съпрузи, бащи и синове. Нека от този момент нататък с цялата си сила се стремим неотклонно да вървим по благословения път на Спасителя – защото началото на мъдростта е да виждаме себе си ясно.
И когато правим това, така щедрия Бог ще ни води за ръка; ще бъдем „правени силни и благославяни свише“14.
Мои скъпи приятели, първата стъпка на прекрасната и благодатна пътека на истинското ученичество започва с простия въпрос:
„Да не съм аз,Господи?“
За това свидетелствам и ви давам своята благословия в името на Исус Христос, амин.