Размисли върху посветения живот
Истинският успех в живота идва от това да посветим живота си – тоест своето време и избори, на Божиите цели.
През 1964 г. като младеж посетих Световния панаир в Ню Йорк Сити. Един от любимите ми щандове бе този на Църквата, украсен с впечатляващ макет на кулите на храма Солт Лейк. Там за първи път гледах филма Man’s Search for Happiness. Изложението на плана на спасение, написано от старейшина Ричард Л. Еванс, въздейства силно на много посетители, включително на мен. Редом с други неща старейшина Еванс казва:
“Животът ви предлага два безценни дара; единият е времето, а другият – свободата на избор – свободата да купите с времето си каквото пожелаете. Свободни сте да замените даденото ви време за развлечения. Можете да го замените за низки желания. Можете да го инвестирате в алчност …
Свободата на избор е ваша. Но това не са добри сделки, защото с тях няма да получите трайно удовлетворение.
За всеки ден, всеки час и всяка минута от вашите земни години един ден ще ви бъде поискана сметка. И точно в този живот вие вървите напред с вяра и доказвате себе си като способни да избирате доброто пред злото, правилното пред грешното, трайното щастие пред моментното развлечение. И вашата вечна награда ще ви бъде дадена по ваш избор.
“Един пророк Божии казва: “Човеците са, за да могат да имат радост” – една радост, която включва пълнота на живот, живот отдаден на служба, обич, хармония в дома и плодовете на честния труд – приемане на Евангелието на Исус Христос – на неговите изисквания и заповеди.
Единствено в тези неща ще откриете пълно щастие, щастието, което не избледнява, когато светлините угаснат и тълпите се разотидат”1.
Тези думи изразяват реалността, че нашият живот на земята е едно настойничество от време и избори, предоставени от нашия Творец. Думата настойничество ме кара да си спомня Господния закон за посвещаването (вж. напр. У. и З. 42:32, 53), който има икономическа роля, но по-важното е, че той е приложение на селестиалния закон в настоящия живот (вж. У. и З. 105:5). Да посветиш означава да отделиш нещо като свято, да го осветиш, отдадеш за свята цел. Истинският успех в живота идва от това да посветим живота си – тоест своето време и избори, на Божиите цели (вж. Иоана 17:1, 4 и У. и З. 19:19). Когато правим това, ние позволяваме на Бог да ни издигне до най-висшата наша съдба.
Бих искал да обсъдя с вас пет от елементите на посветения живот: чистота, труд, уважение към физическото тяло, служба и почтеност.
Както показва Спасителя, посветеният живот е един чист живот. Макар единствено Исус да е водил безгрешен живот, онези, които дойдат при Него и вземат върху си Неговото иго, могат да получат Неговата благодат, която ще ги направи като Него – невинни и неопетнени. С дълбока обич Господ ни насърчава със следните думи: “Покайте се, вие, от всички земни краища, елате при Мене и бъдете кръстени в Моето име, за да може да бъдете осветени чрез приемането на Светия Дух, за да може да застанете неопетнени пред Мене в последния ден” (3 Нефи 27:20).
Затова посвещаването означава покаяние. Упорството, бунтът и намирането на извинения трябва да бъдат изоставени, като се заместят от покорство, желание да бъдем поправяни и приемане на всичко, което Господ може да изиска. Точно този процес цар Вениамин нарича отхвърляне на естествения човек чрез отдаване на убежденията на Светия Дух, ставайки светия “чрез Единението на Господа Христа” (Мосия 3:19). На такъв човек е обещано трайното присъствие на Светия Дух, обещание, което се помни и подновява всеки път, когато една каеща се душа вземе от причастието на Господната вечеря (вж. У. и З. 20:77, 79).
Старейшина Б. Х. Робъртс веднъж описва процеса със следните думи: “Човекът, който по този начин крачи напред в светлината, мъдростта и силата Божия, най-накрая, единствено чрез своето взаимодействие с тях, ще направи светлината, мъдростта и силата Божия свои собствени – изковавайки тези светли лъчи в една божествена верига, вечно свързвайки себе си към Бог и Бог към себе си. Това е същността на мистичните думи на Месията, “както Ти, Отче, Си в Мене и Аз в Тебе” – и няма нищо по-велико, което човек може да постигне”2.
Посветеният живот е живот на труд. Отрано в живота Си Исус вършел делото на Своя Отец (вж. Лука 2:48–49). Сам Бог получава слава чрез Своето дело да осъществи безсмъртието и вечния живот на Своите деца (вж. Моисей 1:39). Ние изпитваме естественото желание да участваме в Неговото дело и като правим това, следва да осъзнаем, че всеки честен труд представлява Божие дело. По думите на Томас Карлайл: “Всеки истински труд е свещен; във всичкия истински труд, бил той и труд на ръцете, има нещо божествено. Трудът, какъвто и да е той, води към небесата и получава своята награда там”3.
Бог така е замислил това земно съществуване, че то да изисква почти постоянни усилия. Спомням си простите думи на Пророка Джозеф Смит: “Работейки непрекъснато, можехме да припечелваме едно задоволително препитание” (Джозеф Смит – История 1:55). Чрез своя труд ние поддържаме и обогатяваме живота. Той ни позволява да надживеем разочарованията и трагедиите на земния живот. Постигнатото с много усилия дава чувство на лично достойнство. Трудът изгражда и пречиства характера, създава красота и е средство на нашата служба един към друг и към Бог. Посветеният живот е изпълнен с труд, понякога монотонен, понякога черен, понякога неоценен, но винаги труд, който прави всичко по-добро, подрежда, укрепва, въздига, служи и придвижва напред.
Тъй като говорих във възхвала на труда, трябва да добавя няколко добри думи за отдиха. Точно както честният труд придава на почивката нейната сладост, благотворният отдих е приятел и постоянен спътник на труда. Музиката, литературата, изкуството, танцът, театърът и спортът – всички те могат да обогатят живота и допълнително да го посветят. В същото време едва ли е нужно да се отбелязва, че голяма част от онова, което днес минава за развлечение, е с ниско качество, принизява, изпълнено е с насилие, притъпява ума и пилее времето. Има много ирония в това, че понякога доста трябва да се потрудиш, за да откриеш благотворен отдих. Когато развлечението изостави добродетелта и се обърне към покварата, то разрушава посветения живот. “Ето защо, внимавайте… да не решите че това, което е зло, е от Бога” (Мороний 7:14).
Посветеният живот уважава физическото тяло, един несравним дар, божествено творение по образа Божий. Една от основните цели на земното съществуване е всеки дух да получи такова тяло и да се научи да упражнява своята морална свобода на избор в скиния от плът. Физическото тяло също е съществено за възвисяването, което се осъществява единствено чрез съвършената комбинация от физическо и духовно, както можем да видим от живота на нашия възлюбен възкресен Господ. В този паднал свят животът на някои ще бъде болезнено кратък, някои тела ще бъдат деформирани, увредени или едва годни за поддържането на живота, но въпреки това животът ще бъде достатъчно дълъг, за да може всеки дух и всяко тяло да бъдат възкресени.
Хората, които вярват, че нашите тела са резултат на еволюционна случайност, няма да се чувстват отговорни пред Бог или когото и да било за онова, която правят с и на своето тяло. Обаче ние, които имаме свидетелство за по-широката реалност на вечността преди този живот и след него, следва да осъзнаем, че имаме задължение пред Бог във връзка с това върховно постижение на Неговото физическо творение. Цитирам думите на Павел:
“Или не знаете, че вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си,
защото сте били с цена купени; затова прославете Бога с телата си, и с душите си, които са Божии” (1 Коринтяните 6:19–20).
Осъзнавайки тези истини и следвайки напътствията на президент Томас С. Монсън от последната априлска конференция, ние със сигурност няма да обезобразяваме своето тяло, например с татуировки, и няма да го оскверняваме, например с блудство, прелюбодеяние и нескромност4 . Тъй като тялото е инструмент на нашия дух, много е важно да се грижим да него по най-добрия възможен начин. Ние следва да посветим неговите сили в служба на делото Христово, така че то да се развива. Както казва Павел, “И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога” (Римляните 12:1).
Исус показва, че посветеният живот е живот на служба. Часове преди да започне агонията на Неговото Единение, Господ смирено измива краката на Своите ученици, като им казва:
“И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете.
Защото ви дадох пример да правите и вие както Аз направих на вас.
Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил” (Иоана 13:14–16).
Онези, които тихо и грижливо обикалят да вършат благодеяния, са примери на посвещаване. Никой в наше време не е успял по-съвършено да въведе във всекидневния живот тази практика от президент Томас С. Монсън. Той е успял да развие чувствително ухо, което да усети дори най-деликатното нашепване на Духа, показващо нуждата на човек, на когото може да протегне ръка и да помогне. Често с прости действия се утвърждават Божията обич и внимание, но Томас Монсън винаги откликва.
В живота на моите баба и дядо, Александър Деуит и Луиза Викъри Кристоферсън, откривам пример за такова посвещаване. Моят дядо бил силен човек и му се удавало да стриже овце в дните преди електрическите машинки. Той станал много умел, както свидетелстват думите му, “в един ден остригах 287 овце и можех да острижа над 300, ако не се бяха свършили”. През 1919 година той остригал над 12 000 овце, като от това спечелил около 2 000 долара. С тези пари той можел значително да разшири своята ферма и дома си, но висшите ръководители го призовали да служи в мисия Южни щати и с пълната подкрепа на Луиза той приел призованието. Той оставил съпругата си (тогава бременна с техния първи син, моя баща) и трите си дъщери с парите, получени от стригането на овце. Когато след две години радостно се завърнал, той отбелязва, “Спестяванията ни стигнаха за целите две години, като ни останаха 29 долара”.
Посветеният живот е живот на почтеност. Виждаме това в съпруга и съпругата, “които изцяло почитат брачните завети”5. Виждаме го в бащата и майката, чиито първи приоритет е да подхранват своя брак и да осигуряват физическото и духовното благосъстояние на децата си. Виждаме го в почтените хора.
Преди години се запознах с две семейства, които бяха в процес на разделяне на притежаваното от тях търговско дружество. Основните собственици, двама мъже, приятели и членове на една християнска конгрегация, създали дружеството години преди това. Като цяло се радвали на добри взаимоотношения като бизнес партньори, но когато започнали да остаряват и следващото поколение започнало да взема участие в бизнеса, се появили конфликти. Накрая всички страни решили, че е най-добре да разделят активите и всеки да тръгне по своя път. С помощта на адвокатите си, единият от двамата първоначални партньори измислил схема, с която да си осигури значително финансово предимство за сметка на другия партньор и неговите синове. На събрание на всички страни един от синовете се оплакал от това нечестно отношение и апелирал към честта и християнските вярвания на другия партньор. “Знаеш, че това не е правилно”, казал той. “Как можеш така да ощетиш някого, особено твой брат в същата църква?” Адвокатът на първия партньор отвърнал, “Защо не пораснеш? Как можеш да бъдеш толкова наивен?”
Почтеността не е наивност. Наивното е да предполагаш, че не носиш отговорност пред Бог. Спасителят заявява: “Моят Отец Ме изпрати, за да мога да бъда издигнат на кръста; … да привлека всички човеци към Мене и тъй както Аз бях издигнат от човеците, тъкмо тъй човеците да бъдат вдигнати от Отца, за да застанат пред Мене и да бъдат съдени според делата им, били те добри или зли” (3 Нефи 27:14). Човек, който живее посветен живот, не се стреми да се възползва от другите, но ако се наложи, ще обърне другата буза, и ако му поискат ризата, ще даде и горната си дреха (вж. Матея 5:39–40). Най-острото порицание на Спасителя е отправено към лицемерите. Лицемерието е ужасно унищожително не само за лицемера, но и за всички, които наблюдават и знаят за неговото поведение, особено децата. То унищожава вярата, докато честта е богатата почва, в която семето на вяра избуява.
Посветеният живот е красиво нещо. Неговата сила и ведрина са “като много плодородно дърво, което е посадено на добра земя покрай чист поток, което дава много скъпоценен плод” (У. и З. 97:9). Особено важно е влиянието на посветените мъж и жена върху техните околни, особено техните най-близки и скъпи хора. Посвещаването на мнозина преди нас и на други сред нас ни е помогнало да положим основата на нашето щастие. По подобен начин бъдещите поколения ще черпят сила от вашия посветен живот, осъзнавайки своя дълг към вас за това че притежават всичко, което е от истинско значение. Нека като синове и дъщери Божии посветим живота си, “та когато Той се яви, ние да бъдем подобни на Него, защото ще Го видим такъв, какъвто е; за да имаме тази надежда (Мороний 7:48; вж. и 1 Иоаново 3:2). За това се моля в името на Исус Христос, амин.