Обучение в свещеничеството
Ако бъдете усърдни и покорни в свещеничеството, съкровища от духовно знание ще бъдат изсипвани върху вас.
Благодарен съм да бъда с вас на това събрание на Божието свещеничество. Тази вечер се намираме на много различни места и на различни етапи на нашата свещеническа служба. И въпреки цялото това разнообразие на нашите обстоятелства, ние имаме една обща нужда. Тя е да учим задълженията си в свещеничеството и да израстваме в своята сила да ги изпълняваме.
Като дякон остро почувствах тази нужда. Живеехме в един малък клон на Църквата в Ню Джърси, на източния бряг на Съединените щати. Аз бях единствен дякон в клона – не само единствения посещаващ, а единствения в списъците. По-големият ми брат Тед бе единствения учител. Той е тук тази вечер.
Докато още бях дякон, семейството ми се премести в Юта. Тук открих три прекрасни неща, които да ускорят моя растеж в свещеничеството. Първото бе президент, който знаеше как да провежда съвети с членовете на своя кворум. Второто бе голямата вяра в Исус Христос, което доведе до голямата обич, за която сме слушали – обич един към друг. И третото бе споделената убеденост, че нашата върховна свещеническа цел е да работим за спасението на хората.
Разликата не беше в добре установения район. Това, което беше в онзи район, може да бъде навсякъде, в която и църковна единица да се намирате.
Тези три неща може да са били такава част от вашия опит в свещеничеството, че едва да ги забелязвате. Други от вас може да не чувстват нуждата за растеж, и затова тези източници на помощ да са невидими за вас. При всички положения, аз се моля Духът да ми помогне да ги направя ясни и привлекателни за вас.
Целта на това да говоря за тези три източници на помощ за израстване в свещеничеството е да ви насърча да ги цените и използвате. Ако правите това, вашата служба ще бъде все по-добра. И ако бъде увеличавана, вашата свещеническа служба ще благослови децата на Небесния Отец повече, отколкото сега си представяте за възможно.
Открих първия източник на помощ, когато бях приет в един кворум на свещениците, на който президент бе епископа. Това може да ви изглежда нещо малко и незначително, но то ми вдъхна чувство на сила в свещеничеството, което оттогава е променяло моята служба. Всичко започна от начина, по който той ни ръководеше.
По всичко личеше, че той се отнасяше към мнението на младите свещеници сякаш те бяха най-мъдрите мъже на света. Той изчакваше всички, които искаха да кажат нещо, да го кажат. Той слушаше. И когато решаваше какво трябва да се направи, имах чувството, че Духът потвърждаваше решенията на нас и на него.
Сега осъзнавам, че съм почувствал значението на стиха, който гласи, че президентът следва да участва в съвещания с членовете на своя кворум1. И години след това, когато бях епископ на моя кворум, както те, така и аз самия бяхме поучавани от това, което научих като млад свещеник.
Двадесет години по-късно като епископ имах възможността да бъда свидетел на ефективността на съвета, не само в сградата за събрания, но и в планините. По време на една съботна дейност през нощта член на кворума се бе изгубил в гората. Доколкото ни бе известно, той бе сам, без топли дрехи, храна или подслон. Търсихме го без успех.
Спомням си как се молихме заедно, кворумът на свещениците и аз, след което помолих всеки да каже по нещо. Аз слушах внимателно и изглеждаше, че и те правеха това, слушаха другите. След известно време ни обхвана едно чувство на мир. Почувствах, че изгубеният член на нашия кворум се намираше на сигурно и сухо място.
Стана ми ясно какво трябваше да направи кворума и какво не трябваше да прави. Когато хората, които го откриха, описаха мястото, където той бе намерил сигурност, аз чувствах, че го разпознавам. Но по-голямото за мен чудо бе да видя как силата на вярата в Исус Христос в един обединен свещенически съвет донася откровение на човека, който държи свещеническите ключове. Всички ние през онзи ден израснахме в силата на свещеничеството.
Вторият ключ за повече обучение е да имаме обич помежду си, произлизаща от голяма вяра. Не съм сигурен кое идва първо, но и двете винаги присъстват, когато настъпи голямо и бързо обучение в свещеничеството. Джозеф Смит ни учи на това чрез пример.
През ранните дни на Църквата в тази диспенсация той получава заповед от Бог да укрепи силата на свещеничеството. Той бил упътен да организира училища за носителите на свещеничеството. Господ поставил изискването да съществува обич сред преподаващите и обучаващите се. Ето Господните слова за създаването на място на обучение на свещеничеството и какво следва да изпитват обучаващите се там:
“Организирайте се; … създайте дом … на познание, … дом на ред …
Назначете измежду вас учител и нека не всички едновременно да бъдат говорители, а нека по едно време да говори само един, и нека всички слушат това, което казва, та когато всички са се изказали, всеки да може да се поучи от всеки, и всеки човек да може да има равно право”2.
Господ описва това, в което вече знаем, че се състои силата на свещеническия съвет или клас, която дава откровение чрез Духа. Откровението е единствения начин да узнаем, че Исус е Христос. Тази голяма вяра е първото стъпало на стълбата, която изкачваме, за да научим принципите на Евангелието.
В раздел 88 на Учение и Завети, в стихове 123 и 124, Господ набляга на това да се обичаме и да не търсим грешки един в друг. Всеки един бил приет в установеното от Господ свещеническо училище, като с вдигната ръка сключвал завет да бъде “приятел и брат … обвързан с любов”3.
Днес ние нямаме тази практика, но винаги, когато съм виждал забележително обучение в свещеничеството, тази любов е присъствала. Пак да кажа, виждал съм я както като причина, така и като резултат от научаването на евангелските истини. Любовта кани Светия Дух да присъства и да потвърждава истината. И радостта от ученето на Божествени истини създава обич в сърцата на хората, които споделят обучението.
Обратното също е в сила. Разногласията и завистта пречат на способността на Светия Дух да ни учи и на нашата способност да приемаме светлина и истина. И сред чувствата на разочарование, които неизбежно следват, лежат семена на още по-големи разногласия и намиране на грешки сред хората, които са очаквали несъстояло се обучение.
Сред свещеническите ръководители, които се обучават добре заедно, изглежда винаги има големи миротворци. Можете да видите това в свещенически класове и съвети. Това е дарът да се помогне на хората да открият общи неща, когато другите хора виждат различията. Дарът на миротвореца е да помогне на хората да видят в казаното принос, а не забележка.
С достатъчно чиста любов Христова и желание да бъдем миротворци, единството в свещеническите съвети и класовете е постижимо. Нужни са търпение и смирение, но съм виждал как то се получава, дори при спорни въпроси, и когато хората в съветите или класовете живеят при много различни житейски условия.
Възможно е да отговорим на Господното високо изискване към носителите на свещеничеството за вземане на решения в кворуми. Това е възможно, където има голяма вяра и любов и липса на раздор. Ето господното изискване за Неговото одобрение на нашите решения: “И всяко решение, взето от който и да е от тези кворуми, трябва да бъде чрез единодушния глас на същия, сиреч, всеки човек от всеки кворум трябва да бъде съгласен с решението му, с цел да се направят техните решения с една и съща сила или валидност по отношение един към друг”4.
Третия източник на помощ за обучение в свещеничеството произлиза от споделената убеденост за целта, с която Господ ни благославя и ни има доверие да бъдем носители на Неговото свещеничество и да го упражняваме. Тя е да се трудим за спасението на хората. Тази споделена убеденост води до единство в кворумите. Можем да научим за това от един разказ в Писанията за това как духовните синове са били подготвяни преди да се родят за изключителната чест да бъдат носители на свещеничеството.
Говорейки за хората, които имат голямата свещеническа отговорност в този живот, Господ казва, “Още преди да бъдат родени, те, заедно с много други, получиха първите си уроци в света на духовете и бяха подготвени да излязат в определеното от Господ време, за да се трудят в лозето Му за спасяването на душите на човеците”5.
В свещеничеството ние споделяме святото задължение да се трудим за спасението на душите човешки. Ние трябва да направим повече от това да разберем, че това е наше задължение. Това трябва толкова дълбоко да проникне в сърцата ни, че нито множеството житейски задължения в разцвета на живота ни, нито изпитанията на напредналата възраст да могат да ни отклонят от тази цел.
Неотдавна посетих един висш свещеник в неговия дом. Той вече не е способен да идва на събранията на нашия кворум. Живее сам. Красивата му съпруга почина и неговите деца живеят далеч от него. Времето и болестта ограничават неговата способност да служи. Той все още вдига тежести, за да запази каквото може от някогашната си значителна сила.
Когато влязох в дома му, той се изправи да ме поздрави. Покани ме да седна на един стол до него. Говорихме за щастливите моменти в нашата свещеническа служба.
След това той със силно чувство ме попита, “Защо съм още жив? Защо съм още тук? Нищо не мога да правя”.
Казах му, че той правеше нещо за мен. Със своята любов и вяра той ме въздигаше. Дори с това кратко посещение той ме накара да желая да бъда по-добър. Неговият пример на решителност да прави нещо значимо ме вдъхнови да полагам повече усилия да служа на другите и на Господ.
Но от тъгата в неговия глас и погледа му можах да почувствам, че не бях отговорил на въпросите му. Той все още си задаваше въпроса защо Бог бе позволил той да живее с такива ограничения на способността му да служи.
По неговия характерен щедър начин той ми благодари за това, че бях дошъл да го видя. Когато тръгвах да си ходя, медицинската сестра, която идва в дома му по няколко часа всеки ден, влезе в стаята. В нашия личен разговор той ми беше казал малко за нея. Каза, че тя била чудесен човек. През по-голямата част от живота си тя била живяла сред светии от последните дни, но все още не била член.
Тя ме изпрати до вратата. Той махна с ръка към нея и каза с усмивка, “Ето, изглежда нищо не постигам. Опитвам се да я вдъхновя да се кръсти в Църквата, но не се получава”. В отговор тя се усмихна на него и на мен. Излязох навън и тръгнах към моя дом, който беше наблизо.
Тогава осъзнах, че отговорите на неговите въпроси са били посадени много отдавна в неговото сърце. Този доблестен висш свещеник се опитваше да изпълни задължението, в което е бил обучаван десетилетия като свещеник.
Той знаеше, че единственият начин тази млада жена да може да получи благословията на спасението чрез Евангелието на Исус Христос е да сключи завет с кръщение. Той е бил учен според заветите от президента на всеки кворум, от дякон до висш свещеник.
Той помнеше и чувстваше своите собствени клетва и завет в свещеничеството. И все още ги спазваше.
Той бе свидетел и мисионер за Спасителя, където и да го отведеше живота. Желанието вече бе в сърцето му. Желанието на неговото сърце бе сърцето на тази жена да може да бъде променено чрез Единението на Исус Христос, чрез спазване на свети завети.
Прекараното от него време в училището на свещеничеството в този живот ще бъде сравнително кратко, ако бъде сравнено с вечността. Но дори и за този кратък период той добре е усвоил вечната учебна програма. Където и да бъде призован от Господ, със себе си той ще отнесе свещенически уроци с вечна стойност.
Вие не само следва да имате силното желание да научите вашите свещенически уроци в този живот, но трябва да храните оптимизъм за това, което можете да постигнете. Някои от нас може би ограничават в умовете си възможностите за обучение, които Господ ни дава в Негова служба.
Един млад мъж напуснал своето селце в Уелс в началото на 40-те години на ХІХ век, чул Божиите апостоли и се присъединил към Божието царство на земята. Отплавал със светиите в Америка и карал фургон на запад през равнините. Той бил във втория отряд, навлязъл в тази равнина, след този на Бригам Йънг. Неговата свещеническа служба включвала разчистването на земята и първоначалното засяване на една ферма.
Той продал фермата на безценица, за да отиде на мисия за Господ в пустините на сегашна Невада, за да се грижи за овце. Оттам бил призован на друга мисия отвъд океана в същото село, откъдето в бедността си тръгнал да следва Господ.
През цялото това време той намерил начин да се учи със своите братя от свещеничеството. Бидейки смел мисионер, в Уелс той посетил лятното имение на човека, който четири пъти бил министър председател на Англия, за да му предложи Евангелието на Исус Христос.
Този велик човек го поканил в имението си. Бил се дипломирал от Итън Колидж и университета Оксфорд. Мисионерът говорил с него за произхода на човека, основната роля на Исус Христос в историята на света и дори съдбините на народите.
На края на тяхното обсъждане домакинът отхвърлил предложението да бъде кръстен. Но когато се разделяли, този ръководител на една от великите световни империи попитал смирения мисионер, “Къде сте завършили своето образование?” Отговорът бил: “В редиците на Божието свещеничество”.
Може би някога сте си мислели колко по-добър е щял да бъде живота ви, ако сте били приети да учите в някой известен университет. Моля се да осъзнаете величието на Божията любов към вас и дадената ви от Него възможност да следвате в Неговия свещенически университет.
Ако бъдете усърдни и послушни в свещеничеството, съкровища от духовно знание ще бъдат изсипвани върху вас. Ще израствате във вашата сила да устоявате на злото и да прогласявате истината, водеща към спасение. Ще откривате радост в щастието на хората, които водите към възвисяване. Вашето семейство ще се превърне в център на обучение.
Давам свидетелство, че ключовете на свещеничеството са били възстановени. Президент Томас С. Монсън държи и упражнява тези ключове. Бог е жив и ви познава съвършено. Исус Христос е жив. Вие сте били избрани за честта да бъдете носители на святото свещеничество. В името на Исус Христос, амин.