Освещаващото дело по благосъстоянието
Работата по грижите един за друг, като бъдем “добри с бедните”, е едно освещаващо дело, заповядано от Отца.
Добро утро, братя и сестри. През 1897 г. младият Дейвид О. Макей стоял пред една врата с брошура в ръцете си. Като мисионер в Стърлинг, Шотландия, той вече бил правил това многократно. Но в онзи ден една измъчена жена отворила вратата и застанала пред него. Тя била бедно облечена, с изпити бузи и разрошена коса.
Тя взела брошурата, която старейшина Макей й подал и казала девет думи, които той никога не забравил: “С това ще мога ли да си купя хляб?”
Тази среща оставила траен отпечатък у младият мисионер. По-късно той написал: “От този момент, ясно разбрах, че Църквата на Исус Христос трябва да бъде, и е заинтересувана от материалното спасение на човека. Аз се отдалечих от вратата, чувствайки, че тази (жена), с … горчивина в сърцето (си) към хората и Бог, не (беше) в състояние да приеме посланието на Евангелието. (Тя имаше) нужда от материална помощ и доколкото знаех, в Стърлинг нямаше никаква организация, която да й я осигури”1.
Няколко десетилетия по-късно светът бил измъчван от бремето на Голямата депресия. В този период, на 6 април 1936 г, президент Хибър Дж. Грант и неговите съветници, Дж. Рубен Кларк и Дейвид О. Макей обявили това, което по-късно ще стане известно като църковната програма по благосъстоянието. Две седмици по-късно старейшина Мелвин Дж. Балард бил назначен като неин пръв председател, а Харолд Б. Лий за неин пръв изпълнителен директор.
Това не било обикновено начинание. Въпреки че Господ подготвил забележителни души да я ръководят, президент Дж. Рубен Кларк изяснил, че “изграждането на програмата (по благосъстоянието) е резултат на откровение от Светият Дух до президент Грант и е продължена оттогава чрез подобни откровения получени от братята, които са я ръководили”2.
Отдадеността на църковните ръководители да облекчават страданието на хората била колкото силна, толкова и неотменима. Президент Грант искал “система, която да достигне и да помогне на хората, без значение от цената”. Той казал, че по-скоро “ще затвори семинарите, ще спре мисионерската работа за известно време или дори ще затвори храмовете, но няма да позволим хората да останат гладни”3.
Бях до президент Гордън Б. Хинкли в Манагуа, Никарагуа, когато той говори пред 1 300 членове на Църквата, оцелели след опустошителния ураган, който отне живота на повече от 11 000 души. Той им каза, “Докато Църквата има ресурси, ние няма да ви оставим гладни или без дрехи и подслон. Ние ще направим всичко което можем, за да ви помогнем по начина, определен от Господ”4.
Една от отличителните характеристики на това вдъхновено начинание, съсредоточено върху Евангелието, е наблягането върху личната отговорност и разчитането на собствени сили. Президент Марион Г. Ромни обяснява: “Много програми са изготвени от хора с добри намерения, за да помогнат на онези, които са в нужда. Обаче много от тези програми са планирани с краткосрочна цел да “помагат на хората”, вместо да “помагат на хората сами да си помогнат”5.
Разчитането на собствените сили е продукт на пестеливия живот и упражняването на икономическа самодисциплина. От началото Църквата е учила, че семействата – доколкото могат, трябва да поемат отговорност за своето собствено материално благосъстояние. От всяко поколение се изисква наново да научи основополагащите принципи на разчитането на собствени сили: избягване на задлъжняването, прилагане принципите за пестеливост, подготовка за бедствия, вслушване и следване на живите пророци, развиване на дисциплина при разграничаване на нуждите от желанията и живот според тези принципи.
Целта, обещанията и принципите, които подсилват работата ни по грижа за бедните и нуждаещите се простират далеч отвъд границите на смъртността. Това свято дело няма за цел само да помага и благославя онези, които страдат или са в нужда. Като синове и дъщери Божии ние не можем да наследим пълната мяра на вечния живот, без да бъдем изцяло въвлечени в грижата един за друг, докато сме тук на земята. Това е щедрата и човеколюбива практика на жертва и отдаденост на другите, чрез който научаваме селестиалните принципи на жертвата и посвещаването”6.
Великият цар Вениамин учи, че една от причините, поради която даваме от имуществото си на бедните и служим, за да им помогнем, е следната – ние можем да запазим опрощение на греховете от ден на ден, като ходим невинни пред Бога7.
Още от сътворението на света тъканта на праведните общества винаги е била изтъкана от златните нишки на милосърдието. Ние копнеем за мирен свят и преуспяващи общности. Молим се за добри и добродетелни общества, където нечестието е изоставено и възтържествува добрината и правото. Няма значение колко храмове строим, няма значение колко нараства броя на членовете, няма значение колко положително сме приети в очите на света – ако се провалим с тази велика основна заповед да “подкрепя(ме) слабите, издиг(аме) ръцете, които са отпуснати, и усили(м) немощните колене8” или отвърнем сърцата си от онези, които страдат и скърбят, ние ще бъдем под осъждане и няма да можем да удовлетворим Господа9 и тържествуващата надежда ще бъде винаги далеч от сърцата ни.
По целият свят почти 28 000 епископи издирват бедните, за да се погрижат за нуждите им. Всеки епископ е подпомогнат от районен съвет, състоящ се от ръководители на свещеничеството и помощните организации, включително предана президентка на Обществото за взаимопомощ. Те могат “да побързат да помогнат на странника, … да излеят масло и вино на раненото сърце на мизерстващия, … (и) да избършат сълзите на сирачето и да развеселят сърцето на вдовицата”10.
Сърцата на членовете и ръководителите на Църквата по цял свят са повлияни положително и насочвани от ученията и божествения дух на любов и грижа за техните ближни.
Един свещенически ръководител в Южна Америка беше разтревожен от глада и лишенията на членовете в неговият малък кол. Той не могъл да позволи децата да страдат от глад, намерил свободен парцел земя и организирал носителите на свещеничеството да го култивират и засеят. Те намерили един стар кон, впрегнали за него примитивен плуг и започнали да орат земята. Но преди да успеят да приключат, ги сполетяла трагедия и старият кон умрял.
Вместо да позволят на своите братя и сестри да гладуват, братята от свещеничеството закачили старият плуг на гърбове си и го затеглили по твърдата земя. Те буквално взели върху си игото на страданията и бремето на своите братя и сестри11.
Един случай в историята на моето семейство дава пример за задължението да се грижим за хората в нужда. Много хора са чували за керваните с ръчни колички на Уили и Мартин и как тези верни пионери страдали и умирали, докато търпели зимния студ и изтощителните условия по пътя им на запад. Робърт Тейлър Бъртън, един от моите прапрадядовци, бил един от хората, които Бригъм Йънг помолил да отидат и да помогнат на онези скъпи, отчаяни светии.
За това време прадядо ми е написал в своя дневник: “Снегът е дълбок и е много студено. … Толкова е студено, че не можем да се движим. … Термометърът показва 24 градуса Целзий под нулата … , толкова е студено, че хората не можеха да пътуват”12.
Раздали животоспасяващи провизии на заседналите светии, но “въпреки всичко, което направили (спасителите), много хора били погребани покрай пътя”13.
Докато спасените светии прекосявали участък от пътя през каньона Екоу, няколко фургона спрели, за да помогнат за раждането на малко момиченце. Робърт забелязал, че младата майка нямала достатъчно дрехи, за да осигури топлина на бебето. Въпреки вледеняващите температури, той “свалил своята собствена домашна риза и я дал на майката, за да увие бебето”14. Кръстили детето с името Екоу – Екоу Скуайърс – като възпоменание на мястото и обстоятелствата на нейното раждане.
След години Робърт бил призован в Председателстващото Епископство на Църквата, където служил повече от три десетилетия. На 86 годишна възраст Робърт Тейлър Бъртън се разболял. Той събрал своето семейство до леглото, за да им даде своята последна благословия. Сред последните му думи чули тези прост, но силен съвет: “Бъдете добри към бедните”15.
Братя и сестри, ние почитаме онези големи новатори, които Господ издигнал, за да организират и обслужват създадената програма за помощ на нуждаещите се членове на Неговата Църква. Ние почитаме онези, които в наши дни помагат по безброй начини и често мълчаливо и са “добри с бедните”, хранят гладните, обличат голите, дават помощ на болните и посещават пленниците.
Това е святото дело, което Спасителят очаква от Своите ученици. Това е делото, което Той обичал, докато крачел по земята. Това е делото, което знам, че щяхме да Го заварим да върши, ако беше сред нас днес16.
Преди 75 години със скромно начало се появила една система, посветена на духовното и материалното спасение на човечеството. Оттогава тя е облагородила и благословила живота на десетки милиони хора по целият свят. Пророческият план по благосъстоянието не е просто интересна бележка под линия в историята на Църквата. Принципите, на които той се основава, определят какви хора сме ние. Това е изразът на нашата същност като лични ученици на нашия Спасител и Пример Исус Христос.
Работата по грижите един за друг, като бъдем “добри с бедните”, е едно освещаващо дело, заповядано от Отца и замислено по божествен начин да благословя, пречиства и въздига Неговите чеда. Нека да можем да следваме съвета на Спасителя към един законник в притчата за добрия самарянин: “Иди и ти прави също така”17. За това свидетелствам в името на Исус Христос, амин.