Какви човеци трябва да бъдем?

От старейшина Доналд Л. Халстром

От Президентството на Седемдесетте

Какви промени се изискват от нас, за да станем човеците, които трябва да бъдем?

Замисляйки се над това събрание по целия свят, си припомняме, че никъде другаде няма такова събиране. Целта на свещеническата сесия на Общата конференция е да учи носителите на свещеничеството какви човеци трябва да бъдем (вж. 3 Нефи 27:27) и да ни вдъхнови да достигнем този идеал.

Когато бях носител на свещеничеството на Аарон в Хаваи преди половин век и като мисионер в Англия, ние се събирахме в църковните сгради и (с голямо усилие) слушахме свещеническата сесия чрез телефонна връзка. По-късно чрез сателити се предаваха излъчвания към избрани църковни сгради, които разполагаха с огромни сателитни приемници и така виждахме и чувахме събранията. Бяхме изумени от тази технология! Малцина са можели да си представят света днес, в който всички с достъп до интернет чрез смартфон, таблет или компютър получават достъп до посланията на това събрание.

Независимо от това, този невероятно улеснен достъп до словата на Господните служители, които са същите като словата на Господ (вж. У. и З. 1:38), не е от голяма полза, освен ако не пожелаем да получим словото (вж. У. и З. 11:21) и да го следваме. Простичко казано, целта на общата конференция и на тази свещеническа сесия се постига, само ако желаем да действаме — ако желаем да се променим.

Преди няколко десетилетия служих като епископ. Дълго време се срещах с един мъж в нашия район, който бе много по-възрастен от мен. Взаимоотношенията със съпругата му бяха трудни и той не можеше да вижда децата си. Трудно му бе да се задържи на една работа, нямаше близки приятели и толкова му бе непосилно да общува с членовете в района, че накрая нямаше желание да служи в Църквата. По време на една напрегната среща относно трудностите в неговия живот, той се наклони към мен — като заключение на многото ни разговори — и каза: „Епископе, имам сприхав характер и просто съм си такъв!“

Това изречение не ми даваше мир онази нощ и оттогава насам ме безпокои. Веднъж, щом този мъж бе решил — веднъж, щом който и да е от нас реши — „Просто съм си такъв“, се отказваме от нашата способност да се променяме. В такъв случай нека направо да развеем бялото знаме, да положим оръжията си, да отстъпим в битката и просто да се предадем — всяка надежда за победа е изгубена. Някои биха си помислили, че това не описва техния живот, но вероятно всички ние показваме чрез поне един или два лоши навика, че „сме си просто такива“.

Ние се събираме на това свещеническо събрание понеже това, което сме сега, не предопределя, какви можем да станем. Тази вечер се събираме тук в името на Исус Христос. Събираме се тук с убеждението, че Неговото Единение дава на всеки от нас — независимо от нашите слабости, прегрешения или пристрастявания — способността да се променяме. Събираме се с надеждата, че нашето бъдеще, въпреки нашето минало, може да бъде по-добро.

Когато участваме в това събиране с „истинско намерение“ (Мороний 10:4) да се променим, Духът има пълен достъп до нашите сърца и умове. Господ разкрива на Пророка Джозеф: „И ще стане така, че доколкото те … упражняват вяра в Мен — запомнете, че вярата е принцип на сила и действие — аз ще излея Духа Си върху тях в деня, когато те се съберат наедно“ (У. и З. 44:2). Това означава тази вечер!

Ако смятате, че вашите трудности са непреодолими, нека ви разкажа за един мъж, с когото се срещнахме в малко селце извън Хайдерабад, Индия, през 2006 г. Този мъж олицетворяваше желание за промяна. Апа Рао Нулу бе роден в провинциалната част на Индия. На 3-годишна възраст се разболял от детски паралич и станал инвалид. Според приетото в неговата култура, потенциалът му бил сериозно ограничен. Когато бил младеж, се срещнал с нашите мисионери. Те му проповядвали относно по-голям потенциал, както в този живот, така и във вечността. Той бил кръстен и потвърден за член на Църквата. Мнението му за себе си се подобрило значително и той си поставил за цел да получи Мелхиседековото свещеничество и да отслужи пълновременна мисия. През 1986 г. той бил ръкоположен за старейшина и призован да служи в Индия. Вървенето му представлявало трудност; той ходел с бастун във всяка ръка и често падал, но никога не мислил да се отказва. Той поел ангажимента да служи с чест и всеотдайност и така и направил.

Когато се срещнахме с брат Нулу почти 20 години след неговата мисия, той радостно ни посрещна в края на пътя и ни поведе надолу по неравен черен път към неговия двустаен дом, в който живееше със своята съпруга и три деца. Беше ужасно горещо през този ден. Ходенето все още му бе трудно, но нямаше самосъжаление. Посредством лично усърдие той бе станал учител и преподаваше на децата от селото. Когато влязохме в неговата скромна къща, веднага ме заведе до един ъгъл и извади кутия с най-ценните си притежания. Той искаше да видя листче хартия. Там пишеше: „С добри пожелания и благословии на старейшина Нулу, смел и щастлив мисионер (от) 25 юни 1987 г. (подпис) Бойд К. Пакър“. По това време президент Пакър посетил Индия, говорил с група мисионери и потвърдил на старейшина Нулу казаното относно неговия потенциал. Накратко, този ден през 2006 г. брат Нулу ми каза, че Евангелието го бе променило — за постоянно!

Президентът на мисия ни придружи на нашето посещение в дома на семейство Нулу. Той дойде с нас, за да проведе интервю с брат Нулу, неговата съпруга и деца — за да могат родителите да бъдат надарени и запечатани, а децата — да бъдат запечатани за своите родители. Също така предоставихме на семейството всичко необходимо за пътуването до храма Хонг Конг Китай, където да получат своите обреди. Те плакаха от радост, тъй като дългоочакваната им мечта щеше да се сбъдне.

Какво се очаква от носител на Божието свещеничество? Какви промени се изискват от нас, за да станем човеците, които трябва да бъдем? Давам ви три предложения:

Ние трябва да сме мъже, достойни за свещеничеството! Независимо дали сме млади мъже, носители на Аароновото свещеничество, или мъже носители на Мелхиседековото свещеничество, трябва да сме достойни за свещеничеството, като показваме духовна зрялост, понеже сме сключили завети. Апостол Павел казва: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм, детинското“ (1 Коринтяните 13:11). Ние трябва да сме различни, понеже сме носители на свещеничеството — не високомерни, горделиви или надменни — а по-скоро скромни, възприемчиви и кротки. Ръкополагането в свещеничеството и неговите санове трябва да означава нещо за нас. То не следва да се счита за формалност, която автоматично извършваме на определена възраст, а като съзнателно сключване на завет. Трябва да се чувстваме толкова привилегировани и благодарни, че всяко наше действие да го показва. Ако само понякога се замисляме за свещеничеството, трябва да се променим.
Трябва да служим! Същността на това да сме носители на свещеничеството е да увеличаваме нашите призования (вж. У. и З. 84:33), като служим на ближните. Не трябва да сме хора, които избягват своето най-голямо задължение да служат на съпругите и децата си, да не приемат или нехайно да изпълняват църковни призования или да се грижат за околните само когато това им е удобно. Спасителя заявява: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила“ (Матея 22:37) и след това добавя: „Ако Ме обичате, вие ще ми служите“ (У. и З. 42:29). Егоизмът е в пълна противоположност на свещеническите отговорности и ако е черта от нашия характер, трябва да се променим.
Трябва да сме достойни! Може да нямаме способността на старейшина Джефри Р. Холанд, когато преди няколко години говори в свещеническа сесия да „поговорим очи в очи, лице в лице … с достатъчно плам в гласа, така че да усети(м) колко важно е това“ („Призовани сме от Бог“, Лиахона, ноември 2011 г., стр. 45), но, скъпи братя, трябва да си дадем сметка, как общоприети светски практики ограничават нашата сила в свещеничеството. Ако си мислим, че можем съвсем мъничко да се поддадем на порнография, прегрешения спрямо целомъдрието или нечестие в някаква форма и че те няма да се отразят отрицателно на нас и нашите семейства, се заблуждаваме. Мороний заявява: „Гледайте да вършите всяко нещо в достойнство“ (Мормон 9:29). Господ изрича със силни думи: „И Аз сега ви давам заповед да внимавате относно вас самите и усърдно да се вслушвате в словото на вечния живот“ (У. и З. 84:43). Ако съществуват неотстранени грехове, които възпрепятстват нашето достойнство, трябва да се променим.

Единственият пълен отговор на въпроса, който Исус Христос задава: „Какви човеци трябва да бъдете вие?“ е този, който Той дава с няколко дълбоко значими думи: „Тъкмо какъвто съм Аз“ (3 Нефи 27:27). В поканата да „(дойдем) в Христа и да стане(м) съвършени в Него“ (Мороний 10:32) се изисква и очаква промяна. От проява на милосърдие, Той не ни е оставил сами. “И ако човеците дойдат при Мене, Аз ще им покажа тяхната слабост. … тогава Аз ще сторя слабите им страни да станат силни“ (Етер12:27). Ако разчитаме на Единението на Спасителя, можем да се променим. Сигурен съм в това. В името на Исус Христос, амин.