Лица на вярата
Боб и Лори Търстън
Служили в мисия Камбоджа Пном Пен
„Когато открихме, че сме призовани да служим в мисия Камбоджа Пном Пен, се разплакахме. Бяхме развълнувани!“ – казва брат Боб Търстън. „Нямаше да изберем Камбоджа, но какъв дар бе това! Каква благословия!“ – казва сестра Търстън.
Семейство Търстън чувстват специална връзка с хората в Камбоджа. „Обичаме ги и сме чувствали тяхната любов – казва сестра Търстън. – Хората в Камбоджа проявиха голяма доброта към нас“.
Сред всички отговорности, които семейство Търстън е имало на мисията си, те ценят най-много възможността да посещават членовете в домовете им.
Сестра Търстън си спомня как гледайки хората, на които е служила в Камбоджа, си мислела: „Нямам търпение да ви видя в следващия живот, тогава ще мога да ви кажа всичко, което изпитвам към вас и колко много ви обичам“.
На първата си съвместна мисия Боб и Лори Търстън научават, че ползотворно служение може да се извършва независимо от езикови бариери и културни различия, защото ние всички сме Божии чеда.
Лесли Нилсън, фотограф
Боб:
Преди да се оженим с Лори говорихме за това да отслужим мисии, когато се пенсионираме. И двамата вече бяхме отслужили мисии. Лори е служила в Кобе, Япония, а аз в Брисбейн, Австралия. Когато най-сетне дойде време за пенсиониране, ние казахме на децата ни, че искаме да отслужим много мисии.
Имахме късмета да успеем да се пенсионираме по-млади. Когато чухме, че някои възрастни двойки не могат да служат на някои места като страни в третия свят поради здравословни проблеми и други причини, ние си помислихме: „Дори още не сме навършили 60 г. Здрави сме, затова ни използвайте!“
Пенсионирах се два дни след 56-ия ми рожден ден. Всъщност получихме призованието ни за мисия, когато още работех. Когато го отворихме и открихме, че сме призовани да служим в мисия Камбоджа Пном Пен, се разплакахме. Бяхме развълнувани!
Лори:
Изобщо не бяхме мислили за Камбоджа. Мислех си, че ще отидем някъде в Африка. Започнахме да се питаме: „Добре, какви приключения ни очакват?“ Нямаше да изберем Камбоджа, но какъв дар бе това! Каква благословия! Господ е по-умен от нас. Той ни изпрати там, където трябваше да отидем.
Отслужихме хуманитарна мисия. Работихме по проекти за LDS Charities, попълвахме отчети и молехме за нови проекти. Проверявахме и минали проекти, като например кладенци, които са били изкопани преди две години. В крайна сметка служихме и по други начини.
Посещавахме колови и окръжни конференции, за да помагаме за обучението на ръководители и мисионери, правехме инспекция на мисионерските апартаменти и посещавахме членовете в домовете им. Правихме всякакви неща, за да помогнем на мисията да функционира добре.
Всеки ден на мисията ни беше различен. В някои дни бяхме на полето, затънали до колене във вода или кал. Други дни прекарвахме в офиса на мисията. Заедно с мисионерите за връзки с обществеността посетихме Министерството на култовете и религията. В Камбоджа думата „култ“ не означава непременно нещо лошо. Официалната религия е будизъм, а всичко друго се счита за култ. Посетихме Министерството, за да създадем прецедент, а именно да ги убедим, че Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е добра организация и може да се разчита на нея.
Създадохме добри отношения с тях и те бързо започнаха да искат нашата помощ. Например обаждаха се и казваха: „Имаме наводнение и се нуждаем от храна за 200 семейства, които са евакуирани“. Те знаеха, че могат да разчитат на Църквата да изпрати бързо нещата там, където трябва, и да добави нещата, с които не разполагат.
Какво преживяхме в Камбоджа? Какво ли не – вероятно почти всичко! Седели сме на най-смиряващите подове – обикновено от пръст или бамбук – в най-бедните домове. Бяхме и в палатите на правителствените ръководители. Боб дори служи за известно време в президентство на клон.
Боб:
Президентът на мисия ми се обади и каза: „Искам да станеш втори съветник в един клон“. Година и половина по-късно бях в стаята за запечатване в храма Хонконг Китай с президента на клон, с когото бях служил. Тогава за първи път посети храма! Със семейството си бе спестявал пари и се бе опитал седем пъти да отиде в храма, но или се бе случвал инцидент или някой се беше разболявал. Винаги нещо се бе случвало. За седем години те бяха спестили само 40 долара.
Три пъти на мисията ни успяхме да помогнем на светии от последните дни в Камбоджа да посетят храма. Заведохме много президенти на клон, които бяха провеждали интервюта за храмови препоръки, но самите те никога не бяха ходили в храма. Поне в Камбоджа се налагаше възрастна мисионерска двойка да помага на тези семейства по пътя им до храма. Те имаха нужда някой да отиде с тях, защото не знаеха как да летят със самолет. Много от тях не се бяха возили дори на автобус! А сега трябваше да летят до Хонконг и да стигнат до храма. За тях бе трудно да го направят сами. Благодарни сме за Общия фонд за подпомагане на посещаващите храма, който им помогна.
Лори:
Да си член на Църквата в Камбоджа може да е трудно. В Камбоджа няма обичай да се отделя един ден от седмицата като почивен. Всеки, който идва на църква, трябва да прави жертви, за да бъде там.
Също така, Камбоджа има шест процента мюсюлманско и само два процента християнско население – останалите са будисти. Преминаването от будистки начин на живот към християнски начин на живот е много трудно. Някои хора все още губят работата си, а много често биват заклеймени от съседите си.
Десятъкът също е нещо трудно. Будистките монаси идват всяка сутрин и молят за ориз или малко пари и хората са свикнали с това. Но да получиш заплатата си и да отделиш от нея за десятък е нещо трудно.
Много от хората са преживели истинска травма в живота си. Заради червените кхмери, комунистически режим, който управлява Камбоджа в края на 70-те години, всеки над 40 годишна възраст има лична история на ужасите. Всички, които срещнах, бяха засегнати от това. Всеки имаше близки, които са били убити. Въпреки че бяха преминали през толкова много, не можех да повярвам колко устойчиви са те, колко готови са да се опитват. Но зад тяхната устойчивост, мнозина все още имат ниско самочувствие. Много от тях не чувстват, че са важни или че струват нещо.
Удивително беше да видя как Евангелието на Исус Христос им помага да разцъфтят. Когато откриеха, че не само са прекрасни, но и са чеда на Бог, те казваха: „Сериозно? Сега и аз имам нещо, с което да допринеса“.
Църквата наистина ще процъфтява в Камбоджа. Невероятни хора са доведени в Църквата. Светиите там са пионери и онези, които наистина приемат Евангелието, биват благославяни по толкова много начини, защото те опознават Спасителя. Наистина е удивително.
Имаме много членове и много силни райони около едно място, което се нарича „Планината от боклук“, открито сметище, в което живеят хора. Членовете там са събирачи на боклук. Те печелят пари от рециклирането на пластмасата и алуминия, които намират на сметището. Те живеят в миниатюрни къщички, в които сме били десетки пъти.
Боб:
Един ден чухме силна музика и видяхме, че разпъват шатра. В Камбоджа това означава, че или някой ще се жени или че някой е починал.
Лори:
Разбрахме, че майката на пет или шест деца тъкмо бе починала. Съпругът липсваше. Децата просто се събудили и открили, че майка им е мъртва.
Една от дъщерите само плачеше. Чрез преводач тя каза: „Аз съм най-голямата. Имам всички тези братя и сестри. Не знам какво ще правя“.
Просто ги гушнах всичките. Можех ли да не го направя? Това момиче тъкмо бе загубило майка си. Заговорих я на английски и казах: „Знам, че не ме разбираш, но ти обещавам, че ще видиш отново майка си. Ще се справиш. Няма да бъдеш оставена сама“.
Многото подобни преживявания създадоха специална връзка между нас и хората в Камбоджа.
Чувствахме тяхната любов. Хората в Камбоджа проявиха голяма доброта към нас. Ние ги обичаме, защото те са чеда на Бог. Те са наши братя и сестри.
Помня, че за някои хора си мислех: „Нямам търпение да ви видя в следващия живот, тогава ще мога да ви кажа всичко, което изпитвам към вас, и колко много ви обичам и защо ви се възхищавам, тези неща не мога да ви ги кажа сега“.
Нашата мисия ни благослови по толкова много начини. Някои казват: „Не знам дали мога да отслужа мисия. Не мога да оставя моите внуци“. Ние имахме пет малки внучета, когато отидохме, на възраст пет, четири, три, две и една година. Две внучки се родиха, докато ни нямаше. Ще запазя две от табелките ми от мисията в Камбоджа и ще ги дам на моите малки внучки, за да знаят, че баба я нямаше, защото баба вършеше това, което Господ искаше от нея.
Боб:
Има много начини да служим на Господ като мисионери. Ние приемаме сериозно това, което казва старейшина Джефри Р. Холанд за службата на възрастните мисионери. Той казва: „Аз ви обещавам, че в служба на Господ, светове безкрай, ще можете да направите за тях (вашите близки) неща, които никога няма да можете да направите, ако останете у дома, за да бдите над тях. Какъв по-голям дар могат да дадат дядо и баба на своето потомство от това те чрез дело и слово да могат да кажат: „В нашето семейство ние служим на мисии!“ („Призовани сме от Бог“, Лиахона, ноем. 2011 г., с. 46)“.