„Къде беше?“, Лиахона, ян. 2023 г.
Гласове на светии от последните дни
Къде беше?
Трябваше да приема целите на Бог и определеното от Него време, докато се учех да обичам баба ми по начина, по който я обичат Небесният Отец и Исус Христос.
Въпреки болестта на баба, всичко, което тя прави за мен, е, защото ме обича.
Снимката е предоставена от автора
„Къде беше, детето ми?“ – ме попита баба ми, когато почуках на вратата ѝ. Тъкмо се бях върнал от пълновременна мисия в Ел Слвадор. Очите на баба ми грееха от радост, че ме вижда отново. Почувствах колко са меки и топли ръцете ѝ, когато обгърна врата ми.
Забавлявахме се, докато разговаряхме и отговарях на въпросите ѝ за моята мисия. Разчувствах се, докато ѝ разказвах за хората, храната, усилената работа и чудесата по време на моята мисия. След като приключих, внезапно тя се умълча. След това ме попита: „Къде беше, детето ми?“.
Очевидно не ме беше слушала. Затова започнахме отново разговора си. Само 20 минути по-късно, тя попита за трети път: „Къде беше, детето ми?“.
Нещо не беше наред. Скоро разбрах, че около година след като бях отишъл на мисия, баба ми е била диагностицирана с Алцхаймер.
Имах голямото желание да ѝ помагам. В продължение на две години бях проповядвал за обичта на Бог към Неговите чеда. Сега имах възможност да живея според тези учения. Макар че знаех, че ще бъде трудно, ѝ предложих да се преместя при нея, за да мога да ѝ помагам.
Първите няколко месеца бяха най-трудни. Както по време на мисията, основната ми задача беше да проявявам търпение и да контролирам своето чувство на безсилие. И както по време на мисията ми, трябваше да приема целите на Бог и определеното от Него време, докато се учех да обичам баба ми по начина, по който я обичат Небесният Отец и Исус Христос.
Да живея с баба понякога е като да живея с трима различни души. Понякога не може да понася някой друг да живее в къщата. Понякога иска моята грижа и вниманието ми, радвайки се, че не е сама. Понякога си мисли само за това с какво да нахрани внука си, който тъкмо се е върнал от мисия. „Не прави това!“ може бързо да се превърне в „Защо не направиш това?“.
Баба ми обаче е огромна благословия за мен. Знам, че въпреки болестта ѝ, всичко, което тя прави за мен, е, защото ме обича.
Най-милите и искрени думи на баба ми идват всеки път, когато се върна вкъщи от университета или от работа. С нежен поглед тя ме прегръща, целува бузите ми и с обич ме пита: „Къде беше, детето ми?“.