ГЛАВА 15
Причастието на Господната вечеря
„Когато (Исус) взима хляба и го разчупва, когато взима чашата и я благославя, Той представя Себе Си като Агнеца Божий, Който дава духовна храна и вечно спасение“.
Из живота на Хауърд У. Хънтър
Хауърд У. Хънтър е отгледан от майка, която е активен член на Църквата и добър баща, който не принадлежи към никоя църква. Баща му не възразява семейството му да участва в Църквата – той дори понякога посещава събранието за причастие с тях – но не се съгласява децата му да се кръстят на възраст 8 години. Той смята, че те трябва да вземат това решение на по-зряла възраст. Когато Хауърд навършва 12, той не получава Аароновото свещеничество и не е ръкоположен за дякон, защото не е бил кръстен. Въпреки че може да участва с младите мъже в други дейности, Хауърд е дълбоко разочарован от това че не може да раздава причастието с тях.
„Сядах на събранието за причастие с останалите момчета – казва той. – Когато идваше време за раздаване на причастието, потъвах в стола си. Чувствах се толкова изолиран. Исках да раздавам причастието, но не можех, защото не бях кръстен“1.
Почти пет месеца след 12-ия си рожден ден, Хауърд убеждава баща си да му позволи да се кръсти. Скоро след това е ръкоположен за дякон. „Помня първия път, когато раздадох причастието – казва той. – Бях уплашен, но и развълнуван да имам тази привилегия. След събранието епископът ме поздрави за начина, по който изпълних задачата“2.
Когато Хауърд У. Хънтър е призован за апостол, той често участва в обряда на причастието с останалите висши ръководители в храма Солт Лейк. Старейшина Дейвид Б. Хейт, който служи със старейшина Хънтър в Кворума на дванадесетте, описва какво е преживяването да го чуеш да благославя причастието.
„Бих искал всички момчета от Аароновото свещеничество в Църквата да можеха да имат тази възможност да чуят старейшина Хауърд У. Хънтър да благославя причастието, каквато сме имали ние в храма. Той е специален свидетел за Христос. Докато съм го слушал да моли Небесния Отец да благослови причастието, съм чувствал дълбоката духовност на неговата душа. Всяка дума бе казана ясно и съдържателно. Той не създаваше усещането, че бърза. Беше говорител за всички апостоли в обръщението им към нашия Небесен Отец“3.
Тези разкази показват траещото цял живот благоговение на президент Хънтър към символите на единителната жертва на Христос.
Както показват ученията в тази глава, един от начините, по които президент Хънтър се старае да помогне на членовете на Църквата да разберат колко е важно причастието, е като обяснява неговата връзка с празнуването на Пасхата в древността и като прави преглед на напътствията на Спасителя по време на пасхалната вечеря с Неговите ученици.
„Това правете за Мое възпоменание“ (Лука 22:19).
Учения на Хауърд У. Хънтър
1
Пасхата показва, че смъртта няма окончателна власт над нас.
(Пасхата) е най-старият еврейски празник, който отпразнува събитие, предшестващо традиционния Моисеев закон. Тя напомня на всяко поколение за завръщането на чедата Израилеви в обетованата земя и за голямото изпитание в Египет, което го предшества. Тя отбелязва прехода на хората от подчинение и робство към свобода и спасение. Това е старозаветния празник на пролетта, когато природата се събужда за живот, растеж и плодородие.
Пасхата е свързана с християнското празнуване на Великден. … Пасхата (и Великден) свидетелства за великия дар, който Бог е дал, и за жертвата, която е била нужна, за да се даде той. И двата големи религиозни празника заявяват, че смъртта е нещо временно и че тя не може да има окончателна сила над нас, че гробът няма да победи.
Като извежда чедата Израилеви от Египет, Сам Иехова говори с Моисей от горящия храст на Синайската планина, казвайки:
„Наистина видях страданието на людете Ми, които са в Египет, и чух вика им поради настойниците им; защото познах неволите им. …
Ела, прочее, сега, и ще те изпратя при Фараона, за да изведеш людете Ми израилтяните из Египет“. (Изход 3:7, 10.)
Защото Фараонът не се съгласява, много язви се изсипват над Египет, но въпреки това „сърцето на Фараона се закорави, и той не пусна израилтяните“. (Изход 9:35.)
В отговор на отказа на Фараона, Господ казва: „и всеки първороден в Египетската земя ще умре, от първородния на Фараона, който седи на престола си, до първородния на слугинята, която е зад воденицата, и до всяко първородно от добитъка“. (Изход 11:5.)
Като защита от тава последно и най-ужасно наказание на египтяните, Господ напътства Моисей да накара всеки мъж сред чедата Израилеви да вземе агне без недостатък.
„После нека вземат от кръвта и турят на двата стълба и на горния праг на вратата на къщите, гдето ще го ядат.
През същата нощ нека ядат месото, печено на огън; с безквасен хляб и с горчиви треви да го ядат. …
И така да го ядете: препасани през кръста си, с обущата на нозете си и тоягите в ръцете си; и да го ядете набързо, понеже е време на Господното минаване. …
И когато чадата ви попитат: Какво искате да кажете с тая служба?
Ще отговорите: Това е жертва в спомен на минаването на Господа, който отмина къщите на израилтяните в Египет“. (Изход 12:7–8, 11, 26–27.)
След като израилтяните се спасяват от робството на Фараона и смъртта застига първородните на египтяните, израилтяните преминават река Йордан. В летописа е записано, че „израилтяните разположиха стан в Галгал, и направиха пасхата на четиринадесетия ден от месеца, привечер, на ерихонските полета“. (Исус Н. 5:10.) И така става оттогава насетне в еврейските семейства година след година, включително в семейството на Иосиф, Мария и момчето Исус4.
2
По време на празнуването на Пасхата, Спасителят въвежда обреда на причастието.
Както Евангелието на Иоана ясно показва, отпразнуването на Пасхата отбелязва важни етапи в земното служение на Христос. По време на първата Пасха в Своето служение, Исус обявява Своята мисия, като разчиства храма чрез изгонване на среброменителите и продавачите на животни от дворовете му. На втората Пасха Исус изявява Своята сила чрез чудото с хляба и рибите. Тогава Христос представя символите, които по-късно придобиват още по-голямо значение в горната стая. „Аз съм хлябът на живота – казва Той. – Който дойде при Мене никак няма да огладнее, и който вярва в Мене никак няма да ожаднее“. (Иoана 6:35).
Разбира се, Неговата последна Пасха дава пълен израз на този древен празник. През заключителната седмица на Своето земно служение, Исус ясно осъзнава какво ще означава за Него точно тази Пасха. Неприятностите назряват. Матей записва:
„Когато Исус свърши тия думи рече на учениците Си:
Знаете, че след два дни ще бъде Пасхата, и Човешкият Син ще бъде предаден на разпятие“. (Мат. 26:1-2.)
Знаейки много добре какво Го очаква, Исус праща Петър и Иоан да подготвят пасхалната вечеря. Той им казва да попитат стопанина на една къща: „Где е приемната стая, в която ще ям пасхата с учениците Си?“ (Лука 22:11.)
Самотата на Неговото раждане сякаш се повтаря в самотата на Неговата смърт. Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда, а Човешкият Син няма где глава да подслони нито при раждането си, нито през последните часове на земния си живот (вж. Матея 8:20).
Накрая пасхалната вечеря е готова, според традиция, следвана почти хиляда и петстотин години. Исус сяда със Своите ученици и, след като ядат от жертвеното агне, хляба и виното на този празник, Той ги учи на новото и по-свято значение на тази древна Божия благословия.
Той взима плоските кръгли пити неквасен хляб, благославя ги, разчупва ги и ги раздава на апостолите, като казва: „Това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мое възпоменание“. (Лука 22:19).
Докато сипва в чашата, Той я взима, благославя я и ги кани да пият от нея, казвайки: „Тази чаша е новият завет в Моята кръв, която за вас се пролива“. (Лука 22:20). Павел обяснява това по следния начин: „Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“. (1 Кор. 11:26.)
Хлябът и виното заместват животните и подправките като символи на тялото и кръвта на великия Агнец, символи, които вечно ще се ядат и пият в Негово възпоменание.
По този прост, но впечатляващ начин, Спасителят въвежда обряда, сега познат като причастието на Господната вечеря. Чрез страданието в Гетсиманската градина, жертвата на Голгота и възкресението от гробницата, Исус изпълнява древния закон и дава начало на нова диспенсация, основана на по-висше и свято разбиране на закона за жертвата. От човеците вече няма да се изисква да жертват първородното агне от своите стада, защото Първородният Син е дал Себе Си като „безпределна и вечна жертва“.
Това е величието на Единението и Възкресението, като така не само се побеждава смъртта, а се дарява вечен живот чрез безпределна жертва5.
Честването на този древен завет на защита (пасхалната вечеря) изглежда най-подходящия момент Исус да представи символите на новия завет на безопасността – символите за Неговите тяло и кръв. Когато Той взима хляба и го разчупва, когато взима чашата и я благославя, Той представя Себе Си като Агнеца Божий, Който дава духовна храна и вечно спасение6.
„Когато Той взима хляба и го разчупва, когато взима чашата и я благославя, Той представя Себе Си като Агнеца Божий“.
3
Нашето участие в причастието е възможност да направим преглед на живота си и да подновим заветите си.
Неотдавна … (имах) привилегията да присъствам на събрание за причастието в моя район. … Докато свещениците приготвяха причастието, ние пеехме:
Боже, Отче наш свети,
чуй молитвата ни Ти.
Пред светите символи
нас с любов благослови.
(Химни, № 106)
Един свещеник коленичи над разчупения хляб и каза следната молитва: „за да може да ядат във възпоменание на тялото на Твоя Син и Ти свидетелстват, о, Боже, Вечний Отче, че те желаят да вземат върху си името на Твоя Син и си спомнят винаги за Него, и спазват Неговите заповеди“. (У. и З. 20:77.) Дяконите се пръснаха из залата, за да раздадат разчупения хляб. Един от тях дойде до нашия ред и държа сребристия поднос, докато взех от него. След това задържах подноса, за да може сестра Хънтър да вземе, след която тя го държа за следващия. Така подносът достигна края на реда, както всеки един служеше и му служеха.
Замислих се за събитията, случили се през онази вечер преди почти две хиляди години, когато Исус е предаден. … Причастието на Господната вечеря е въведено, за да замени жертвата (на животни) и да служи за напомняне на всички, които вземат от него, че Той наистина е направил жертва за тях, и за да бъде допълнително напомняне на заветите, които те са сключили: да Го следват, да спазват заповедите Му и да бъдат верни до края.
Докато размишлявах над тези неща, си спомних наставленията на Павел в неговото послание към църквата в Коринт. Той казва: „Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.
Но да изпитва човек себе си, и така да яде от хляба и да пие от чашата;
защото, който яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си“. (1 Кор. 11:27-29.)
Бях обезпокоен. Зададох си следния въпрос: „Поставям ли Бог над всички други неща и спазвам ли всички Негови заповеди?“ След което последваха размисли и решение. Да сключиш завет с Господ винаги да спазваш Неговите заповеди предполага сериозно задължение и да подновиш този завет чрез взимане на причастие е също толкова сериозно. Моментите на задълбочен размисъл, докато се раздава причастието, имат огромно значение. Това са моменти за самооценка, насочен към душата поглед, духовна оценка – време за размисъл и взимане на решения.
В този момент на моя размисъл свещеникът бе коленичил на масата, молейки се всички, които ще пият, „да го направят във възпоменание на кръвта на Твоя Син, която беше пролята за тях, за да може те да … си спомнят винаги за Него, за да може да имат Неговия Дух да бъде с тях“. (У. и З. 20:79.)
Спокойният размисъл продължи, тишината бе нарушена само от гласа на едно малко бебе, чиято майка бързо го прегърна. Всичко, което нарушава тишината по време на този обряд, не е на място, но със сигурност плачът на малко дете не е неприятен за Господ. И за Него също се е грижила любяща майка в началото на смъртния живот, започнал във Витлеем и завършил на кръста на Голгота.
Младите мъже приключиха с обслужването на причастието. Последваха слова на насърчение и напътствие, закриващ химн и молитва и светите моменти „далече от грижите в света“ приключиха (вж. „Съкровена, тиха молитва“, Химни, № 92). На път за дома … се замислих върху следното: колко прекрасно би било ако всички хора имаха разбиране за целта на кръщението и желание да се кръстят, имаха желание да спазват сключените при този обряд завети да служат на Господ и да живеят според Неговите заповеди и също така имаха желанието да взимат от причастието в Господния ден, за да подновяват тези завети да Му служат и да бъдат верни до края. …
След като посетих събранието за причастие и бях взел от него, моят ден придоби по-дълбоко значение и почувствах, че по-добре разбирах значението на следните Господни слова: „И за да може по-пълно да се запазиш неопетнен от света, иди в молитвения дом и принеси в жертва свещенодействията си на Моя свят ден.
Защото наистина, това е ден, който ти е назначен, за да си починеш от трудовете си и да се поклониш на Всевишния“. (У. и З. 59:9-10)7.
Предложения за изучаване и преподаване
Въпроси
-
Прегледайте ученията на президент Хънтър за Пасхата в древен Израил (вж. раздел 1). Какво можем да научим от Пасхата? Как Пасхата е свързана с честването на Великден?
-
Прегледайте разказа на президент Хънтър за въвеждането на причастието от Спасителя (вж. раздел 2). Защо това събитие е важно за вас? По какви начини причастието е „завет на безопасността“ за нас?
-
Какво ви впечатлява в разказа на президент Хънтър за причастието в раздел 3? Какво можем да научим от този разказ, за да добие причастието повече смисъл за нас? Как взимането на причастие е благословия за нас?
Свързани с темата стихове:
1 Коринтяните 5:7–8; 11:23–29; 3 Нефи 18:3–14; 20:8–9; Мороний 6:5–6; У. и З. 20:75–79; 27:1–2
Помощ в преподаването
„Когато преподаваме Евангелието, ние трябва смирено да осъзнаваме, че Светият Дух е истинският учител. Наша привилегия е да служим като инструменти, чрез които Светият Дух учи, свидетелства, утешава и вдъхновява“ (Преподаването – няма по-велико призование, 1999 г., с. 41).