Святото призование за служба
Изпълнението на дълга носи на човека чувство на щастие и мир.
Аз също искам да кажа „добре дошли” на онези, които бяха призовани на нови позиции по време на тази конференция, и да изразя сърдечна благодарност към онези, които бяха почетно освободени от служба. Делото продължава напред. Ние обичаме всеки един от вас.
Скъпи мои братя, за мен е чест привилегията да ви говоря тази вечер. Каква радост е да се види този величествен Център за конференции, изпълнен докрай от млади и стари носители на Божието свещеничество. Като знам, че подоб-ни множества са се събрали по цял свят, обзет съм от огромно чувство за отговорност. Моля се вдъхновението Господне да води мислите ми и да вдъхновява думите ми.
Президент Джозеф Ф. Смит направи следното изявление относно свещеничеството. Той каза: „Святото свещеничество е онази власт, която Бог е дал на човека, чрез която той може да изговаря волята Божия… То е свещено и трябва да се почита като такова от хората. То следва да се почита и уважава от тях у всекиго, който е негов носител.”1
Клетвата и заветът на свещеничеството принадлежат на всеки един от нас. За онези, които притежават свещеничеството на Мелхиседек, те са изявление на изискванията да бъдем верни и покорни на законите Божии и да увеличаваме призованията, в които сме призовани. За онези, които притежават Аароновото свещеничество, те са изявление, отнасящо се към бъдещото задължение и отговорност, за да могат те да се подготвят тук и сега.
Президент Марион Г. Ромни, бивш член на Първото Президентство, казва: „Всеки носител на Мелихиседековото свещеничество следва внимателно и тържествено да се вслуша в условията на клетвата и завета, които е получил. Неуспехът да се спазят задълженията, наложени там, със сигурност ще доведе до разочарование, мъка и страдание.”2
Президент Спенсър У. Кимбъл добавя: „Човек потъпква (своя) завет на свещеничеството, като престъпва заповеди – но също и като оставя неизпълнени своите задължения. Така че, за да наруши този завет, единственото, което трябва да прави той, е нищо.”3
Известен пастор отбелязал: „Хората ще работят усилено за пари. Те ще работят по-усилено за други хора. Но те ще работя най-усилено, когато са посветени на една кауза… Задълженията никога не са достойно изпълнени, докато не се изпълнят от някого, който с радост би направил повече, ако има възможност.”4
Изпълнението на дълга носи на човека чувство на щастие и мир. Както е писал поетът:
Спах и сънувах, че животът е радост.
Събудих се и осъзнах, че той е задължение.
Действах, и ето –
Задължението бе радост.5
Призивът на задължението може да дойде тихо, докато ние, носителите на свещеничеството, откликваме на поръченията, които получаваме. Президент Джордж Албърт Смит, този скромен и в същото време силен ръководител, казва: „Ваше първо задължение е първо да научите какво иска Господ, и тогава, чрез властта и силата на святото свещеничество, така да увеличавате призованието си сред вашите ближни… че те с удоволствие да ви следват.”6
Какво означава да увеличаваш призованието си? Това означава то да се изгради в достойнство и важност, да се направи уважавано и заслужаващо похвала в очите на всички хора, да се разгърне и подсили, да направи така, че светлината от Небесата да свети чрез него, за да бъде видяна от околните.
И как може човек да увеличи призованието си? Просто като изпълнява служението, което му принадлежи. Един старейшина увеличава даденото призование на старейшина, като научава какви са неговите задължения като старейшина и като ги изпълнява. Както е със старейшината, така е и с учителя, свещеника, епископа, и всеки, който има сан в свещеничеството.
Поетът и автор Робърт Луис Стивънсън ни напомня: „Знам какво е удоволствие, защото съм свършил добра работа.”
Братя, нека помним съвета на цар Вениамин: „Когато сте в служба на ближните си, вие сте само в служба на вашия Бог.”7
Нека да протегнем ръце да спасим онези, които имат нужда от нашата помощ и да ги повдигнем на по-високия път и по-добрата алтернатива. Нека съсредоточим мислите си върху нуждите на носителите на свещеничеството и техните съпруги и деца, които са се изплъзнали от пътеката на активността. Нека да чуем неизреченото послание на сърцата им. Ще ви прозвучи познато: „С мен бъди, води ме в пътя свят на мъдростта, / за да съм във вечността отново с Отца.”8
Работата по завръщането към активност не е задача за мързелив човек или мечтател. Децата растат, родителите остаряват и времето не чака никого. Не отлагайте подтика, вместо това действайте според него и Господ ще ви отвори пътя.
Често се изисква небесната добродетел на търпението. Като епископ се почувствах подтикнат един ден да се обадя на мъж, жената на когото беше донякъде активна, както и децата. Този мъж обаче никога не се отзова. Един горещ летен ден аз почуках на мрежестата врата на Харолд Г. Галахър. Можех да видя как брат Галахър седеше на стола си и четеше вестник. „Кой е?” попита той, без да вдигне глава.
„Вашият епископ”, отговорих аз. „Дойдох да се запознаем и да ви насърча да присъствате със семейството си на нашите събрания.”
„Не, твърде зает съм”, дойде пренебрежителният отговор. Той даже не вдигна очи. Благодарих му, че ме изслуша и си тръгнах.
Скоро след това семейство Галахър се премести в Калифорния. Минаха много години. После, като член на Кворума на дванадесетте, аз работех в офиса си и един ден секретарката ми се обади и каза: „Един брат Галахър, който по-рано е живял във вашия район, е тук в офиса и би искал да говори с вас.”
Аз отговорих: „Попитай го дали името му е Харолд Г. Галахър, който със семейството си живееше на Висинг плейс, където се пресичат улица Уест темпъл и Фифт саут.”
Тя каза: „Това е той.”
Помолих я да го покани. Проведохме един приятен разговор за неговото семейство. Той ми каза: „Дойдох да се извиня за това, че не станах от стола си и не Ви пуснах да влезнете онзи летен ден преди много години.” Аз го попитах дали е активен в Църквата. С усмивка той отговори: „Съветник съм в моето районно епископство. Вашата покана да дойда на църква и моят отрицателен отговор толкова ме преследваха, че реших да направя нещо по въпроса.”
Харолд и аз се срещахме много пъти преди той да почине. Семейство Галахър и децата им изпълниха много призования в Църквата.
Президент Стивън Л. Ричардс, който служил като съветник на президент Дейвид О. МакКей, заявява: „Свещеничеството обикновено се дефинира просто като „силата на Бог, дадена на човека.” Той продължава: „Според мен тази дефиниция е точна. Но с практична цел бих искал да дефинирам свещеничеството от гледна точка на службата и аз често го наричам „съвършеният план за служба”… То е средство за служба… и мъжът, който не съумее да го използва, е склонен да го загуби, защото ни е ясно казано чрез откровение, че този, който го пренебрегва „няма да бъде счетен за достоен да го притежава.”9
През миналия януари имах привилегията да съм свидетел на впечатляващ случай на служба в живота на жена, която живееше в моя район, когато служих като епископ преди много години. Името й е Адел, и тя, заедно с двете си пораснали дъщери, едната от които е инвалид, живееха от дълги години в района на Роуз Парк в Солт Лейк Вали. Адел, която е вдовица, е имала финансови трудности, и животът й често е бил труден.
Бях получил едно телефонно обаждане от човек от програмата „Къща от курабийки”, който ме покани на откриването на къщата на Адел, подновяването на която е било предприето само за три дни и нощи от много щедри и мили хора, които работили като доброволци с материали, дарени от местни фирми. По време на подновяването на дома й Адел и двете й дъщери са били приютени в един град, разположен на значително разстояние, където самите те били подложени на малко разглезване.
Бях там, когато лимузината, превозваща Адел и дъщерите й, пристигна на обекта. Групата, която ги очакваше, включваше не само членове на семейството и приятели, но също и много от работниците, работили ден и нощ по проекта. Явно беше, че са доволни от резултата и с нетърпение очакваха да видят реакцията на Адел и дъщерите й.
Жените слязоха от колата със завързани очи. Какъв вълнуващ момент беше, когато превръзките бяха свалени и Адел и дъщерите й се обърнаха и видяха новия си дом. Те бяха напълно зашеметени от размаха на свършената работа, която включваше преработка на фасадата, разширение на самата къща и нов покрив. Отвън къщата изглеждаше нова и съвършена. Те не можаха да не се разплачат.
Придружих Адел и останалите, и когато влязохме в дома, бяхме удивени на това, което беше свършено, за да се украси и подобри обстановката. Стените бяха боядисани, подовите настилки сменени. Имаше ново обзавеждане, нови завеси, нова драперия. Кухненските шкафове бяха сменени; имаше нови плотове и уреди. Цялата къща беше направена отново, от край до край; всяка стая беше безупречна и красива. Адел и дъщерите й бяха наистина онемели. Но също така и лицата на онези, които трескаво бяха работили да подновят къщата, бяха изпълнени с чувство. Сълзи напираха в очите им, когато видяха радостта, която бяха донесли в живота на Адел и дъщерите й. Не само бремето на една вдовица бе облекчено, но и безброй живота бяха благословени по време на работата. Всички бяха станали по-добри хора заради участието си в начинанието.
Президент Харолд Б. Лий, един от големите учители на Църквата, ни дава този лесен за разбиране съвет, отнасящ се до свещеничеството: Той казва: „Вижте, когато някой стане носител на свещеничеството, той става представител на Господ. Той трябва да мисли за призованието си така, сякаш изпълнява поръчка от Господ.”10
Сега, някои от вас може би сте притеснителни по природа или се смятате за неспособни да отвърнете положително и с твърдост на едно призование. Помнете, че това дело не е само ваше и мое. То е Господното дело, и когато изпълняме Господното поръчение, братя, ние имаме право на Господната помощ. Помнете, че Господ ще подкрепи този, чиито плещи носят товара.
Макар че в класната стая има какво да научим, едни от най-ефективните поучения се получават извън нея или дома за събрания. Добре помня как през пролетта преди няколко години членовете на моя и на съседен райони заведоха всички от свещеничеството на Аарон на очаквания с нетърпение годишен излет в памет на възстановяването на Аароновото свещеничество. Тогава пропътувахме с автобус 150 километра на север до гробището в Кларкстън, Юта. Там, в тиха и красива обстановка, ние събрахме младежите около гроба на Мартин Харис, един от тримата свидетели на Книгата на Мормон. Когато заобиколихме красивата гранитна плоча, която показва мястото на гроба, старейшина Глен Л. Ръд, тогава епископ на другия район, ни представи кратка история на живота на Мартин Харис и ни прочете неговото свидетелство и това на Оливър Каудъри и Дейвид Уитмър от Книгата на Мормон. Младите мъже слушаха с изострено внимание, давайки си сметка, че стоят до гроба на човек, който бил посетен от ангел и видял плочите със собствените си очи. Те почтително докосваха гранитната плоча, отбелязваща гроба, и размишляваха върху чутите думи и изпитаните чувства.
След това се разходихме за малко до гроба на един пионер. На него беше написано името Джон П. Малмберг и съдържаше следния стих:
Светлината от дома си я няма.
Гласът, който обичахме, мълчи.
В сърцата ни има празно място
Което никога няма да бъде запълнено.
Говорихме на момчетата за жертвата, за отдадеността към истината. Дълг, чест, служба и обич – всички те бяха споделени край онзи надгробен камък. В паметта си виждам как момчетата посягат към кърпичките, за да избършат сълзите си. Все още чувам смърканията, които свидетелстват за това, че сърца са били докоснати и обещания направени. Вярвам, че всеки младеж беше решил да бъде пионер – един предводител, който показва пътя на останалите.
После всички отидохме да си починем в близък парк, като обядвахме на пикник. Преди да си тръгнем за вкъщи, спряхме да разгледаме градината на красивия храм в Логан. Денят беше топъл. Подканих момчетата да се излегнем на просторната ливада и да се вгледаме в синьото небе, подчертано с бели, издути облаци, подкарани по пътя си от постоянен бриз. Възхитихме се на красотата на този великолепен храм, построен от пионерите. Говорихме за свети обреди и вечни завети. Научени бяха уроци. Сърца бяха докоснати. Завети и обещания се превърнаха в много повече от думи. Желанието да бъдат достойни да влязат в храма се настани в младите сърца. Мислите се съсредоточиха върху Учителя, присъствието Му беше близо. Тихата Му покана: „Следвай ме,” беше някак чута и почувствана.
За всички, които с желание откликнат на святото призование за служба, е предназначено обещанието: „Аз, Господ, съм милостив и благ към онези, които се боят от Мен и се радвам да почитам онези, които Ми служат в праведност и в истина до края.
Велика ще бъде тяхната награда и вечна ще бъде славата им”.11
Искрена е молитвата ми всички ние да можем да заслужим тези Божии обещания; в името на Исус Христос, нашият Спасител, амин.