Той ще ви вдигне на раменете си и ще ви занесе у дома
От президент Дитер Ф. Ухтдорф
Втори съветник в Първото президентство
Както Добрият пастир намира изгубените Си овце, ако обърнете сърцата си към Спасителя на света, Той ще ви намери.
Един от преследващите ме кошмари от моето детство е бученето на далечните сирени за въздушен удар, които ме събуждаха. Не след дълго друг звук, бръмченето и бученето на перки, постепенно усилващи се, докато въздухът се разтрепери. Добре научени от нашата майка, ние децата грабвахме подготвените си чанти и тичахме към бомбеното убежище на хълма. Докато бързахме в непрогледния мрак, зелени и бели сигнални ракети падаха от небето и отбелязваха мишени за бомбардировачите. Странно е, че всички наричат тези ракети „коледни елхи“.
На четири години видях един свят във война.
Дрезден
Град Дрезден беше недалеч от мястото, където живееше семейството ми. Живеещите там вероятно са били свидетели на видяното от мен, увеличено хиляда пъти. Огромни огнени бури, предизвикани от хиляди тонове експлозив, пометоха Дрезден, разрушавайки над 90 процента от града и оставиха след себе си отломки и пепел.
За много кратко градът, някога наричан „Кутията със съкровищата“, изчезна. Немският автор Ерих Кестнер пише за унищожението: „Градените за хиляда години красоти бяха напълно унищожени за една нощ“1. Като дете не можех да си представя как някога могат да се поправят разрушенията от войната, която собствената ни страна беше започнала. Светът около нас изглеждаше лишен от всяка надежда и без бъдеще.
Миналата година имах възможността да се върна в Дрезден. Седемдесет години след войната, той отново е като „Кутия със съкровища“. Руините са разчистени, градът е възстановен и е дори по-красив.
По време на посещението си видях красивата лютеранска църква Фрауенкирхе (Църквата на Богородица). Първоначално построена в началото на 18-ти век, тя била едно от блестящите съкровища на Дрезден, но войната я превърнала в купчина отломки. Тя останала така в продължение на много години, докато най-накрая било решено Фрауенкирхе да бъде изградена отново.
Камъни от разрушената църква били запазени и описани, а когато било възможно – използвани при възстановяването. Днес могат да се видят почернелите от огъня камъни като белези по външните стени. Тази „белези“ не само напомнят за военната история на тази сграда, но са и паметник на надеждата, великолепен символ на способността на човека да създава нов живот от пепелта.
Докато размишлявах над историята на Дрезден и се възхищавах на изобретателността и решителността на тези, които възстановили напълно разрушеното, усетих приятното влияние на Светия Дух. Помислих си, че ако човек може от руините, останките и отломките на един разрушен град да изгражда отново издигащи се към небето удивителни структури, със сигурност колко по-способен е всемогъщият Отец да възстановява Своите паднали, измъчени или изгубени чеда.
Няма значение колко напълно разбит може да изглежда животът ни. Няма значение колко червени са греховете ни, колко дълбока е горчивината ни, колко самотни, изоставени или разбити могат да бъдат сърцата ни. Дори обезнадеждените, живеещите в отчаяние, тези, които са предали доверието, изоставили са непорочността си или са се отвърнали от Бога, могат да бъдат изградени отново. С изключение на синовете на погибелта, няма живот, който да е толкова разбит, че да не може да бъде възстановен.
Радостната вест на Евангелието е, че поради вечния план за щастие на нашия любящ Небесен Отец и чрез безпределната жертва на Исус Христос, ние не само можем да бъдем изкупени от падналото ни състояние и възстановени в чистота, но можем да станем нещо отвъд смъртните представи – наследници на вечен живот и на неописуемата Божия слава.
Притчата за изгубената овца
По време на служението на Спасителя тогавашните религиозни ръководители не одобрявали, че Исус прекарвал време с хора, наричани от тях „грешници“.
Може би им се струвало, че Той толерирал или дори прощавал греховното поведение. Може би са вярвали, че най-добрият начин да помагат на грешниците да се покаят включва осъждане, подигравки и посрамване.
Когато Спасителят разбрал какво мислят фарисеите и книжниците, Той им разказал една история:
„Кой от вас, ако има сто овце, и му се изгуби една от тях, не оставя деветдесет и деветте в пустинята и не отива след изгубената, докато я намери?
И като я намери, вдига я на рамената си радостен.“2
През вековете тази притча обикновено се тълкува като призив към нас да действаме, за да връщаме изгубените овце и да подаваме ръка на отклонилите се. Въпреки, че това е подходящо и добро, се чудя дали има нещо повече.
Възможно ли е първата и основна цел на Исус да е била да учи за работата на Добрия пастир?
Възможно ли е да е свидетелствал за Божията любов към непокорните Му чеда?
Възможно ли е посланието на Спасителя да е било, че Бог знае много добре кои са изгубени, че Той ще ги намира, че ще им подава ръка и ще ги спасява?
Ако това е така, какво трябва да направи овцата, за да може да заслужи тази божествена помощ?
Трябва ли да знае как да използва секстант, за да изчисли координатите си? Трябва ли да може да използва навигация, за да определи местоположението си? Трябва ли да има уменията да създаде компютърно приложение, с което да търси помощ? Овцата нуждае ли се от одобрението на спонсор, преди Добрият пастир да може да дойде и да я спаси?
Не. Със сигурност, не! Не. Овцата е достойна да получи божествено спасение, просто защото е обичана от Добрия пастир.
За мен притчата за изгубената овца е най-силното послание за надежда в Писанията.
Нашият Спасител, Добрият пастир, ни познава и обича. Той ви познава и обича.
Той знае кога сте изгубени и знае къде сте. Той познава мъката ви. Тихите ви молби за помощ. Страховете ви. Сълзите ви.
Няма значение как сте се изгубили – дали заради собствените си лоши избори или поради обстоятелства извън ваш контрол.
Това, което има значение, е че сте Негово чедо. И Той ви обича. Той обича чедата Си.
И, поради любовта Си, Той ще ви намери. Ще ви вдигне на раменете си радостен. И когато ви доведе у дома, ще каже на всички: „Радвайте се с мене, че си намерих изгубената овца“3.
Какво трябва да правим ние?
Може би си мислите: „Къде е уловката? Със сигурност ще трябва да направя нещо повече от това просто да чакам да ме спасят“.
Въпреки, че нашият любящ Отец желае всички Негови чеда да се завърнат при Него, Той няма да принуди никого4. Бог няма да ни спаси против волята ни.
И така, какво трябва да правим ние?
Поканата Му е проста:
„Обърнете се към Мене“5.
„Елате при Мене”6.
„Приближете се до Мен и Аз ще се приближа до вас“7.
Ето как можем да Му показваме, че желаем да бъдем спасени.
Изисква се малко вяра. Но не се отчайвайте. Ако точно сега нямате вяра, започнете с надежда.
Ако не можете да кажете, че знаете, че Бог ви очаква, можете да се надявате, че е така. Можете да имате желание да вярвате.8 Това е достатъчно за начало.
След това, стъпвайки на тази надежда, се обърнете към Небесния Отец. Бог ще ви разкрие любовта Си към вас и Неговото дело на спасение и промяна ще започне.
С времето ще започнете да разпознавате ръката Му в живота си. Ще чувствате любовта Му. И желанието да вървите в светлината Му и да следвате Неговия път ще нараства с всяка стъпка на вяра, която правите.
Наричаме тези стъпки на вяра „подчинение“.
Това не е модерна дума в наши дни. Но подчинението е ценен принцип в Евангелието на Исус Христос, защото знаем, че „чрез Единението Христово цялото човечество може да се спаси чрез подчинение на законите и обредите на Евангелието“.9
Когато нараства вярата ни, трябва да нараства и верността ни. По-рано цитирах един германски автор, тъжащ за унищожението на Дрезден. Той също е автор на израза: „Es gibt nichts Gutes, ausser: Man tut es.“ За тези, които не владеят небесния език, това се превежда като: „Нищо добро няма да се случи, ако не го направите вие“10.
Вие и аз можем да говорим красноречиво за духовни неща. Можем да впечатляваме хората с интелигентно тълкуване на религиозни теми. Можем да възпяваме религията и да мечтаем за „отплата, любов свята и благослов“11. Но ако вярата ни не променя начина, по който живеем, ако вярванията ни не влияят на ежедневните ни избори, религията ни е напразна и вярата ни, ако не мъртва, със сигурност не е стабилна и е в опасност накрая да изчезне12.
Подчинението е жизнената сила на вярата. Чрез подчинение събираме светлина в душите си.
Мисля, че понякога не разбираме подчинението правилно. Може би виждаме подчинението като крайна цел, вместо като средство за постигане на цел. Може би блъскаме с метафоричния чук на послушанието по желязната наковалня на заповедите в опит чрез постоянно загряване и повтарящо се удряне да изковем по-свети небесни същества от любимите ни хора.
Без съмнение има моменти, когато се нуждаем от строг призив към покаяние. Със сигурност има хора, които биха се вслушали само така.
Но вероятно има едно друго сравнение, което може да обясни защо спазваме Божиите заповеди. Може би подчинението не е точно процес на огъване, усукване и изковаване на душите ни, докато се получи нещо, което не сме. Вместо това, то по-скоро е процес, чрез който откриваме какви сме всъщност.
Ние сме създадени от Всемогъщия Бог. Той е нашият Небесен Отец. Ние буквално сме Негови духовни чеда. Същността ни е небесна, много ценна и чиста, и затова в нас е заложено божествено естество.
Но тук на земята мислите и действията ни биват повлиявани от поквареното, несвятото и нечистото. Прахът и мръсотията на света опетняват душите ни, правейки трудно за нас да разпознаваме и да си спомняме своята истинска същност и цел.
Но всичко това не може да промени нашата същност. Нашата божествена природа остава. В момента, в който изберем да обърнем сърцата си към нашия възлюбен Спасител и тръгнем по пътеката на ученичеството, се случва нещо чудно. Божията любов изпълва сърцата ни, светлината на истината изпълва умовете ни, губим желание да грешим и не желаем вече да ходим в тъмнина13.
Тогава разбираме, че подчинението не е наказание, а освобождаващ път към нашата божествена съдба. И постепенно покварата, прахът и ограниченията на този свят започват да изчезват. И накрая се разкрива безценният вечен дух на небесното същество в нас и божествеността става наша истинска същност.
Вие сте достойни да бъдете спасени
Мои скъпи братя и сестри, мои скъпи приятели, свидетелствам, че Бог вижда какви наистина сме – Той вижда, че сме достойни да бъдем спасени.
Може да чувствате, че животът ви е разбит. Може да сте грешили. Може да сте изплашени, ядосани, скърбящи или измъчвани от съмнения. Но както Добрият пастир намира изгубените Си овце, ако обърнете сърцата си към Спасителя на света, Той ще ви намери.
Той ще ви спаси.
Ще ви вдигне и ще ви сложи на раменете Си.
Ще ви отведе у дома.
Ако смъртните ръце могат да превърнат руините в красив дом за поклонение, можем да сме уверени и да разчитаме, че нашият възлюбен Небесен Отец може и ще ни изгради отново. Неговият план е да ни изгради в нещо много повече от това, което сме били, надхвърлящо и най-смелите ни представи. С всяка стъпка на вяра по пътя на ученичеството се превръщаме в съществата с вечна слава и безкрайна радост, които сме предопределени да станем.
Това е свидетелството, благословията и смирената ми молитва, в святото име на нашия Учител, в името на Исус Христос, амин.