Силата на постоянството
Авторката живее в щата Юта, САЩ.
Със счупен крак и разбито сърце, аз се нуждаех от изцеление. Надеждата ми позволи да преодолея всичко.
Около месец преди шестнадесетия ми рожден ден заедно със семейството ми пътувахме из САЩ, за да посещаваме някои места, свързани с историята на Църквата. Нямах нищо против да съм в колата дълго време, понеже семейството ми винаги си прекарваше добре. Спомням си как се качих в колата в деня, след като посетихме Уинтър Куортърс, Небраска. Валеше силен дъжд. Седнах на задната седалка, завих се с одеяло, сгуших се да слушам дъжда и съм заспала.
Следващото нещо, което си спомням, бе чувство, че се въртя неконтролируемо. По-късно научих, че колата се е хлъзнала по мократа настилка и се е блъснала в циментовата ограда под един мост. Като през мъгла си спомням как някой ми казва, че кракът ми е счупен и че ме отвеждат, за да ме оперират.
Скоро след това, докато се възстановявах в болницата, баща ми влезе в стаята ми. Седна до мен на леглото и хвана ръката ми. Някак си чувствах, че вече знам какво щеше да ми каже.
Той каза: „Скъпа знаеш ли къде се намираш?“
Отговорих: „В болницата“.
„Знаеш ли какво се случи?“
„Катастрофирахме с колата“.
„Някой каза ли ти за другите от семейството?“
Замълчах и после отговорих: „Не“.
Той каза, че всички други ще се оправят, с изключение на мама. Тя не беше оцеляла.
Очаквах да почувствам съкрушителна скръб веднага, но не стана така. Изживявайки първоначален шок, някак си, по някаква причина почувствах мир, сладко чувство, че мога да се уповавам на Бог и че всичко ще бъде наред.
Лежейки в болницата, аз си спомних едно от местата от историята на Църквата, което посетихме два дни преди катастрофата: Мартинс Коув, Уайоминг. Много пионери от Църквата умират там поради глада, снега и студа. Спомних си купчините от камъни, поставени над гробовете и си мислих колко много вяра е била нужна на останалите живи пионери да хванат ръчните си колички и да продължат да вървят по-нататък. Тази история ме впечатли. Като си мислих за техните преживявания, знаех, че пионерите са постоянствали и че аз ще трябва да направя същото, а това включваше необходимостта да бъда силна заради по-малките ми братя и сестри.
Първоначалното ми чувство на мир остана с мен през следващата седмица и половина. На четвърти юли седях в инвалидната количка и през болничния прозорец наблюдавах фойерверките, когато изведнъж осъзнах, че мама си е отишла. Тя няма да присъства на завършването ми. Няма да присъства, когато получавам своето надаряване в храма. Няма да бъде на моята сватба. Няма я вече.
Тогава настина започнах да осъзнавам колко ще бъде трудно. Болката в крака ми беше ужасна и нямах апетит. Гледах към телевизора, без изобщо да го виждам и през повечето време просто спях. Семейството ми се безпокоеше, защото не плачех много.
Плаках много, когато най-после се прибрахме у дома в Орегън, а къщата бе празна. Изведнъж трябваше да поема някои от отговорностите на мама, а по-малките ми братя и сестри често търсеха утеха при мен. Опитвах се да бъде силна заради тях. Но не беше лесно.
Да се върна на училище беше трудно. Повечето там бяха чули за катастрофата, а онези които не бяха, узнаха за нея, когато учителите съобщаваха за мен като момичето, което е претърпяло катастрофа. Чувствах се изолирана.
Беше ми особено трудно, когато баща ми се ожени отново, девет месеца след като мама почина. Знаех, че мащехата ми ще бъде добра към семейството ни и че ние имахме нужда от нея, но беше трудно да свикна.
Не всичко обаче беше черно през този период. Чувствах голямата любов на моя Небесен Отец, на семейството ми и на моите ръководители в Църквата. Това, което ми помагаше да се излекувам и да вървя напред след инцидента, бе вършенето на прости неща, които укрепваха вярата ми. Всеки ден отделях един час вечер преди лягане, за да чета от Писанията, да се моля и да пиша в дневника си в моята стая. В уединението на своята стая аз не трябваше да съм силна заради по-малките си братя и сестри. Можех да плача колкото си искам и да изливам сърцето си пред Бог. Казвах Му точно как се чувствам и колко много ми липсваше мама. Знаех, че ме чуваше, поради многото нежни милости, които чувствах. Тази стая стана свещено място за мен.
Правенето на тези прости неща ми помагаше да оставам свързана с Бог, вместо да Го прогоня и да се изпълня с горчивина. Не виждах катастрофата като начин Бог да нарани семейството ми. Изпитвах повече сила да имам търпение, да се подчинявам на Неговата воля и да вървя напред през тежките ми дни. А имаше някои наистина много тежки дни.
След като баща ми се ожени повторно, аз исках да давам добър пример на по-малките си братя и сестри и определено не исках да имам лоши чувства към мащеха си, ето защо продължавах да се уповавам на Бог. Една дейност от книжката ми за Личен напредък беше да правя по-добър своя живот у дома, като укрепвам отношенията си с някой член от семейството в продължение на две седмици. Основната цел беше да се опитвам да бъда подобна на Христос и да изразявам любов чрез действията си. Реших да се опитам и да служа на мащехата си.
Понеже и тя имаше семейство, което се присъедини към нашето, имаше много чинии за миене. Така че започнах с тях. Докато в продължение на следващите две седмици аз ѝ служех, имах възможността да обикна мащехата си и да бъда търпелива, макар че не бях винаги щастлива в тази ситуация. Когато просто се съсредоточавах върху това да ѝ служа, това ми помагаше да преминавам през тежестта на дните, защото чувствах Духа с мен.
Все още не разбирам причината, поради която този инцидент се случи на семейството ми и все още ме очакват тежки дни. Но подобно на пионерите, разчитам на Бог и получавам сила да постоянствам.