Характер, подобен на Христовия

От старейшина Дейвид А. Беднар

От Кворума на дванадесетте апостоли

Из послание на симпозиум в Университета Бригъм Йънг – Айдахо, изнесено на 25 януари 2003 г.

Исус, Който е страдал най-много, изпитва най-много състрадание към нас, които страдаме много по-малко.

Старейшина Нийл А. Максуел (1926–2004) учи на един принцип, който ме впечатли дълбоко и беше фокус на голяма част от моето изучаване и размисъл. Той каза: „Без характера на Христос нямаше да има Единение!“¹ Откакто чух това ясно и проницателно изказване, се опитах да науча повече за думата „характер“ и да я разбера по-добре. Също така съм размишлявал върху връзката между характера на Христос и Неговото Единение – и значението на тази връзка за всеки от нас като Негови ученици.

Характерът на Господ Исус Христос

Може би най-ясният признак за характер е способността да виждаме и подходящо да откликваме на ситуацията на други хора, които преживяват трудността или нещастието, което в момента или най-тежко изпитва нас самите. Например, характерът се разкрива в силата да различаваме страданията на околните, когато ние самите страдаме; в способността да откриваме глада на другите, когато самите ние сме гладни; и в силата да подаваме ръка и предлагаме съчувствие при духовната агония на други, когато ние самите се намираме сред духовни нещастия. Така характерът се изявява, като обръщаме внимание и помагаме на околните, когато естествената и спонтанна реакция е да се вглъбим и обърнем към себе си. Ако тази способност е най-добрият критерий за морален характер, тогава Спасителят на света е съвършеният пример за такъв неотменен и любящ характер.

Примери за характера на Христос

В горната стая през нощта на последната вечеря, същата нощ, през която Той ще преживее най-тежкото страдание, което някога се е случвало във всички създадени от Него светове, Христос говори за Утешителя и за мира:

„Тези неща ви казах, докато още съм с вас.

А Утешителят, Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко, и ще ви напомни всичко, което съм ви казал.

Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“ (Йоан 14:25–27).

Осъзнавайки, че скоро самият Той по един разтърсващ и личен начин ще преживее липсата както на утеха, така и на мир, в момент, в който сърцето Му може би се е тревожило и е чувствало страх, Учителят помага на околните и им предлага точно благословиите, които са щели да укрепят самия Него.

В Своята велика застъпническа молитва, казана непосредствено преди да пресече потока Кедрон и да отиде в Гетсиманската градина с учениците, Учителят се моли за тях и за всички, „които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение,

да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен. …

… За да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си възлюбил тях, както си възлюбил Мен. …

И им изявих Твоето име и ще им го изявя, та любовта, с която си Ме възлюбил, да бъде в тях, и Аз в тях“ (Йоан 17:20, 21, 23, 26).

Задавам си отново и отново следните въпроси, докато размишлявам върху това и други събития, случили се така близо до предаването и страданието Му в градината: Как може Той да се моли за благосъстоянието и единството на други хора толкова малко време преди Своята собствена агония? Какво Му дава способността да се стреми да осигури утеха и мир на хора, чиято нужда е толкова по-малка от Неговата собствена? Докато падналото естество на създадения от Него свят тежи върху Му, как е могъл толкова пълно и съсредоточено да мисли за обстоятелствата и грижите на други хора? Как Учителят е могъл да отправи грижовен поглед навън, когато по-нисше същество ще погледне навътре? Изказване на старейшина Максуел дава отговор на всеки един от тези важни въпроси:

„Характерът на Исус по необходимост гарантира Неговото забележително Единение. Без величествения характер на Исус нямаше как да се случи величественото Единение! Неговият характер е такъв, че той „(изстрадва) изкушения от всякакъв вид“ (Алма 7:11), но въпреки това „не им обърна внимание“ (У. и З. 20:22)“².

Исус, Който е страдал най-много, изпитва най-много състрадание към нас, които страдаме много по-малко. Наистина, дълбочината на страданието и съчувствието е близко свързана с дълбочината на обичта, която служещият чувства.

Активен стремеж към милосърдие

Можем в този живот да се стремим да бъдем благославяни с основните елементи на Христовия характер и да ги развиваме. Наистина, за нас като смъртни е възможно да се стремим в праведност да получаваме духовните дарове, свързани със способността да помагаме и правилно да откликваме на нуждите на други хора, които преживяват същите трудности и нещастия, застигнали нас. Не можем да получим тази способност единствено с воля и лична решителност. По-скоро сме под зависимост и нужда от „заслугите, и милостта, и благодатта на Светия Месия“ (2 Нефи 2:8). Но „ред по ред, правило след правило“ (2 Нефи 28:30) и с „течение на времето“ (Моисей 7:21), ще можем да гледаме навън с грижа, когато естествената склонност е да гледаме навътре.

Позволете ми да спомена, че вие и аз трябва да се молим, да копнеем, да се стремим и да култивираме Христов характер, за да имаме надеждата да получим духовния дар на милосърдието – чистата любов Христова. Милосърдието не е черта или характеристика, която придобиваме единствено чрез целенасочено постоянство и решителност. Да, трябва да почитаме заветите си, да живеем достойно и да вършим всичко възможно, за да получим този дар, но в края на краищата дарът на милосърдието притежава нас, а не ние него (вж. Мороний 7:47). Господ определя дали и кога получаваме всеки Божий дар, но ние трябва в цялата си сила да желаем, да копнеем, да каним и да сме достойни за тези дарове. Когато във все по-голяма степен действаме по начин, който е съвместим с Христовия характер, така показваме на небесата по възможно най-категоричния начин своето желание да получим върховния дар на милосърдието. И съвсем ясно сме благославяни с този прекрасен дар, когато все повече гледаме навън с грижа в обстоятелства, в които естественият човек в нас се обръща навътре.

Исус е Христос, Еднородният Син на Вечния Отец. Знам, че Той е жив. И свидетелствам, че Неговият характер е осъществил за нас възможностите както на безсмъртието, така и на вечния живот. Нека гледаме навън с грижа, когато естествената ни склонност е да гледаме навътре.