Послание от Областното президентство
Институтът по религия и Семинарът – източници на вечни благословии
Живеем в последната диспенсация на пълнотата на времената. Това е най-великият период в историята на земята и възстановената Църква – период на големи сблъсъци и големи възможности. Не знаем кога ще приключи, но имаме по-малко време от хората в другите диспенсации. Съвременните младежи са по-непоклатими от всички живели досега.
Исус е бил по-впечатлен от вярата на хората, отколкото от красотата на залези, величието на природата или творенията на човешките ръце. Аз също многократно съм бил свидетел на проявления на вярата на хората. Действията и делата, резултат на вярата на нашите младежи, особено ме впечатляват. Винаги, когато младежите упражняват вяра, моята собствена вяра и желание да живея според Евангелието нарастват и радост, възхищение и наслада изпълват сърцето ми. Благодарен съм за многото примери на проявена вяра от страна на верни и млади светии, които полагат усилия да побеждават, воюват за Господ и поставят Него на първо място.
Един млад мъж обичал да играе футбол и често мачовете на отбора му се състояли в неделя. Това било трудно решение за цялото семейство, но те заедно решили да освещават Господния ден и да посещават църковните събрания. Бащата казал: „Сине, трябва така да се представяш на терена, че съотборниците ти да имат нужда от теб и да уважават решението ти“. И той се опитвал да вкарва гол във всеки мач, докато накрая станал голмайстор. От отбора наистина се нуждаели от него. В резултат треньорът изпратил молба до футболната федерация и от там преместили срещите на отбора му от неделя в събота. Всъщност станах свидетел на едно малко чудо. Чрез вярата си, това семейство укрепи моята вяра и увеличи моята увереност.
В една студена неделна утрин, шестнадесетгодишно момиче чакало автобус на спирката, за да отиде на събранията. Започнало да ѝ става много студено. Тогава си помислила: „Ако скоро не се кача на автобуса, днес няма да ходя на църква“. Но тогава се сетила за светиите, пътували от Наву до долината Солт Лейк, за техните лишения, за студа, който понасяли, за вярата и жертвата им за бъдещите поколения. „Може ли студът наистина да ме спре? Не е ли достатъчна вярата ми? Достатъчна е! Пионерите са се справили там и аз ще се справя тук!“ Нейните действия така ме впечатлиха, че укрепиха вярата ми.
Един млад мъж, след като се прибрал у дома след военна служба, решил да вземе шофьорска книжка, но няколко пъти не успявал да вземе последния изпит в школата за кандидат-шофьори. Познати му предложили да си реши проблема, като плати подкуп, но той твърдо решил да продължи с усилията си и да остане честен. Молил се за помощ и разчитал не само на уменията си. С тази проява на вяра, той заслужава уважение. Неговата вяра ме направи много щастлив.
Няколко прекрасни сестри, които наскоро се дипломирали от Семинара, прекъснали образованието си с цел да отидат на мисия, вярвайки, че постъпват правилно. Те оставили настрана своите страхове и „човешки разбирания“ и отдали своето време и енергия на Спасителя и Неговия народ. Една от тях, след като се върнала от мисия, продължила образованието си и имала желание да създаде семейство. Тя се срещала с различни млади мъже, но не успявала да намери избраника си. Понякога дори плакала, но силно вярвала, че трябва да сключи брак в храма. Минало време. Уповавайки се на Господ, тя продължила да търси и била благословена с прекрасен спътник. Сватбата била насрочена за септември, а през август отишла на конференция за несемейни пълнолетни младежи. Когато я срещнах там, попитах: „Защо си дошла, вече си намерила спътника си?“ Нейният отговор ме удиви. Тя каза, че е дошла, за да помага на другите. По време на конференцията видях как тя се грижеше за хора, които имаха нужда от грижата ѝ, плачеше с тези, които плачеха, прегръщаше тези, които имаха нужда от прегръдка, и свидетелстваше на тези, чиято вяра имаше нужда от укрепване.
Някои от младежите са имали възможност да напуснат страните си, за да учат и работят в чужбина, и да останат там за постоянно, но като са упражнявали вяра и са следвали напътствията на пророка да се събират в собствените си земи, те съзнателно са взели решението да живеят и служат там, където Господ е казал, че трябва да бъдат. Този избор е резултат на вяра. Така те са могли да изградят вярата на мнозина други.
Ясно виждам, че тези млади хора са подготвени за нашите дни, защото трябва да постигнат много преди да дойде Спасителят, а ние трябва да им помагаме да го постигнат. Вярата е принцип на действие и сила. Когато действаме според ученията на Христос, ние сме благославяни с Неговата сила. Нашите младежи копнеят за вяра и знание, за лично свидетелство за истината и бъдещето.
Всички ние трябва да помним, че Духът влияе много силно на младежите и че свидетелството, към което се стремят, се ражда и подхранва от свидетелството на другите, включително нашето собствено. Придобиването на истинско и живо свидетелство от един праведен и следващ Бога човек, че Исус е Христос и че Джозеф Смит е Божий пророк, е по-ценно от хиляди книги и уроци. Огромна е стойността на такова свидетелство.
В Институтите по религия и особено в Семинара се изгражда силната вяра на нашите младежи, както и тяхната отдаденост на Исус Христос; те им помагат да черпят от силата на Спасителя. Джозеф Ф. Смит казва: „И въз основа на този принцип и тази сила Той ще дава на всички (ученици) знание за истината, което ще пребъдва в тях и те ще могат да познаят истината, така както Бог я познава, и да вършат волята на Отца, така както Христос я върши“.
Според наблюденията ми, повечето от учениците, които успешно завършат обучението си в Семинара или Института, разчитат на Господ във всекидневните си дела, учат се на истината, упражняват вяра, изпълняват волята на Отца, стремят се да действат като Христос и имат лична връзка с Него. И мисля, че Той е впечатлен от тяхната вяра. Животът според Евангелието става неразделна част от тях. За съжаление, също така виждам как тези, които не посещават уроците в Семинара и Института или рядко правят това, разчитат повече на „ръката от плът“. Затова постепенно ръката им пуска пръта от желязо. Те рискуват никога да не стигнат до дървото на живота.
Понякога нямаме достатъчно време да подкрепяме децата си, да научим какво желаят и какво харесват, да се интересуваме от техните открития и да споделяме своите собствени, както и да им помагаме да откриват своите дарби и да намерят професия, която се основава на интересите им. Може да бъде трудно за нас да се доверяваме на техните решения и да им помагаме да преодоляват пречките, вместо да ги избягват. Понякога всички твърде малко ги хвалим за усилията им. Нямаме време и не се молим с тях, нито пък заедно изучаваме всеки ден Писанията. Трябва да търсим вдъхновение свише как да показваме на децата си личен пример за вяра и подчинение, защото когато отглеждаме деца и им помагаме да изграждат вярата си, ние успешно преминаваме своя изпит пред Бог.
Имаме ли достатъчно вяра за всекидневни малки и прости дела с нашите деца?