Състезанието на живота
От президент Томас С. Монсън
Откъде сме дошли? Защо сме тук? Къде ще отидем след този живот? Не е нужно тези въпроси на битието да остават без отговор.
Мои обични братя и сестри, тази сутрин бих желал да ви говоря за вечните истини – истините, които ще обогатят живота ни и ще ни помогнат да стигнем безопасно у дома.
Навсякъде хората бързат. Реактивни самолети превозват хората над обширни континенти и огромни океани, така че те да отидат на бизнес срещи, да изпълнят своите задължения, да се насладят на своите ваканции или да посетят роднини. По шосетата навсякъде – магистрали и всякакви пътища – се движат милиони автомобили, в които седят още милиони хора, които в сякаш неспирен поток и по много причини са се впуснали да изпълняват всекидневната си работа.
В този забързан живот дали някога спираме, за да размислим – именно върху вечните истини?
Когато бъдат сравнени с вечните реалности, повечето от въпросите и грижите на всекидневния живот са доста незначителни. Какво ще ядем за вечеря? В какъв цвят да боядисаме всекидневната? Да запишем ли Джони в отбора по футбол? Тези и безброй други подобни на тях въпроси изгубват своето значение, когато настъпят моменти на трудности, когато обичан човек пострада, когато болестта порази дом на здрави хора, когато светлината на живота започне да гасне и тъмнината заплашва да ни обгърне. Мислите ни се съсредоточават и лесно успяваме да определим кое е наистина важно и кое просто незначително.
Неотдавна се срещнах с една жена, която се е борила с животозастрашаващо заболяване вече над две години. Тя разказа как преди нейното заболяване дните й били изпълнени с дейности като чистене на дома й до съвършенство и обзавеждането му с красиви мебели. Тя посещавала фризьора си два пъти седмично и всеки месец отделяла пари и време, за да добавя дрехи към гардероба си. Внуците й не били често канени на гости, защото все била загрижена считаните за скъпоценни притежания да не бъдат счупени или по друг начин повредени от малки невнимателни ръце.
И после тя разбрала шокиращата новина, че земният й живот е в опасност и че може да й е останало много малко време тук. Тя каза, че в момента, в който чула диагнозата на лекаря, незабавно разбрала, че щяла да прекара оставащото й време със своето семейство и приятели, като сложи Евангелието в центъра на живота си, защото тези неща били най-ценни за нея.
Такива моменти на яснота рано или късно сполетяват всички ни, макар може би не винаги при такива драматични обстоятелства. Тогава можем ясно да видим онова, което наистина е от значение в живота ни, и как следва да живеем.
Спасителят казва:
“Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат;
Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат;
защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти”1.
В моменти на задълбочено размишление или най-голяма нужда човешката душа се обръща към небесата в търсене на отговор на най-големите житейски въпроси: Откъде сме дошли? Защо сме тук? Къде ще отидем, след като напуснем този живот?
Отговорите на тези въпроси не могат да бъдат открити между кориците на университетските учебници или чрез търсене в Интернет. Тези въпроси намират отговор отвъд земния живот. Те звучат във вечността.
Откъде сме дошли? Този въпрос, дори да не се изказва гласно, е в мислите на всяко човешко същество.
Апостол Павел казва на атиняните в Ареопага, че ние сме “Божий род”2. Тъй като знаем, че нашите физически тела са поколение на нашите земни родители, ние трябва да проучим значението на казаното от Павел. Господ е заявил, че “духът и тялото съставляват душата на човека”3. Именно духът е “Божий род”. Авторът на Евреите го нарича “Отца на духовете”4. Духовете на всички хора са буквално Негови “родни синове и дъщери”5.
Отбелязваме, че вдъхновени поети са записали въздействащи послания и надхвърлящи нашите смъртни възприятия мисли, за да можем да размишляваме на тази тема. Уилям Уърдсуърт е изложил в стихове следната истина:
Раждането ни е сън и забрава:
Душата, която в нас обитава,
Залязла на друго място звезда е,
И идва далеч от безкрая.
Не сме съвсем забравили,
Нито пък сме изоставени
А слава носейки пристигаме
От дома ни с Бог останала
И небесата с нас довеждаме!6
Родителите размишляват над своята отговорност да обучават, вдъхновяват и да осигуряват напътствие и пример. И докато родителите умуват, децата – особено младежите – задават пронизващия въпрос, “Защо сме тук?” Той обикновено се задава тихо в душата под формата, “Аз защо съм тук?”
Колко благодарни следва да бъдем затова, че нашият мъдър Творец е създал земя и ни е изпратил тук, с булото на забравата върху предишното ни съществуване, за да можем да преминем през период на изпитание, да докажем себе си, да можем да се подготвим за всичко, което Бог е подготвил да получим.
Ясно е, че една от основните цели на съществуването ни на земята е да получим тела от плът и кости. Също така ни е бил даден дара, наречен свобода на избор. По хиляди начини ние имаме привилегията да избираме сами за себе си. Тук се учим от взискателния учител, наречен опит. Правим разлика между добро и зло. Правим разлика между горчивото и сладкото. Откриваме, че нашите действия имат последици.
Чрез подчинение на Божиите заповеди ние можем да се подготвим за “дома”, за който говори Исус, когато заявява: “В дома на Отца Ми има много обиталища; … отивам да ви приготвя място … тъй щото гдето съм Аз да бъдете и вие”7.
Макар да идваме в земния живот, “слава носейки”, животът продължава неуморно напред. Детството е последвано от юношество и зрелостта идва още по-незабележимо. От опит ние научаваме за нуждата да се обръщаме към небесата за помощ, докато крачим по житейската пътека.
Бог, нашият Отец, и Исус Христос, нашият Господ, са отбелязали пътя към съвършенството. Те ни приканват да следваме вечните реалности и да станем съвършени, така както Те са съвършени8.
Апостол Павел сравнява живота със състезание. Той увещава евреите, “нека отхвърлим … греха, който лесно ни сплита, и с търпение нека тичаме на предлежащото пред нас поприще”9.
Следвайки целта си, нека не пренебрегваме мъдрия съвет в Еклисиаст: “Надтичването не е на леките, нито боят на силните”10. Всъщност наградата принадлежи на този, който устои до края.
Когато размишлявам върху състезанието на живота, си спомням едно друго състезание от дните на моето детство. Моите приятели и аз си вземахме джобните ножчета и от меко върбово дърво изработвахме малки лодки. С поставено триъгълно платно от памучен плат, всеки от нас пускаше грубо изработения плавателен съд по относително буйните води на р. Прово в Юта. Тичахме по брега на реката и гледахме как малките лодки понякога се клатеха ожесточено по бързото течение, а друг път плаваха спокойно в дълбоките води.
По време на едно такова състезание ние видяхме как една лодка поведе останалите към определената финиш линия. Изведнъж течението я отнесе прекалено близо до един голям водовъртеж, в който лодката се наклони и обърна. Обикаляше и обикаляше в кръг, без да може да се върне към основното течение. Накрая застана неспокойно, заобиколена от плавей и боклуци, заплетена в пипалата на зеления мъх.
Тези лодки играчки нямаха кил за стабилност, нито рул, който да ги насочва, нито източник на сила. Те неизбежно се носеха надолу по течението – по пътя на най-малко съпротивление.
За разлика от лодките играчки, на нас са ни дадени божествени качества, които да ни насочват в нашето пътуване. Навлизаме в земния живот не за да се носим по теченията на живота, а със силата да мислим, да разсъждаваме и да постигаме.
Нашият Небесен Отец не ни е изпратил на вечно пътуване без да е осигурил средствата, чрез които можем да получаваме Неговото напътствие и така да се завърнем безопасно. Говоря за молитвата. Също така говоря за нашепванията на онзи тих и тънък глас, като не забравям Светите писания, които съдържат словото Господно и словата на пророците – всичко това ни е дадено, за да ни помогне успешно да пресечем финиш линията.
В някой период от земната ни мисия идва момент, в който се препъваме, когато усмивката повяхва, идва болката от болестта, именно краят на лятото, наближаването на есента, полъхът на зимата и преживяването, наречено смърт.
Всеки сериозен човек си е задавал въпроса, най-добре поставен от Иов в древността: “Ако умре човек, ще оживее ли?”11 Колкото и да се опитваме да изгоним този въпрос от мислите си, той винаги се връща. Смъртта сполита всички хора. Тя идва при възрастните, докато вървят с треперещи нозе. Нейният призив се чува от онези, които едва са достигнали средата на житейското пътуване. Понякога заглушава смеха на малките деца.
Но има ли съществуване отвъд смъртта? Тя на всичко ли слага край? В своята книга God and My Neighbor Робърт Блетчфорд с ярост атакува общоприетите християнски вярвания, като Бог, Христос, молитвата и особено безсмъртието. Той смело заявява, че смъртта е краят на нашето съществуване и че никой не можел да докаже противното. После се случило нещо изненадващо. Неговата стена от скептицизъм изведнъж станала на прах. Той се оказал открит и беззащитен. Бавно започнал слепешката да се връща към вярата, която бил презрял и осмял. Какво предизвикало тази толкова дълбока промяна в светогледа му? Съпругата му починала. С разбито сърце той отишъл в стаята, където лежали тленните й останки. Отново погледнал лицето, което толкова обичал. Когато излизал, той казал на свой приятел: “Това е тя, и все пак не е тя. Всичко е различно. Нещо, което беше там преди, го няма. Тя не е същата. Какво може да си е отишло освен душата?”
По-късно той пише: “Смъртта не е това, което някои хора си представят. Тя е просто като отиване в друга стая. В онази друга стая ще намерим … скъпите ни жени, мъже и очарователните деца, които сме обичали и загубили”12.
Мои братя и сестри, ние знаем, че смъртта не е краят. Истината е била проповядвана от живите пророци през вековете. Тя се намира също така в нашите Свети писания. В Книгата на Мормон ние четем конкретните и утешителни слова:
“Сега, относно състоянието на душата между смъртта и възкресението: Ето, беше ми сторено знайно от един ангел, че духовете на всички човеци, след като напуснат смъртното тяло, да, духовете на всички човеци, били те добри или зли, се връщат при този Бог, Който им даде живот.
И тогава ще стане така, че духовете на онези, които са праведни, ще бъдат приети в състояние на щастие, което се нарича рай, състояние на покой, състояние на мир, където те ще почиват от безпокойствата си и от всякакви грижи и скръб”13.
След като Спасителят бил разпънат и святото Му тяло лежало в гроба в продължение на три дни, Неговият дух отново влязъл в Него. Камъкът бил отместен и възкресеният Изкупител възлязъл, получил безсмъртно тяло от плът и кости.
Отговорът на въпроса на Иов, “Ако умре човек, ще оживее ли?” бил даден, когато Мария и останалите доближили гробницата и видели два ангела, които им казали: “Защо търсите живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна”14.
В резултат на Христовата победа над гроба ние всички ще бъдем възкресени. В това се състои изкуплението на душата. Павел пише: “Има и небесни тела, и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните”15.
Ние се стремим именно към селестиална слава. Именно в присъствието Божие желаем да пребиваваме. Именно на вечно семейство желаем да сме членове. Тези благословии биват спечелени чрез живот на търсене, стремление, покаяние и накрая успех.
Откъде сме дошли? Защо сме тук? Къде ще отидем след този живот? Не е нужно повече тези всеобщи въпроси да остават без отговор. От дълбините на душата ми, с всичкото ми смирение аз свидетелствам, че тези неща, за които говорих, са истинни.
Нашият Небесен Отец се радва за хората, които спазват Неговите заповеди. Той е все така загрижен за изгубеното дете, за нерешителния тийнейджър, за отклонилия се младеж, за неизпълнилия своя дълг родител. Внимателно Учителят се обръща към тези хора, именно към всички ни: “Върнете се. Станете. Влезте. Приберете се у дома. Елате при Мен”.
След една седмица ние ще отпразнуваме Великден. Мислите ни ще се обърнат към живота на Спасителя, Неговата смърт и Възкресението Му. Като Негов специален свидетел аз ви давам свидетелство, че Той е жив и че очаква нашето триумфално завръщане. Да може това завръщане да се осъществи, се моля смирено в Неговото свято име – тъкмо Исус Христос, нашия Спасител и Изкупител, амин.