Спасяване за реален растеж

От епископ Ричард С. Еджли

Наскоро освободен първи съветник в Председателстващото Епископство

Спасяването на души е делото, което Спасителят е призовал всички нас да вършим.

В последните месеци върху установяването на “реален растеж” в Църквата се поставя засилено ударение, което представлява довеждането в нея на всички, които желаят да получат и да спазват спасителните обреди и завети, като те продължат да живеят с голямата промяна в сърцето, описана от Алма (вж. Алма 5:14). Един от най-значимите и важни начини да установим реален растеж в Църквата е да протегнем ръка и да спасим онези, които са били кръстени, но блуждаят в слабо активно състояние, без благословии и спасителни обреди. Без оглед на личното ни призование – домашен учител или посещаваща учителка, учителка в НУД, епископ, баща, майка или висш ръководител, всички ние можем да участваме в спасителното усилие по един смислен и съдържателен начин. В края на краищата, божественото призование, което споделяме всички, е да доведем в Църквата всички хора – нашето семейство, нечленове, слабо активните, грешниците – за да получат спасителните обреди.

Една неделна утрин преди около 30 години, докато служех в президентството на един кол, един от нашите верни епископи ни се обади по телефона. Той обясни, че неговият район се е разраснал толкова бързо, че вече не смогвал да осигури смислено призование на всички достойни членове. Молбата му към нас бе да разделим района. Докато чакахме такова одобрение, като президенство на кол решихме да посетим района и да призовем тези чудесни, достойни братя и сестри да бъдат колови мисионери.

Може би третият човек, когото посетихме, бе млада студентка в местния университет. След като си поговорихме малко, аз отправих призованието да служи като колов мисионер. За няколко мига настъпи мълчание. После тя каза, “Президенте, не знаете ли, че не съм активна в Църквата?”

След още няколко мига мълчание от моя страна аз казах, “Не, не знаех, че не сте активна”.

Тя отговори, “Не съм активна в Църквата от години”. После добави, “Не знаете ли, че след като си бил неактивен, не е толкова лесно да се върнеш обратно?”

Отвърнах, “Не. Събранията на вашия район започват в 9:00 сутринта. Елате в сградата за събрания и бъдете с нас”.

Тя отвърна, “Не, не е толкова лесно. Човек се безпокои от много неща. Тревожи се дали някой ще го поздрави и дали ще седи сам и незабелязан по време на събранията. И се тревожи дали ще бъде приет и кои ще са новите му приятели”.

Със сълзи, търкалящи се по бузите й, тя продължи, “Знам, че майка ми и баща ми от години се молят аз да се завърна в Църквата”. След още един миг на мълчание тя каза, “През последните три месеца се моля да намеря смелостта, силата и начина да се върна към активност”. После попита, “Президенте, предполагате ли, че това призование е отговор на онези молитви?”

Очите ми започнаха да овлажняват, докато отговарях, “Вярвам, че Господ отговаря на молитвите ви”.

Тя не само прие призованието; стана прекрасен мисионер. И съм сигурен, че донесе много радост не само на себе си, но и на своите родители и вероятно на други членове на семейството.

Има няколко неща, които научих и си спомних от това и подобни интервюта:

Научих, че много слабо активни членове имат близки, които ги обичат и коленичат във всекидневни молитви към Господ, за да помогнат и спасят любимите си хора.
Научих, че за един слабо активен член въобще не е лесно или удобно просто да се върне обратно в Църквата. Тези хора имат нужда от помощ. Нуждаят се от подкрепа. Нуждаят се от приобщаване.
Научих, че имаме слабо активни членове, които желаят и се опитват да си проправят обратно път към активността.
Научих, че много слабо активни членове ще приемат призование, ако бъдат помолени.
Научих, че слабо активният член заслужава да се отнасяме към него като с равен и да гледаме на него като на син или дъщеря на един любящ Бог.

С годините съм се питал как би могло да завърши онова интервю, ако бях подходил към нея като към слабо активен член. Оставям на вас да отсъдите.

Ре-активирането винаги е било важна част от Господното дело. Макар спасението да е отговорност на всеки член, носителите на Аароновото и Мелхиседековото свещеничество са отговорни да водят в това дело. В края на краищата свещеническата служба е затова – да доведе всички хора във възвисяващите завети, да носи мир, щастие, чувство за лично достойнство.

От Книгата на Мормон ще си спомните, че когато Алма младши открил, че зорамитите били отпаднали от Църквата, той организирал един екип по ре-активиране, за да спаси тези хора. Подхождайки към своята задача, Алма се помолил на Господ със следните думи:

“О, Господи, помогни ни да успеем да ги върнем отново към Тебе в Христа.

Ето, о, Господи, душите им са скъпоценни и много от тях са наши братя; ето защо, дай ни, о, Господи, сила и мъдрост, за да върнем отново при Тебе тези наши братя” (Aлмa 31:34–35; курсив добавен).

Няколко месеца след една среща с нови обърнати във вярата и слабо активни членове при мен дойде един реактивиран господин приблизително на моя възраст и каза, “Аз съм човек, който е бил слабо активен през по-голямата част от живота си. Отпаднах от Църквата отдавна. Но сега се върнах и работя в храма заедно със съпругата си”.

За да го уверя, че всичко е наред, отговорих му нещо като: “Всичко е добре, ако свършва добре”.

Той отвърна, “Не, не е добре. Аз се върнах в Църквата, но изгубих всичките си деца и внуци. И сега съм свидетел как губя правнуците си – всичките вън от Църквата. Всичко това не е добре”.

В нашето семейство имаме един предшественик, който се присъединил към Църквата в нейните ранни дни. Един син станал неактивен. Сестра Еджли и аз се опитахме да проследим неактивните потомци на този предшественик.

За съпругата ми и мен бе лесно да заключим, че през следващите шест поколения и при едно разумно допускане би могло да има загуба на около 3 000 членове на семейството. Сега да проектираме какво става след още две поколения. Теоретично загубата би могла да достигне 20 000 до 30 000 от чедата на нашия Небесен Отец.

Задължението и отговорността да спасяваме се основава върху едно от най-основните учения на Църквата.

“Помнете, ценността на душите е огромна в Божиите очи;

Защото ето, Господ, вашият Изкупител, изстрада смърт в плътта; ето защо Той изстрада болката на всички човеци, та всички човеци да могат да се покаят и да дойдат при Него …

И ако бъде тъй, че вие се трудите през всичките си дни, възвестявайки покаяние на тези люде, и доведете дори само една душа при Мен, колко огромна ще бъде радостта ви с нея в царството на Моя Отец” (У. и З. 18:10–11, 15, курсив добавен).

През живота си съм имал привилегията да спася неколцина слабо активни членове. Сега, когато помогна някой да се върне към активност в Църквата, не си представям една душа – виждам шест, седем или повече поколения, хиляди души. И после си мисля за стиха от Писанията: “доведете дори само една душа при Мен, колко огромна ще бъде радостта ви” (У. и З. 18:15).

На Своите апостоли Господ казва, “Жетвата е изобилна, а работниците малко” (Матея 9:37). Работниците не трябва да са малко. Имаме хиляди способни, достойни носители на свещеничеството и милиони отдадени членове на Църквата във всички части на света. Имаме действащи районни съвети, кворуми на свещеничеството, Общества за взаимопомощ и други организации, всички натоварени със задължението да спасяват. Спасяването на души е делото, което Спасителят е призовал всички нас да вършим.

По-рано в моите бележки споменах молитвата, която Алма и спътниците му отправили, когато поели да спасяват зорамитите. По време на Втората световна война около 500 войници на САЩ и техни местни помощници били пленени в един затворнически лагер. Поради техните страдания и загриженост за безопасността им, била избрана ударна група от доброволци, около 100 войници на САЩ, които да ги спасят. След като доброволците били събрани, командващият офицер им дал приблизително следната инструкция: “Тази вечер вие, мъже, ще се срещнете с вашите религиозни ръководители, ще коленичите и ще се закълнете пред Бог, че докато дишате, няма да оставите нито един от онези хора да страдат и миг повече”. (Вж. Hampton Sides, Ghost Soldiers: The Forgotten Epic Story of World War II’s Most Dramatic Mission, 2001 г., стр. 28–29.) Онази успешна операция била спасение от физическо и тленно страдание. Нима ние следва да бъдем по-малко доблестни в усилията си да спасим хора, които биха страдали духовно и с вечни последици? Нима следва да поемем по-малък ангажимент пред Господ?

В заключение, като членове на Христовата истинна Църква, нашето задължение произтича от факта, че Господ е страдал за всеки един от нас – нечленове, слабо активни членове, дори грешници и всички членове на собствените ни семейства. Вярвам, че можем да доведем хиляди до радост, мир, и до сладостта на Евангелието, както и стотици хиляди, дори милиони техни бъдещи потомци. Вярвам, че можем да успеем, защото това е Господната Църква и чрез добродетелта на нашето свещеничество и нашите членове сме призовани да успеем. Давам ви това свидетелство в името на Исус Христос, амин.