Помислете върху благословиите
От президент Томас С. Монсън
Нашият Небесен Отец знае за нашите нужди и ще ни помага, когато Го молим за помощ.
Мои обични братя и сестри, тази конференция отбелязва 49 години, откакто на 4 октомври 1963 г. бях подкрепен като член на Кворума на дванадесетте апостоли. Четиридесет и девет години са много време. Обаче по много начини ми се струва, че е изминало съвсем малко време, откакто застанах на амвона в Табернакъла и отправих най-първата си реч на обща конференция.
Много неща се промениха от 4 октомври 1963 г. Живеем в изключително време от земната история. Благословени сме с толкова много. И все пак понякога е трудно да наблюдаваме проблемите и всепозволеността около нас и да не се обезсърчим. Открил съм, че ако, вместо да се съсредоточаваме върху негативното, отстъпим назад и помислим върху благословиите в живота си, включително привидно малките, понякога пренебрегвани благословии, можем да открием по-голямо щастие.
Докато преглеждах изминалите 49 години, аз направих няколко открития. Едното от тях е следното – безбройните мои преживявания не са задължително такива, че човек да ги опише като необикновени. Всъщност, когато се случваха, те често изглеждаха незабележителни и дори обикновени. Но погледнато назад, те обогатиха и благословиха живота на хората – не на последно място моят собствен. Препоръчвам ви да направите същото нещо – а именно да прегледате живота си и да потърсите получените благословии, малки и големи.
При моя преглед непрекъснато се потвърждаваше, че през годините нашите молитви са били чувани и са получавали отговор. Запознати сме с истината, която откриваме във 2 Нефи в Книгата на Мормон: “Човеците са, за да могат да имат радост”1. Свидетелствам, че голяма част от тази радост идва от знанието, че можем да общуваме с нашия Небесен Отец чрез молитва и че тези молитви ще бъдат чути и ще им бъде отговорено – може би не по начина и в момента, в който очакваме, но те наистина ще получат отговор от нашия Небесен Отец, Който съвършено ни познава и обича и Който желае нашето щастие. Та нали Той е обещал, “Бъди смирен, и Господ, твоят Бог, ще те води за ръка, и ще даде отговор на молитвите ти”?2
През оставащите няколко минути на даденото ми време бих искал да споделя с вас малка част от моите преживявания, при които молитвите ми са били чути и са намерили отговор и, като погледна назад, виждам как са били източник на благословии както в моя живот, така и в този на други хора. Моят дневник, воден през всичките тези години, ми помогна при някои подробности, които по друг начин не бих могъл да си спомня.
В началото на 1965 г. получих задачата да присъствам на колови конференции и да проведа други събрания из целия район на Южния Пасифик. Тогава за първи път посещавах тази част на света и имам незабравими спомени от тази обиколка. Тогава, докато се срещах с ръководители, членове и мисионери, се случиха множество духовни по същност събития.
В събота и неделя, 20 и 21 февруари, ние бяхме в Брисбейн, Австралия, за да проведем редовната конференция на кол Брисбейн. По време на събранията в събота бях представен на един президент на окръг от съседна област. Докато се ръкувахме, имах силното впечатление, че трябваше да говоря с него и да му дам съвет, и затова го попитах дали можеше да ме придружи на неделната сутрешна сесия на следващия ден, така че това да може да бъде постигнато.
След неделната сесия имахме възможността да се срещнем. Обсъдихме многото му отговорности като президент на окръг. След като направихме това, аз почувствах подтика да му дам конкретни предложения за мисионерската работа и как той и неговите членове можеха да помагат на пълновременните мисионери при техните усилия в областта. По-късно научих, че този мъж се беше молил за напътствие в тази насока. За него този разговор бе специално свидетелство, че молитвите му са чути и са намерили отговор. Това изглеждаше като един най-обикновен разговор, но аз съм убеден, че той се случи според напътствията на Духа и че повлия на живота и службата на този президент на окръг, в живота на неговите членове и успеха на мисионерите там.
Мои братя и сестри, Господните цели често се постигат, когато обръщаме внимание на ръководството на Духа. Вярвам, че колкото повече действаме според дадените ни подтици и вдъхновение, толкова повече Господ ще ни поверява Своите задачи.
Както съм споменавал в предишни послания, аз се научих никога да не отлагам действията си според някой подтик. Един път преди много години плувах в стария басейн “Дезърет” в Солт Лейк Сити, когато почувствах вдъхновението да отида в Университетската болница и да посетя един мой добър приятел, който бе загубил долните си крайници поради злокачествено заболяване и последвалата операция. Веднага излязох от басейна, облякох се и скоро бях на път да видя този добър човек.
Когато пристигнах в стаята му, открих, че тя бе празна. След като попитах, разбрах, че най-вероятно щях да го открия при плувния басейн на болницата, който бе използван за физиотерапия. Така и стана. Той бе стигнал до там на своята инвалидна количка и беше сам в помещението. Беше застанал в отдалечената страна на басейна, при дълбокия край. Аз му извиках и той дойде с инвалидната количка, за да ме посрещне. Поговорихме си приятно и аз го придружих до болничната му стая, където му дадох благословия.
По-късно научих от моя приятел, че през онзи ден бил изключително отчаян и обмислял дали да не отнеме собствения си живот. Молил се за облекчение, но започнал да чувства, че молитвите му оставали без отговор. Той отишъл при басейна с мисълта, че така ще може да сложи край на своето страдание – като се хвърли с количката в дълбокия му край. Аз пристигнах в много важен момент, в отговор на вдъхновение от небесата.
Моят приятел можа да живее още много години – години, изпълнени с щастие и благодарност. Колко съм щастлив, че бях оръдие в Господните ръце през онзи важен ден при басейна.
При друг един случай сестра Монсън и аз се прибирахме у дома след посещение при приятели, когато почувствах подтика да отидем в града – на много мили разстояние от нашия дом – за да посетим една възрастна вдовица, която някога живееше в нашия район. Името й бе Зела Томас. Тогава тя живееше в център за специализирани грижи. През онзи ранен следобед я открихме много отслабнала, лежейки спокойно в леглото си.
От много време Зела бе сляпа, но веднага разпозна гласовете ни. Попита дали можех да й дам благословия, добавяйки, че беше готова да умре, ако Господ желаеше тя да се върне у дома. В стаята цареше един дух на мир и доброта и всички знаехме, че на земята й оставаше малко време. Зела ме хвана за ръка и ми каза, че много усилено се молела да дойда, за да я видя и да й дам благословия. Казах й, че бяхме дошли в резултат на пряко откровение от нашия Небесен Отец. Целунах я по челото, знаейки, че най-вероятно повече нямаше да се видим в земния живот. Точно така стана, защото тя почина на следващия ден. Да мога да дам известна утеха и мир на нашата мила Зела бе благословия за нея и за мен.
Възможността да бъдем благословия в живота на друг често идва неочаквано. През една изключително студена съботна нощ през зимата на 1983-та година сестра Монсън и аз отидохме до планинската долина Мидуей, Юта, където имахме къща. Температурата през онази нощ беше минус 31 градуса по Целзий и ние искахме да се уверим, че всичко в дома ни беше наред. Проверихме и не открихме проблеми, затова тръгнахме обратно към Солт Лейк Сити. Не бяхме изминали и няколко мили по магистралата, когато колата ни изгасна. Не можехме да помръднем. Не мисля някога да ми е било толкова студено, колкото през онази нощ.
С нежелание започнахме да вървим към най-близкия град, докато колите профучаваха край нас. Накрая една кола спря и един млад мъж предложи да помогне. По-късно открихме, че дизеловото гориво в резервоара ни се бе сгъстило от студа и затова не можехме да караме колата. Този мил младеж ни закара обратно до нашия дом в Мидуей. Опитах се да покрия разходите му, но той любезно отказа. Каза, че е скаут и желае това да бъде една добра постъпка. Казах му името си и той изрази благодарността си, че е имал привилегията да помогне. Предполагайки, че беше на възраст да отиде на мисия, аз го попитах дали има планове да отслужи мисия. Той каза, че не бил сигурен какво точно искал да направи.
На сутринта в понеделник написах писмо на този млад мъж и му благодарих за добрината. В писмото го насърчих да отслужи пълновременна мисия. Включих екземпляр на една от моите книги и отбелязах главите с тема мисионерската служба.
След около седмица майката на младия мъж ми се обади по телефона и разказа как нейният син бил един примерен млад мъж, но, поради някои влияния в живота му, неговото желание да отслужи мисия намаляло. Тя каза как тя и баща му постили и се молили, за да може сърцето му да бъде променено. Те дали името му да бъде написано в молитвения списък на храма Прово Юта. Надявали се по някакъв начин сърцето му да бъде докоснато за добро и той отново да почувства желанието да замине на мисия и вярно да служи на Господ. Майка му искаше да ми каже, че според нея събитията през онази студена вечер се случили в отговор на техните молитви за него. Казах, “Съгласен съм с вас”.
След няколко месеца и допълнително общуване с този млад мъж сестра Монсън и аз бяхме извънредно радостни да присъстваме на мисионерското сбогуване преди неговото заминаване за мисия Канада Ванкувър.
Случайна ли беше нашата среща през онази студена декемврийска вечер? И за секунда не мога да си го помисля. По-скоро вярвам, че нашата среща бе отговор на сърдечните молитви на една майка и един баща за обичния им син.
Отново да кажа, мои братя и сестри, нашият Небесен Отец знае за нашите нужди и ще ни помага, когато Го молим за помощ. Вярвам, че никоя наша грижа не е твърде малка или незначителна. Господ познава подробностите на нашия живот.
Бих искал да приключа, като опиша едно скорошно преживяване, което повлия на стотици хора. То се случи на културното празненство за освещаването на храма Канзас Сити, само преди пет месеца. Както толкова много събития в живота ни, това събитие ми се стори просто идеално. Когато обаче научих за обстоятелствата, свързани с културното празненство през вечерта преди освещаването на храма, аз осъзнах, че представлението не е било нещо обикновено. По-скоро бе доста забележително.
Както се случва с всички културни събития, придружаващи храмовите освещавания, младежите в окръга на храма Канзас Сити Мисури репетирали представленията си на отделни групи в собствените си райони. Планът бил те да се срещнат всички заедно в един голям нает културен център в събота сутрин преди представлението, за да научат кога и къде да излизат на сцената, къде да застават, колко разстояние да има между тях и човека до тях, как да излизат от сцената и т. н. – редица подробности, които трябвало да усвоят през деня, за да може цялото представление да се сглоби и да се получи гладко и професионално.
През онзи ден имало само един голям проблем. Цялото представление зависело от предварително записани откъси, които щели да се покажат на един голям екран, наречен JumboTron. Тези записани откъси били изключително важни за цялото представление. Те не само свързвали всичко заедно, но всеки откъс бил въведение към следващата част от представлението. Видео откъсите осигурявали рамката, от която зависело цялото представление. А JumboTron-ът отказвал да работи.
Техниците усилено се опитвали да разрешат проблема, докато стотиците младежи чакали, губейки така ценно време за репетиция. Нещата започнали да изглеждат невъзможни за разрешаване.
Авторката и ръководителката на празненството Сюзън Купър по-късно обясни: “Докато преминавахме от план А към план Б, та до план Я, знаехме че така нямаше да се получи. … Докато гледахме програмата, разбрахме, че нямаше да се справим, но също така знаехме, че разполагахме с голяма сила в залата под нас – 3 000 младежи. Трябваше да отидем долу и да им кажем какво се случва, като разчитаме на тяхната вяра”3.
Само час преди публиката да започне да влиза в центъра, трите хиляди младежи коленичили на пода и се помолили заедно. Те се помолили хората, работещи с JumboTron-а, да бъдат вдъхновени да знаят какво да направят, за да го поправят. Помолили Небесния Отец да добави към уменията им заради малкото останало време.
По-късно тези събития са описани по следния начин, “Тази молитва младежите никога няма да забравят, не защото подът беше твърд, а защото Духът проникна в костите им”4.
Скоро след това един от техниците дошъл да им каже, че проблемът бил открит и отстранен. Той отдал решението на късмета, но всичките тези младежи знаели откъде дошло то.
Когато влязохме в културния център през онази вечер, ние нямахме представа за трудностите през деня. Чак по-късно научихме за тях. Обаче станахме свидетели на едно красиво и гладко представление – сред най-добрите, които съм виждал. Младежите излъчваха един славен и силен дух, които бе почувстван от всички присъстващи. Те знаеха откъде да влязат, къде да застанат и как да взаимодействат с останалите участници. Когато научих, че репетицията им била така кратка и много от представленията не бяха репетирани от цялата група, аз бях удивен. Никой нямаше да узнае. Наистина, Господ беше добавил към техните умения.
Никога няма да спра да се учудвам на начина, по който Господ може да задейства и мотивира всички аспекти на Своето царство и все пак да има време да даде вдъхновение за отделния човек, културното празненство или един JumboTron. Самия факт, че може, че го прави, е свидетелство за мен.
Мои братя и сестри, Господ е в живота на всеки от нас. Той ни обича. Той желае да ни благославя. Той желае да търсим помощта Му. Когато ни води и напътства, когато чува нашите молитви и им дава отговор, ние ще откриваме това щастие, което Той желае за нас, тук и сега. Да можем да разпознаваме Неговите благословии в живота си, се моля в името на Исус Христос, нашият Спасител, амин.