Да помним на Кого сме се доверили
Oт старейшина Алън Д. Хейни
от Седемдесетте
Нашата надежда да живеем отново с Отца зависи от Единението на Исус Христос.
Когато бях на девет години, моята белокоса, висока едва метър и половина баба по майчина линия дойде да прекара няколко седмици с нас в дома ни. Един следобед по време на нейното посещение, моите двама по-големи братя и аз решихме да изкопаем дупка в ливадата от другата страна на улицата, срещу нашата къща. Не знам защо го направихме; понякога момчетата просто копаят дупки. Изцапахме се, но не толкова, че да ни се карат. Други момчета от квартала видяха колко вълнуващо е да се копае дупка и започнаха да ни помагат. След това заедно се изцапахме още повече. Пръстта беше твърда, така че домъкнахме градинския маркуч и пуснахме малко вода в дупката, за да я размекнем. Така се окаляхме още повече, докато копаехме, но пък дупката стана по-дълбока.
Някой от нашата група реши, че трябва да превърнем дупката ни в плувен басейн, така че я напълнихме с вода. Понеже аз бях най-малкият, искайки да бъда приет от другите, ме убедиха да скоча и да изпробвам басейна. Тогава вече наистина се изцапах. В началото не бях планирал да се изцапам, но накрая така се получи.
Когато започна да става студено, пресякох улицата, за да се прибера у дома. Моята баба ме посрещна на предната врата и отказа да ме пусне вътре. Каза ми, че ако ми позволи да вляза, ще изцапам с кал къщата, която тя току-що била изчистила. Затова направих това, което всяко девет годишно момче би направило при тези обстоятелства, и изтичах до задната врата, но баба беше по-бърза, отколкото си мислех. Ядосах се, започнах да тропам с крака и настоявах да вляза у дома, но вратата остана затворена.
Бях мокър, кален, беше ми студено и в детското ми въображение си мислех, че ще умра в задния двор. Най-накрая попитах баба какво да направя, за да вляза у дома. Преди да разбера какво става, аз бях застанал в задния двор, за да може баба да ме полива с маркуча. След определено време, което ми се стори вечно, баба ми ме обяви за чист и ми позволи да вляза у дома. В къщата беше топло и успях да си облека сухи, чисти дрехи.
С тази подобна на притча случка от реалния живот, моля помислете за следните думи на Исус Христос: „И нищо нечисто не може да влезе в Неговото царство; ето защо, нищо не влиза в покоя Му, освен онези, които са очистили одеждите си в Моята кръв, поради тяхната вяра и покаяние за всичките им грехове и верността им до края.“
Да стоя навън, поливан от моята баба, беше неприятно и неловко. Да ни бъде отказана възможността да се завърнем при Небесния ни Отец и да живеем с Него, ако изберем да останем в кална дупка, омърсени от греха, би било вечна трагедия. Не трябва да се самозаблуждаваме какво е необходимо, за да се завърнем и да останем с нашия Отец в небесата. Трябва да сме чисти.
Преди да дойдем на тази земя, сме участвали като духовни синове и дъщери Божии в един велик съвет. Всеки един от нас е внимавал и никой от нас не е заспал. На този съвет Небесният ни Отец е представил план. Понеже този план запазва свободата ни на избор и изисква да учим от собствения си опит, а не само от Неговия, Той е знаел, че ще грешим. Той също е знаел, че грехът ни прави нечисти и затова не можем да се завърнем в Неговото присъствие, защото там, където живее Той, е по-чисто дори и от изчистена от баба ми къща.
Понеже Небесният ни Отец ни обича и Неговата цел е „да се осъществят безсмъртието и вечният живот на човека“, планът Му включва ролята на Спасител – някой, който да може да ни помогне да станем чисти, без значение колко омърсени сме били. Когато Небесният ни Отец обявил необходимостта от Спасител, вярвам, че всички ние сме се обърнали и сме погледнали към Исус Христос, Първородния в духа, Този, който е напреднал дотолкова, че да стане почти като Отца. Вярвам, че всички ние сме знаели, че това трябва да бъде Той, и че никой от нас там не би могъл да се справи, но Той може и ще го направи.
В Гетсиманската градина и на кръста на Голгота Исус Христос страда с тяло и дух, трепери от болка, кърви от всяка пора и моли Своя Отец да отдръпне горчивата чаша, за да не пие от нея и все пак Той отпива. Защо го прави? Ако използваме думите Му, Той искаше да прослави Отца и да завърши Неговите „приготовления за чедата човешки“. Той искаше да спази завета Си и да направи възможно завръщането ни у дома. Какво иска Той от нас в замяна? Просто ни моли да изповядаме греховете си и да се покаем, така че да не трябва да страдаме като Него. Той ни кани да станем чисти, така че да не останем извън дома на Небесния ни Отец.
Макар че избягването на греха е предпочитан образец на живот, що се отнася до ефективността на Единението на Исус Христос, няма значение какви грехове сме извършили или колко дълбоко сме затънали в тази дупка от притчата. Няма значение дали сме засрамени или смутени от греховете, които по думите на пророка Нефи „толкова лесно (ни) обсаждат“. Няма значение, че някога в миналото сме продали първородните си права за паница с леща.
Това, което има значение е, че Исус Христос, Синът на Бог, изстрадва „болки и оскърбления, и изкушения от всякакъв вид“, така че „да узнае Той според плътта как да подпомага Своя народ според немощите му.“ Това, което има значение е, че Той е имал желание да благоволи, да дойде на тази земя, да слезе „по-долу от всичко“ и да изстрада „по-тежко духовно противопоставяне, отколкото всеки човек“ би могъл. Това, което има значение е, че Христос защитава нашето дело пред Отца, като казва: „Отче, виж страданията и смъртта на Оногова, Който не извърши никакъв грях, в Когото беше Твоето благоволение; … Затова, Отче, пощади тези Мои братя, които вярват в името Ми, за да могат да дойдат при Мен и имат вечен живот.“ Това е, което има истинско значение и което трябва да дава на всички нас подновена надежда и решимост да опитаме още един пореден път, защото Той не ни е забравил.
Свидетелствам, че Спасителят никога няма да ни обърне гръб, ако със смирение Го търсим, за да се покаем; никога няма да ни счита за безнадежден случай; никога няма да рече „О, не, пак ли ти“; никога няма да ни отхвърли, тъй като разбира колко трудно е да се избягва греха. Той разбира всичко това съвършено, включително и чувствата на скръб, срам и отчаяние, които са неизбежна последица от греха.
Покаянието е реално и то действа. То не е измислено преживяване или продукт „на един помрачен разум“. То има силата да вдигне бреме и да го замести с надежда. То може да доведе до голяма промяна в сърцето, която да стане причина „та да нямаме повече склонност да вършим зло, а да вършим добро непрестанно“. Необходимото покаяние не е лесно. Нещата с вечно значение рядко са лесни. Но резултатът си заслужава. Както президент Бойд К. Пакър свидетелства в последното си обръщение към Седемдесетте на Църквата: „Мисълта е следната: Единението не оставя никакви белези, никакви следи. Каквото поправя, е поправено. … Единението не оставя никакви белези, никакви следи. То лекува и каквото излекува, остава излекувано.“
По подобен начин, нашата надежда да живеем отново с Отца зависи от Единението на Исус Христос, зависи от желанието на един безгрешен да вземе върху Си, независимо от факта, че справедливостта няма никакви изисквания към Него, общата тежест на прегрешенията на цялото човечество, включително и онези грехове, които някои синове и дъщери на Бог, без да е необходимо, избират да изстрадат самостоятелно.
Като членове на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, ние придаваме по-голяма сила на Единението на Спасителя от повечето хора, защото знаем, че ако сключим завети, постоянно се покайваме и издържим до края, Той ще ни направи сънаследници с Него и като Него, ще получим всичко, което Отец има. Това е едно много важно учение и то е истина. Единението на Исус Христос прави поканата на Спасителя „бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият Небесен Отец“ напълно възможна и достижима.
Писанията ни казват, че всеки човек трябва „да бъде съден според светия съд Божий“. В него ден няма да има възможност да се скрием сред по-голяма група или да сочим към други като извинение, че сме нечисти. Благодарни сме, че както Писанията учат, Исус Христос, Който изстрада греховете ни, Който е нашият Застъпник пред Отца, Който ни нарича Свои приятели, Който ни обича до края, ще бъде наш съдия. Една от често пренебрегваните благословии на Единението на Исус Христос е, че „Отец … е дал на Сина власт да съди всички“.
Братя и сестри, ако се чувствате обезсърчени или се чудите дали изобщо можете да се измъкнете от духовната дупка, която сте си изкопали, спомнете си Кой стои „между (нас) и правосъдието“, Кой е „изпълнен със състрадание към чедата човешки“, и Кой е взел върху Си нашите нечестия и прегрешения и е „задоволил изискванията на правосъдието“. С други думи, както Нефи постъпва в момент на съмнение в себе си, помнете „на кого сте се доверили“, именно Исус Христос, и тогава се покайте и изпитайте още веднъж „съвършена светла надежда“. В името на Исус Христос, амин.