Обща конференция
Впускане към прицелната точка
Обща конференция, април 2021 г.


8:19

Впускане към прицелната точка

Не е толкова важно какви трудности преживяваме, а какви хора ставаме.

Докато чета книгата Деянията на апостолите и посланията на Павел, се удивлявам на любовта и благодарността, с които Павел служи, проповядва и свидетелства за Исус Христос. Как може той да служи с такава любов и благодарност, особено предвид големите му страдания? Какво мотивира Павел да служи? „Впускам се към прицелната точка за наградата на горното призвание от Бога в Христос Исус“1.

Да се впускаме към прицелната точка означава с вярност да продължаваме по „стеснената и тясна пътека, която води към вечен живот“2 заедно с нашия Спасител и нашия Отец в небесата. Павел смята, че неговите страдания „не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие за нас“3. Посланието на Павел до филипяните, което той пише докато е в затвора, е изпълнено с изумителна радост и насърчение към всички нас, особено в сегашните трудни и несигурни времена. Всички трябва да гледаме на Павел като на вдъхновяващ пример: „А освен това всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Исус Христос, за Когото изгубих всичко, и смятам всичко за измет, само Христос да придобия“4.

Докато разглеждаме службата на Павел, ние сме вдъхновявани и насърчавани в ежедневието си от хора, следващи неговия пример в наши дни, които също служат, проповядват и свидетелстват с любов и благодарност сред трудностите в своя живот и този на близките им. Едно мое преживяване преди девет години ми помогна да разбера колко е важно да се впускаме към прицелната точка.

През 2012 г., когато посетих за пръв път събрание на ръководителите на обща конференция, се чувствах напрегнат и неподготвен. В съзнанието ми се появи глас, който упорито повтаряше: „Твоето място не е тук! Станала е голяма грешка!“. Точно докато се лутах, опитвайки се да си намеря място за сядане, старейшина Джефри Р. Холанд ме забеляза. Той дойде до мен и каза: „Едуард, хубаво е да те видя тук“, и нежно ме потупа по бузата. Почувствах се като бебе! Неговата любов и внимание ме успокоиха и ми помогнаха да усетя духа на принадлежността и братството. На следващия ден забелязах старейшина Холанд да прави същия жест, който бе направил на мен предишния ден, потупвайки по бузата старейшина Далин Х. Оукс, който е по-старши от него!

В този момент почувствах Господната любов чрез тези мъже, които подкрепяме като пророци, гледачи и откровители. Старейшина Холанд, чрез своите внимателни, естествени действия, ми помогна да преодолея моето самовглъбение и чувството, че мястото ми не е там. Той ми помогна да се съсредоточа върху свещеното и носещо радост дело, за което бях призован – да довеждам души при Христа. Подобно на Павел от древните времена, старейшина Холанд ме упъти да се впусна към прицелната точка.

Интересно е, че Павел ни насърчава да продължаваме напред, без да мислим за отминалите неща – наши предишни страхове, интереси, неуспехи и неволи. Той ни призовава, точно като нашия скъп пророк, президент Ръсел М. Нелсън, да използваме „един по-нов, по-свят подход“5. Обещанието на Спасителя е истинно: „Защото, който иска да спаси живота си, ще го загуби; а който загуби живота си заради Мене, ще го спечели“6.

В първата си реч на общата конференция, споделих как майка ми ме учеше да работя на нашата нива. „Никога не гледай назад – казваше тя. – Гледай напред в това, което все още трябва да свършим!“7

Към края на своя живот, докато майка се бореше с рака, тя живееше с Науме и мен. Една вечер я чух да плаче в спалнята си. Болеше я много, дори и след приемането на последната ѝ дневна доза морфин само два часа по-рано.

Влязох в стаята ѝ и плаках заедно с нея. Молих се на глас да получи незабавно облекчение от болката. И тогава тя направи същото, което правеше на полето преди години – спря да плаче и ме поучи. Никога няма да забравя изражението ѝ в онзи момент – крехка, измъчена и изпълнена с болка, гледаща със съчувствие скърбящия си син. Тя се усмихна през сълзи, погледна ме право в очите ми и каза: „Не зависи от теб или от друг човек, а от Бог, дали тази болка ще отмине или не“.

Седях тихо. Тя също. Сцената остава жива в съзнанието ми. През онази нощ, чрез майка ми, Господ ми даде урок, който ще помня завинаги. Докато майка ми смирено приемаше Божията воля, си спомних причината, поради която Исус Христос е страдал в Гетсиманската градина и на кръста на Голгота. Той казва: „Ето, Аз ви дадох Моето Евангелие и това е Евангелието, което ви дадох – че Аз дойдох в света, за да върша волята на Моя Отец, защото Моят Отец Ме изпрати“8.

Христос в Гетсиманската градина

Размишлявам над пророческите въпроси, които нашият скъп пророк президент Нелсън ни зададе на последната обща конференция. Президент Нелсън попита: „ Вие желаете ли да позволявате на Бог да надделява в живота ви? Вие желаете ли да позволявате на Бог да бъде най-важното влияние в живота ви? … Ще позволявате ли на гласа Му да се извисява над всеки друг? Желаете ли вашата воля да бъде погълната от Неговата?“9 Майка ми би отговорила с емоционално, но твърдо „да“, и други верни членове на Църквата по целия свят също биха отговорили с емоционално, но твърдо „да“. Президент Нелсън, благодаря ви, че ни вдъхновявате и насърчавате с тези пророчески въпроси.

Наскоро проведох разговор в Претория, Южна Африка, с един епископ, който погребал съпругата си и порасналата си дъщеря в един и същи ден. Животът им бил отнет от пандемията от коронавирус. Попитах го как се справя. Отговорът на епископ Теди Табете укрепи моята решимост да следвам словата и напътствията на Господните пророци, гледачи и откровители. Епископ Табете отговори, че винаги има надежда и утеха в знанието, че Спасителят е взел върху Си болките на Своя народ, за да знае как да ни подпомага10. С дълбока вяра, той свидетелства: „Благодарен съм за плана на спасение – плана на щастие“. А след това ме попита: „Нали точно на това се опита да ни учи нашият пророк на последната конференция?“.

Въпреки, че всички ще имаме трудности в земния си живот по един или друг начин, нека се съсредоточаваме върху целта на нашето „впускане към прицелната точка“, която цел е „наградата на горното призвание от Бога“11.

Моята смирена покана към всички нас е никога да не се отказваме! Ние сме призовани да „отхвърлим всяко бреме и греха, който лесно ни оплита, и с търпение (да) тичаме на очертаното пред нас поприще, като насочваме своя взор към Исус, Начинателя и Завършителя на нашата вяра“12.

Не е толкова важно какви трудности преживяваме, а какви хора ставаме. Впускането към прицелната точка доставя радост. Свидетелствам, че Този, Който е победил всички неща, ще ни помага, щом се уповаваме на Него. В името на Исус Христос, амин.