Помни и не погивай
Да помним по начина, предвиден от Бог, е основен и спасителен евангелски принцип.
За мен е чест да говоря след сестра Паркин. Нейната служба и учения, както и тези на съветничките й благословиха всички ни. Горе-долу в същия час преди 18 и половина години аз стоях близо до този подиум, чакайки конгрегацията да свърши песента, когато трябваше да мина напред и да изнеса първата си реч на конференция. Неспокойствието ми в този момент трябва да е било очевидно. Старейшина Л. Том Пери, който стоеше зад мен, се наведе напред и по своя позитивен и ентусиазиран маниер прошепна в ухото ми. „Отпусни се”, каза той, „не сме губили никой на този подиум от години!”
Тези насърчителни думи и няколкото следващи минути, в които говорих за пръв път пред една световна аудитория от светии от последните дни са скъп спомен за мен. Като всички вас аз постоянно събирам запас от спомени, които, като си ги припомням, носят много полза на ума ми и често са забавни. И въпреки решенията, които взех като млад мъж, да не досаждам на околните с връщане в миналото като остарея, сега изпитвам огромно удоволствие да споделям спомените си при почти всеки удобен случай. Днес обаче бих искал да говоря за една по-дълбока роля на паметта и помненето на Евангелието на Исус Христос от пасивното припомняне и развлечението с информация.
Ако обърнем специално внимание на употребата на думата помня в Светите писания, ще забележим, че да помним по начина, предвиден от Бог е основен и спасителен евангелски принцип. То е, защото пророческите увещания да помним често са призив за действие: да слушаме, виждаме, да се подчиняваме, да вършим, да се покайваме1. Когато помним по Божия начин, преодоляваме човешката си склонност просто да опашем кръста си за житейската битка и действително участваме в самата битка, правейки всичко по силите си да устояваме на изкушението и да избягваме да съгрешаваме.
Цар Вениамин призовава към такова активно помнене народа си:
„И накрая, аз не мога да ви кажа всички неща, с които можете да извършите грях; защото има различни пътища и способи, дори толкова много, че не мога да ги изброя.
Но толкова аз мога да ви кажа, че ако сами не внимавате и не следите мислите си и словата си, и делата си, и че ако не съблюдавате заповедите Божии и ако не продължите да вярвате в това, което сте чули относно пришествието на нашия Господ, чак до края на живота си, вие трябва да погинете. И сега, о, човече, помни и не погивай!”2
Като си дадем сметка за важната роля на помненето в живота ни, какво още трябва да помним? В отговор, както сме събрани днес да си спомним и отново да осветим този Табернакъл, предлагам на нашето внимание историята на тази Църква и нейните люде като заслужаващи припомняне. Писанията дават на историята на Църквата висок приоритет. Всъщност повечето Писания са история на Църквата. В същия ден, когато била организирана Църквата, Бог заповядва на Джозеф Смит, „Ето, трябва да има летопис, воден сред вас”3. Джозеф отвърнал на тази заповед, като назначил Оливър Каудъри, втория старейшина на Църквата и негов главен помощник, за първи историк на Църквата.
Ние водим архиви, за да ни помагат да си спомняме, а летопис за възхода и напредъка на Църквата бил воден от времето на Оливър Каудъри до днес. Този изключителен исторически архив ни напомня, че Бог отново е отворил небесата и открива истини, призоваващи нашето поколение към действие.
От всичко събрано, запазено и написано от историците през тези много години нищо не илюстрира важността и силата на църковната история по-добре от простия и честен разказ на Джозеф Смит за Бог Отец и Неговия Син Исус Христос, явили се пред него в това, което историческите ни книги наричат Първото видение. С думи, които поколения мисионери са запаметили и споделяли с дирещите истината по цял свят, Джозеф описва чудния начин, по който получил отговор на въпроса си, зададен с молитва, коя църква е права:
„Аз видях точно над главата си стълб от светлина по-ярък от слънцето, който се спусна постепенно, докато се установи върху мен…
…Когато светлината се установи върху ми, аз видях над мен във въздуха две Личности, чиято яркост и слава не се поддават на никакво описание. Единият от Тях ми проговори, като ме назова по име и каза, посочвайки другия: Този е Моят Възлюбен Син. Него слушай!” 4
И Джозеф Го слушал! А милиони чули или прочели неговия разказ и му повярвали, и прегърнали Евангелието на Исус Христос, което той помогнал да бъде възстановено. Аз вярвам на Джозеф Смит и знам, че той е истински Божий пророк. Споменът за неговото изживяване с Първото видение никога не спира да вдъхновява душата ми за повече отдаденост и действие.
Няма човек с по-добро разбиране на ценноста на църковната история от президент Гордън Б. Хинкли. Ние обичаме възхитителното му чувство за хумор, но чувството му за история е еднакво силно. Вдъхновяващи разкази и случки от нашето църковно минало изобилстват в неговите трудове и проповеди. Като наш жив пророк той съзнателно набляга на миналото и бъдещето, за да ни помогне да живеем по-праведно в настоящето. Благодарение на ученията му ние разбираме, че помненето ни позволява да виждаме пръста Господен в миналото ни, точно както пророчеството и вярата ни убеждават в пръста Господен в нашето бъдеще. Президент Хинкли ни напомня как членовете на ранната Църква посрещали своите предизвикателства, тъй че ние, чрез благодатта Божия, да можем да посрещаме нашите с повече вяра. Като пази живо миналото ни, той ни свързва с хора, места и събития, съставляващи духовното ни наследство и правейки това, ни мотивира за повече служба, вяра и доброта.
По един образцов начин президент Хинкли също открито споделя с нас своите лични и семейни истории. Десетки обезсърчени нови мисионери са бивали утешени да научат, че в началото на собствената си мисия президент Хинкли също е бил обезкуражен и признал това на баща си. Той дори смело е споделял краткия отговор на баща си: „Скъпи Гордън, получих последното ти писмо. Имам само едно предложение: забрави за себе си и се върни да работиш”5. Близо 70 г. по-късно всички ние сме свидетели колко честно президент Хинкли е взел този съвет присърце. Неговият златен характер и пророческа мъдрост дават убедително доказателство за ползите да помним историята на Църквата тъй добре, както и нашата собствена.
Може да се говори още много за паметта и помненето на Евангелието на Исус Христос. Често говорим за това да помним своите свещени завети и Божиите заповеди, да помним своите починали предци и да извършваме за тях спасителните обреди. И което е по-важно, говорим за нуждата да си спомняме нашия Спасител Исус Христос, и то не само когато ни е удобно, а винаги, както иска Той6. Ние свидетелстваме винаги, че си спомняме за Него, когато вземаме от причастието. В замяна ни е обещано Неговият Дух да бъде винаги с нас. Интересно е, че това е същият Дух, пратен от нашия Небесен Отец да „(ни) напомни всичко”7.
Така, вземайки достойно от причастието, сме благословени от Духа да си спомняме, отново и отново да се връщаме в мисълта и отдадеността си към Христа и Неговото Единение, като в един чуден благотворен цикъл.
Мисля, че да дойдем в Христа и бъдем съвършени в Него е върховната цел на всичко, което помним8. Ето защо се моля Бог да ни благослови винаги да помним, особено Неговия съвършен Син, и да не погиваме.
С благодарност свидетелствам за божествеността на Христос и Неговата сила за спасение. В името на Исус Христос, амин.