Свещеничеството – един свещен дар
Наша е отговорността така да ръководим живота си, че винаги да сме достойни за свещеничеството, което носим.
Братя, тази вечер сме се събрали като една силна група от свещеничеството, тук в Центъра за конференции и по места навсякъде по целия свят. За мен е чест да имам привилегията да ви говоря. Моля се Господното вдъхновение да напътства мислите ми и да вдъхновява словата ми.
През последните няколко седмици, като размишлявах върху това какво бих могъл да ви кажа тази вечер, многократно мислех за благословиите, които ни принадлежат като носители на святото свещеничество на Бог. Когато гледаме на света като цяло, с население от над 6,5 милиарда души, си даваме сметка, че представляваме една много малка, избрана група. Ние, които носим свещеничеството, сме, по думите на апостол Петър, „избран род, царско свещенство”1.
Президент Джозеф Ф. Смит определя свещеничеството като „Божията сила, делегирана на мъжа, чрез която той може да действа на земята за спасението на човешкото семейство,… чрез която (мъжете) могат да изговарят Божията воля, сякаш ангелите са тук да я изговарят; чрез която мъжете са овластени да връзват на земята това, което ще бъде вързано на небето, и да развързват на земята това, което ще бъде развързано на небето”. Президент Смит добавя, „(Свещеничеството) е свято и трябва да бъде почитано от хората като свято”1.
Братя мои, свещеничеството е дар, който носи в себе си не само специални благословии, но и тържествени отговорности. Наша е отговорността така да ръководим живота си, че винаги да сме достойни за свещеничеството, което носим. Живеем във време, когато сме заобиколени от много неща, предназначени да ни съблазнят в пътеки, които могат да ни отведат до унищожение. Да избягваме такива пътеки изисква решителност и смелост.
Смелостта е част от нещата. Осъзнах тази истина по най-ярък и драматичен начин преди много години. Тогава служех като епископ. Общата сесия на нашата колова конференция се провеждаше в Асембли Хол на Храмовия площад в Солт Лейк Сити. Нашето колово президентство трябваше да бъде реорганизирано. Аароновото свещеничество, както и членове на епископствата на кола осигуряваха музиката за конференцията. След като изпяхме първата си песен, президент Джозеф Фийлдинг Смит, гост на нашата конференция, пристъпи на трибуната и прочете за подкрепа имената на новото президентство на кол. Тогава той каза, че Пърси Фетцър, който стана нашият нов президент на кол и Джон Бърт, който стана първи съветник – като и двамата бяха съветници в предишното президентство – са били уведомени за своите нови призования преди началото на конференцията. Той обаче посочи, че аз съм призован като втори съветник в новото президентство, като не бях уведомен предварително и за първи път разбирах за това, когато името ми беше прочетено за вот на подкрепа. Тогава той обяви, „Ако брат Монсън желае да приеме това призование да бъде съветник в президентството на кола, ще ни е приятно да чуем неговата реч сега”.
Докато се изправях на трибуната и гледах морето от лица, си спомних песента, която току-що бяхме изпели. Тя се отнасяше до Словото на мъдростта и бе озаглавена „Имай смелостта, момчето ми, да кажеш „не”. В онзи ден аз избрах като тема за своите бележки „Имай смелостта, момчето ми, да кажеш „да”. Призивът за смелост постоянно идва до всеки от нас – смелост да защитаваме непоклатимо убежденията си, да изпълняваме отговорностите си, да почитаме своето свещеничество.
Където и да отиваме, нашето свещеничество върви с нас. Стоим ли на „свети места”?3 Президент Дж. Рубен Кларк-младши, който дълги години служеше като съветник в Първото Президентство, казва: „Свещеничеството не е като костюм или дрехи, които можете да събличате и обличате… Зависейки от нас самите, това е вечно надаряване”. Той продължава: „Ако наистина имаме това… убеждение,… че не можем да оставим (свещеничеството) настрана и че Бог ще ни държи отговорни, ако го (принизим), това ще ни спаси от извършване на много неща, ще ни спаси от ходене на много места. Ако всеки път, когато малко започваме да се отклоняваме от стеснената и тясна пътека, си спомняме, „Аз нося моето свещеничество там. Трябва ли да правя това?”, няма да ни отнеме много време да се върнем обратно на пътеката”4.
Президент Спенсър У. Кимбъл казва: „Няма граници за силата на свещеничеството, което носите. Границите идват във вас самите, ако не живеете в хармония с Духа Господен и се ограничавате в силата, която проявявате”5.
Мои братя в свещеничеството – от най-младите до най-възрастните – живеете ли живота си според онова, което изисква Господ? Достойни ли сте да носите свещеничеството на Бог? Ако не, вземете решение тук и сега, съберете нужната смелост и направете каквито промени са нужни, та животът ви да бъде какъвто трябва да е. За да плаваме безопасно по моретата на земния живот, се нуждаем от водачеството на онзи вечен моряк, тъкмо великият Иехова. Когато изпълняваме поръчение от Господ, имаме право на помощ от Господ.
Неговата помощ е стигала до мен безброй пъти през живота ми. В последните фази на Втората световна война навърших 18 г. и бях ръкоположен за старейшина – една седмица преди да замина на активна служба във флота. Един член от районното ми епископство дойде на гарата да се сбогува с мен. Точно преди да се кача на влака, той сложи в ръката ми една книга, която държа пред вас тази вечер. Заглавието й е: Ръководство за мисионера. Засмях се и рекох, „Ще бъда във флота – не на мисия”. Той отговори, „Вземи я все пак. Може да потрябва”.
Така и стана. По време на началното обучение нашият ротен командир ни инструктираше как най-добре можем да опаковаме вещите си в голяма моряшка торба. Той съветваше, „Ако имате твърд четвъртит предмет, може да го поставите на дъното на торбата, така вещите ви ще стоят по-стабилно”. Помислих си, „И къде ще намеря твърд четвъртит предмет?” Внезапно си спомних за подходящ четвъртит предмет – Ръководството за мисионера. Там то служи 12 седмици на дъното на онази моряшка торба.
Вечерта преди коледната ни отпуска нашите мисли бяха, както винаги, в къщи. Моряшките каюти бяха тихи. Внезапно си дадох с метка, че съседът ми по легло – член на Църквата, Лейланд Мерил – стене от болка. Аз попитах, „Какво има, Мерил?”
Той отвърна, „Зле ми е. Наистина ми е зле”.
Посъветвах го да иде в лечебницата на кораба, но той хитро отвърна, че подобно нещо би го лишило от възможността да си бъде в къщи за Коледа. Тогава предложих да бъде тих, така че да не събуди всички наоколо.
Часовете се точеха, неговите стонове ставаха по-силни. После в отчаяние той прошепна, „Монсън, ти не си ли старейшина?” Потвърдих, че това е така, при което той ме помоли, „Дай ми благословия”.
Тогава осъзнах, че никога не бях давал благословия. Никога не бях получавал такава благословия; никога не бях виждал да се дава благословия. Молитвата ми към Бог бе зов за помощ. Отговорът дойде: „Виж на дъното на торбата”. И така, в 2 часа сутринта изсипах на палубата съдържанието на торбата. След това взех до лампата онзи твърд четвъртит предмет, Ръководството за мисионера, и прочетох как се дават благословии на болни. С около 120 любопитни моряци, събрали се наоколо, дадох благословията. Още преди да си бях събрал багажа, Лейланд Мерил спеше като малко дете.
На сутринта Мерил с усмивка се обърна към мен и каза, „Монсън, радвам се, че си носител на свещеничеството!” Единствено моята благодарност беше по-голяма от неговата радост – благодарност не само за свещеничеството, но и за това, че бях достоен да получа нужната помощ, в момент на отчаяна потребност и да упражня силата на свещеничеството.
Братя, нашият Господ и Спасител казва, „Дойди и Ме следвай”6. Когато приемем Неговата покана и вървим в Неговите стъпки, Той ще ни води по пътя.
През месец април 2000 година почувствах такова водачество. По телефона ми се обади Роза Салас Гифърд, която не познавах. Тя обясни, че родителите й са на посещение от Коста Рика за няколко месеца, и че седмица преди нейното обаждане баща й, Бернардо Аугусто Салас, получил диагноза рак на черния дроб. Тя каза, че докторите информирали семейството, че баща й щял да живее само още няколко дни. Най-голямото желание на баща й, обясни тя, бе да се срещне с мен преди да умре. Тя остави адреса си и ме помоли да я отида в нейния дом в Солт Лейк Сити, за да видя баща й.
Поради събрания и други задължения беше станало доста късно, когато напуснах офиса си. Вместо да се прибера вкъщи обаче, почувствах подтика да продължа да карам на юг и да посетя брат Салас същата онази вечер. С адрес в ръка се опитах да намеря жилището. Сред доста натоварено движение и лоша светлина минах покрай мястото, където трябваше да е отбивката за търсената къща. Нищо не можех да видя. Обаче не се отказвам лесно. Завих на следващата пресечка и се върнах. Пак нищо. Опитах втори път и все още не виждах къде е тази отбивка. Започнах да чувствам, че ще бъда оправдан да обърна към къщи. Бях направил доблестно усилие, но нямах успех при намирането на адреса. Вместо това казах тиха молива за помощ. Дойде вдъхновение, че трябва да потърся отбивката от другата страна на пътя. Покарах малко и обърнах колата, така че сега карах в обратната посока. От тази страна движението беше много по-слабо. Когато отново наближих мястото, можах да видя на оскъдната светлина край пътя една съборена табела и до нея почти невидим черен път, който води до малка жилищна сграда и до нея – малка къща, на известно разстояние от главния път. Докато карах към сградите, едно малко момиченце в бяла рокля ми махна, и аз знаех, че бях намерил семейството.
Бях поканен в дома им и заведен до стаята, в която лежеше брат Салас. Около леглото стояха три дъщери и зет, както и сестра Салас. Всички освен зетя бяха от Коста Рика. Видът на брат Салас съответстваше на сериозността на състоянието му. Влажен парцал с разнищени краища – не кърпа или парче плат, а парцал с разнищени краища – беше поставена на челото му, подчертавайки скромните финансови обстоятелства на семейството.
С малко побутване, брат Салас отвори очи и едва доловима усмивка докосна устните му, когато взех ръката му. Казах следното, „Дошъл съм да ви видя”. Очите му се насълзиха, както моите.
Попитах дали желаеха благословия и всички членове на семейството единодушно потвърдиха. Тъй като зетят не беше носител на свещеничеството, сам пристъпих да дам свещеническа благословия. Думите свободно се лееха от устата ми под напътствието на Духа на Господ. Включих думите на Спасителя, които се намират в Учение и Завети, раздел 84, стих 88: „Ще вървя пред лицето ви. Ще бъда от дясната ви страна и от лявата, и Моят Дух ще бъде в сърцата ви, и ангелите Ми ще са около вас, за да ви подкрепят”. След благословията казах няколко утешителни думи на скърбящите членове на семейството. Говорих внимателно, за да могат те да разберат моя английски. След това, на моя ограничен испански им казах, че ги обичам и че нашият Небесен ще ги благослови.
Поисках семейната Библия и им показах 3 Иоаново, стих 4: „По-голяма радост няма за мене от това, да слушам, че моите чеда ходят в истината”. Казах им, „Това е нещото, което вашият съпруг и баща би искал да помните, докато той се подготвя да напусне този свят.”
Със сълзи, стичащи се по бузите й, приятната съпруга на брат Салас ме помоли да напиша отпратките на двата стиха, които бях споделил с тях, така че семейството да може да ги прочете отново. Тъй като под ръка нямаше нищо, на което да мога да напиша стиховете, сестра Салас бръкна в чантата си и извади лист хартия. Докато го вземах, забелязах, че то е квитанция за десятък. Сърцето ми се развълнува, когато осъзнах, че въпреки изключително скромните обстоятелства, в които живееше семейството, те бяха верни в плащането на своя десятък.
След прочувствено сбогуване бях изпратен до колата. Докато карах до вкъщи, се замислих над специалния дух, който бях почувствал. Също така изпитах, както множество пъти преди това, чувство на благодарност, че моят Небесен Отец отговори на молитвата на някой друг чрез мен.
Братя мои, нека винаги помним, че Божието свещеничество, което носим, е един свещен дар, който донася небесните благословии на нас и на онези, на които служим. Нека ние, където и да се намираме, да почитаме и пазим скъпо това свещеничество. Нека винаги да сме заети в изпълнение на някое Господно поръчение, за да можем да имаме право на Неговата подкрепа.
Води се война за душите човешки – вашите и моята. Тя се води без отслабване. Като призив на бойна тръба звучи словото на Господ към вас, към мен и към носителите на свещеничеството навред: „Затова, нека сега всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на която назначен, с цялото си усърдие”7.
Да можем да имаме смелостта да направим това, се моля в името на Исус Христос, амин.