Духът ми нашепна

Кристина Албрехт Иърхарт, Вашингтон, САЩ

„Хей, момчета! Върнете се!“, крещеше един ужасен глас.

Аз се обърнах и забелязах две момчета, на около пет и седем годишна възраст, да тичат из паркинга на магазина, със сълзи леещи се по лицата им. Продавачът изглеждаше притеснен, докато ги викаше.

Като се обърнах към колата си, Духът ми нашепна: „Ти можеш да помогнеш“. Шепота беше тих и въпреки това, толкова ясен, че миг по-късно, аз тичах из паркинга, към момчетата.

Намерих по-голямото момче да стои до един кафяв миниван. Аз се доближих и коленичих зад него.

„Здравей. Казвам се Кристина. Добре ли си?“

При думите ми, той заплака още по-силно и закри лицето си с ръка. Продавачът и другото момче дойдоха при нас.

„Мисля си, че говорят само френски език“, каза ми продавачът. „Открихме ги да тичат из магазина, изгубени“.

Аз се представих отново на децата на френски. Френският ми беше роден език, но не го бях говорила откакто бях осиновена в англо-говорящо семейство като малка. Обикновено, френският ми не е добър. В този момент, обаче, не беше нито тромав, нито неестествен. Думите бяха ясни в ума ми и в гласа ми, докато успокоявах момчетата.

Докато ридаеха, по-голямото момче обясни с куп бързи думи, че той и брат му не можеха да открият никъде в магазина своите родители и бяха излезли навън, за да ги търсят. Докато слушах, аз бегло си дадох сметка, колко е удивително, че не само разговарях свободно на френски, но също така и с готовност разбирах и успокоявах две уплашени момчета.

„Загубили са родителите си и искат да ги чакат тук, до колата си“, казах аз на продавача. Малкото момченце ми каза имената на своите родители, които аз предадох на продавача, за да ги извика по интеркома. Няколко минути по-късно, момчето забеляза баща си, да излиза от магазина и да тича, за да го посрещне.

Като последвах момчето до баща му, установих, че не можех повече дори и едно „довиждане“ да кажа на френски. Опитвах се напразно да кажа нещо, което момчетата да разберат, но не можех да кажа нищо повече от няколко случайни думи. Най-накрая, прибегнах до английски, казвайки на момчето: „Довиждане. Приятно ми беше да се запознаем“.

След като оставих момчетата при родителите им, бях изпълнена с благодарност. Небесният Отец бе действал посредством мен, за да успокои две от малките Си дечица. Смирих се от това, че Господ бе увеличил ограничените ми способности, за да изпълни Своите цели. Бях благодарна да стана свидетел на онова, което може да се случва, като Му откликваме, когато ни призовава, дори и при най-невероятни обстоятелства.