Едно лято с леля Роуз
От президент Дитер Ф. Ухтдорф
Втори съветник в Първото президентство
Докато вървите по вашата собствена ярка пътека на ученичеството, моля се вярата да укрепва всяка стъпка по пътя ви.
Възлюбени мои сестри и скъпи приятели, благодарен съм да съм с вас днес и съм благодарен да бъда в присъствието на нашия скъп пророк, президент Томас С. Монсън. Обичаме ви, президент Монсън. Натъжени сме от загубата на нашите трима скъпи приятели и истинни апостоли на Господ. Президент Пакър, старейшина Пери и старейшина Скот ни липсват; обичаме ги. Молим се за техните семейства и приятели.
Винаги очаквам с нетърпение тази сесия от конференцията – красивата музика и напътствията на вдъхновените ни сестри канят силното присъствие на Духа. Ставам по-добър човек, след като съм бил сред вас.
Докато размишлявах какво да ви кажа днес, мислите ми се насочиха към начина, по който ни учи Спасителят. Интересно е как Той успя да учи на най-върховните истини, като използва прости истории. Неговите притчи канят учениците Му да приемат истините не само с ума си, но и със сърцето си, и да свържат вечните принципи с ежедневието си.1 Нашият скъп президент Монсън също е майстор на преподаването чрез лични преживявания, докосващи сърцето.2
Днес аз също ще предам своето послание, като изразя моите мисли и чувства под формата на история. Каня ви да слушате с Духа. Светият Дух ще ви помогне да намерите посланието за вас в тази притча.
Леля Роуз
Историята е за едно момиче, на име Ева. Две са важните неща, които трябва да знаете за Ева. Едното е, че в тази история тя е на 11 години. А другото е, че тя наистина не искала да отиде да живее с леля си Роуз. Ама изобщо. В никакъв случай.
Но на майката на Ева предстояла операция, която изисквала дълго възстановяване. Така че, родителите й планирали да изпратят Ева да прекара лятото с леля си Роуз.
Ева могла да посочи хиляди причини, поради които това било лоша идея. Първо, това означавало, че ще е далеч от майка си. Означавало също да остави семейството и приятелите си. Освен това, тя дори не познавала старата леля Роуз. На нея й било много, ама много добре там, където вече живеела.
Но никакви протести и физиономии не могли да променят решението. И така Ева опаковала куфара си и поела на дългото пътуване с баща си до къщата на леля Роуз.
От мига, в който Ева стъпила в къщата, тя я намразила.
Всичко било твърде старо! Навсякъде било претъпкано със стари книги, бутилки със странен цвят и пластмасови кошчета, преливащи от мъниста, панделки и копчета.
Старата леля Роуз живеела там сама; никога не се била омъжвала. Единственият друг обитател бил един сив котарак, който обичал да намира най-високото място във всяка стая и да се разполага там, гледайки като прегладнял тигър към всичко под него.
Дори самата къща изглеждала самотна. Тя била в провинцията, на място, където къщите били далеч една от друга. Никой връстник на Ева не живеел в радиус от километър. Това също карало Ева да се чувства самотна.
В началото тя не обръщала много внимание на леля Роуз. Мислела основно за майка си. Понякога стояла будна през нощта и се молила с цялата си душа майка й да е добре. И макар това да не станало веднага, Ева започнала да чувства, че Бог се грижи за майка й.
Накрая научила, че операцията е била успешна и сега само оставало Ева да издържи до края на лятото. Но тя така не обичала това чакане!
Когато вече се успокоила за майка си, Ева започнала да обръща малко повече внимание на леля Роуз. Тя била едра жена – всичко в нея било голямо: гласът й, усмивката й, характерът й. За нея не било лесно да се движи из къщата, но винаги пеела и се смеела, докато работи, а звънливият й смях изпълвал къщата. Всяка вечер, когато сядала на тумбестия си диван, тя изваждала Писанията си и четяла на глас. И докато четяла, понякога казвала неща като: „О, не е трябвало да прави това!“ или „Ех, да можеше да съм там!“ или „Не е ли това най-прекрасното нещо, което си чувала!“ И всяка вечер, когато те двете коленичили до леглото на Ева за молитва, старата леля Роуз казвала най-прекрасните молитви, като благодаряла на Небесния си Отец за сините сойки и смърчовете, за залезите и звездите и „чудото да сме живи“. На Ева й се струвало, че Роуз познавала Бог като приятел.
С времето Ева направила изненадващо откритие: Старата леля Роуз изглеждала най-щастливият човек, когото познавала!
Но как е възможно?
Какви били причините за това щастие?
Не била омъжена, нямала деца, нямало никой, който да й прави компания (освен този странен котарак) и й било трудно да прави прости неща, като да си завърже обувките и да се качи на горния етаж.
Когато отивала в града, носела ужасно големи, ярки шапки. Но хората не й се смеели. Напротив, те се тълпели около нея, като искали да говорят с нея. Роуз била работила като учителка и не било рядкост бивши нейни ученици, сега вече пораснали и със собствени деца, да се отбият и да си побъбрят. Те й благодарили за това, че била добро влияние в живота им. Често се смеели. Понякога дори плачели.
С напредването на лятото Ева прекарвала все повече време с Роуз. Те ходели на дълги разходки, а Ева научила разликата между врабчета и чинки. Брала див бъз и правела мармалад от портокали. Научила за прапрабаба си, която напуснала родната си страна, прекосила океана и вървяла пеша през равнините, за да бъде със светиите.
Скоро Ева направила още едно удивително откритие: не само че леля Роуз била сред най-щастливите хора, които познавала, но и самата тя била по-щастлива, когато била с нея.
Летните дни вече минавали по-бързо. Съвсем скоро Ева вече трябвало да се връща у дома. Въпреки че очаквала този момент от деня на пристигането си, отношението на Ева се променило. Тя осъзнала, че тази странна стара къща с втренчения котарак и обичната й леля Роуз всъщност щели да й липсват.
Денят преди баща й да дойде да я вземе, Ева задала въпросите, върху които мислила от седмици: „Лельо Роуз, защо си толкова щастлива?“
Леля Роуз я погледнала внимателно и после я насочила към една закачена в предверието картина. Тя била подарък от талантлив скъп приятел.
„Какво виждаш тук?“ – попитала тя.
Ева била забелязала картината преди, но не я била разглеждала внимателно. Едно момиче с пионерска рокля подскачащо по ярка синя пътечка. Тревата и дърветата били наситено зелени. Ева казала: „Това е картина на едно момиче. Изглежда тя подскача“.
„Да, това е едно момиче от времето на пионерите, подскачащо весело“ – казала леля Роуз. – Вероятно пионерите са имали много мрачни и нерадостни дни. Животът им е бил толкова труден, дори не можем да си представим колко. Но в тази картина всичко е ярко и изпълнено с надежда. Това момиче подскача и се придвижва напред и нагоре“.
Ева замълчала, а леля Роуз продължила: „В живота има достатъчно неща, които не са както искаме, така че всеки може да затъне в локва от песимизъм и каша от меланхолия. Но аз познавам хора, които, дори и когато нещата не се получават, се съсредоточават над чудесата на живота. Тези хора са най-щастливите хора, които познавам“.
„Но, – казала Ева, – не може просто да натиснеш копче и да станеш от тъжен щастлив.“
„Не, вероятно не, – нежно се усмихнала леля Роуз, – но Бог не ни е създал, за да сме тъжни. Той ни е създал, за да имаме радост!3 Затова, ако се уповаваме на Него, Той ще ни помага да забелязваме добрите, ярките, изпълнените с надежда неща в живота. И така светът ще стане по-ведър. Не, това не се случва изведнъж, но наистина, колко добри неща се случват така? Струва ми се, че най-добрите неща, като домашно изпеченият хляб или портокаловият мармалад, изискват търпение и усилия“.
Ева помислила за миг и казала: „Може би не им е толкова лесно на хората, в чиито живот не всичко е съвършено“.
„Мила Ева, наистина ли мислиш, че животът ми е съвършен?“ Леля Роуз седнала с Ева на тумбестия диван. „Имаше време, когато бях толкова отчаяна, че не исках да продължа напред“.
„Ти?“ – попитала Ева.
Леля Роуз кимна. „Имаше толкова много неща, които желаех в живота си“. Докато говореше, в гласът й се усетила нотка на тъга, на която Ева никога досега не била свидетел. „Повечето от тях така и не се случиха. Следваха разочарование след разочарование. Един ден осъзнах, че никога няма да бъде по начина, по който съм се надявала, че ще бъде. Това бе подтискащ ден. Бях толкова готова да се откажа и да бъда нещастна“.
„И какво направи?“
„Известно време не правех нищо. Бях просто ядосана. Бях ужасна за хората около мен“. После тя леко се засмяла, но това не бил обичайният й, изпълващ стаята силен смях. „Не е честно“ беше песента, която си пеех отново и отново наум. Накрая открих нещо, което изцяло преобърна живота ми.
„Какво беше то?“
„Вяра“ – усмихна се леля Роуз. „Открих вярата. А вярата доведе до надежда. Вярата и надеждата ми дадоха увереност, че някой ден всичко ще има смисъл, че заради Спасителя всички лоши неща ще бъдат поправени. След това видях, че пътят пред мен не бе толкова нерадостен и прашен, както си мислех. Започнах да забелязвам ясното небе, тучните ливади, и огнените залези и реших, че имам избор – можех да наведа глава и да влача краката си по прашния път на самосъжалението или да имам малко вяра, да облека ярка рокля, да обуя танцувалните пантофки и да подскачам по пътеката на живота, пеейки по пътя си“. Гласът й вече подскачал като момичето на картината.
Леля Роуз се протегнала до края на масата и придърпала в скута си овехтелите от четене Писания. „Не мисля, че имах клинична депресия – не мисля, че сам можеш да се измъкнеш от това. Но със сигурност бях убедила себе си да бъда нещастна! Да, имах някои мрачни дни, но мрачното ми настроение и притесняването ми нямаше да промени нещата – само щеше да ги влоши. Вярата в Спасителя ме научи, че независимо какво се е случило в миналото, историята ми може да има щастлив край“.
„Откъде знаеш?“ – попитала Ева.
Леля Роуз разлистила една страница в Библията си и казала: „Тук го пише:
„Бог … ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог.
Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина“.4
Старата леля Роуз погледнала към Ева. С широка усмивка и лек трепет в гласа си, тя прошепнала: „Не е ли това най-прекрасното нещо, което си чувала?“
Наистина звучеше прекрасно, помисли си Ева.
Леля Роуз разлистила няколко страници и посочила на Ева да прочете следния стих: „Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, всичко това е приготвил Бог за тези, които Го обичат“.5
„При такова славно бъдеще – казала леля Роуз – защо да бъдеш погълната от миналото или от настоящите неща, които не се получават така, както сме планирали?“
Ева сбърчи челото си. „Ама чакай малко – казала тя. – Казваш, че да си щастлив означава просто да очакваш щастие в бъдещето? Цялото ни щастие във вечността ли е? Не може ли част от него да се случи сега?“
„Разбира се, че може!“ – възкликнала леля Роуз. „Скъпо дете, настоящето е част от вечността. То не започва само след като умрем! Вярата и надеждата ще отворят очите ти за щастието, което е пред теб.
Знам едно стихотворение, което гласи: „Вечността се състои от настоящите моменти“.6 Не искам моята вечност да се състои от мрачни и изпълнени със страх „настоящи моменти“. И не исках да живея в сумрака на бункер, като скърцам със зъби, затворила очи, и с омраза да издържам до горчивия край. Вярата ми даде надеждата, от която се нуждаех, за да живея радостно сега!“
„И какво направи тогава?“ – попитала Ева.
„Упражнявах вярата си в Божиите обещания, като изпълвах живота си със смислени неща. Започнах да уча. Получих образование. Това ме отведе до кариера, която обичах“.
Ева помисли за малко за това и каза: „Но твоята заетост не е нещото, което те е направило щастлива. Има много заети хора, които не са щастливи“.
„Толкова млада и така мърда – казала леля Роуз. – Съвършено права си. Повечето от тези заети, нещастни хора, са забравили нещото, което е най-важно в целия свят – нещото, което Исус каза, че е същността на Неговото Евангелие“.
„И какво е то?“ – попитала Ева.
„Любов - чистата любов Христова. - казала Роуз – Разбираш ли, всичко друго в Евангелието – всички съвети и заповеди, и това, което трябва да правим - водят до любов. Когато обичаме Бог, искаме да Му служим. Искаме да сме като Него. Когато обичаме ближните си, ние спираме да мислим толкова много за собствените ни проблеми и им помагаме да решат своите“.7
„И това ни прави щастливи?“ – попитала Ева.
Старата леля Роуз кимнала и се усмихнала, а очите й се изпълнили със сълзи. „Да, скъпа моя. Това е нещото, което ни прави щастливи.“
Вече променена
На следващия ден Ева прегърнала леля си Роуз и й благодарила за всичко, което направила за нея. Тя се върнала у дома при семейството си, приятелите си, къщата си и квартала си.
Но вече променена.
Когато Ева пораснала, тя често размишлявала върху казаното от леля Роуз. След това Ева се омъжила, отгледала деца и живяла дълъг и прекрасен живот.
И един ден, докато стояла в собствения си дом, възхищавайки се на една картина на момиче с пионерска рокля, което подскачало по ярко синя пътечка, тя осъзнала, че неусетно е достигнала същата възраст, на която била нейната леля Роуз през онова забележително лято.
Когато осъзнала това, тя почувствала как сърцето й се изпълва с една специална молитва. И Ева се почувствала благодарна за живота си, за семейството си, за възстановеното Евангелие на Исус Христос и за това лято преди толкова време, когато леля Роуз8 я научила за вярата, надеждата и любовта.9
Благословия
Мои възлюбени сестри, мои скъпи приятелки в Христа, надявам се и се моля нещо в тази история да е докоснало сърцето ви и да е вдъхновило душата ви. Знам, че Бог е жив и обича всяка една от вас.
Докато вървите по вашата собствена ярка пътека на ученичеството, моля се вярата да укрепва всяка стъпка по пътя ви, надеждата да отвори очите ви за славата, която Небесният Отец е приготвил за вас и любовта към Бог и Неговите чеда да изпълва сърцата ви. Като апостол на Господ, аз оставям това като мое свидетелство и благословия, в името на Исус Христос, амин.