През Божиите очи
От старейшина Дейл Г. Ренлънд
от Кворума на дванадесетте апостоли
За да можем ефективно да служим на околните, ние трябва да ги виждаме през очите на техния Родител – Небесният Отец.
Мои скъпи братя и сестри, благодаря ви за това, че вчера ме подкрепихте като член на Кворума на дванадесетте апостоли. Трудно е да изразя колко много значи това за мен. Особено съм благодарен за вота на подкрепа на две необикновени жени в моя живот: съпругата ми Рут и нашата скъпа, скъпа дъщеря Ашли.
Моето призование доказва истинността на следното Господно изявление в началото на тази диспенсация: „Пълнотата на Моето евангелие … (ще) бъде оповестена от немощните и простодушните до краищата на света“.1 Аз съм един от тези немощни и простодушни хора. Преди няколко десетилетия, когато ме призоваха да бъда епископ на един район в източните щати, моят брат, малко по-възрастен и много по-мъдър от мен, ми се обади по телефона. Той каза: „Трябва да знаеш, че Господ не те е призовал, заради нещата, които си свършил. В твоя случай, най-вероятно те е призовал въпреки нещата, които си свършил. Господ те е призовал за това, което Той трябва да свърши чрез теб, а това ще стане единствено, като правиш нещата по Неговия начин“. Този съвет на един по-голям брат е още по-валиден днес.
Нещо удивително се случва в службата на мисионерите, когато осъзнаят, че при това призование не са важни те, а Господ, Неговото дело и чедата на Небесния Отец. Като апостол чувствам същото. Не аз съм важният в това призование. Важни са Господ, Неговото дело и чедата на Небесния Отец. Независимо от назначението или призованието в Църквата, за да може човек да служи ефективно, той или тя трябва да знаят, че всички, на които служим „са възлюбени духовни синове или дъщери на небесни родители и като такива, … всички имат божествена природа и съдба“.2
Моята професия беше кардиолог, специализиращ в сърдечната недостатъчност и трансплантациите, с много пациенти, които бяха сериозно болни. Моята съпруга шеговито казва, че ако човек стане мой пациент, няма много шансове за оцеляване. Шегите настрани, но съм виждал много хора как умират и съм развил един вид емоционална дистанция при несполучливите случаи. Така тъгата и разочарованието са по-търпими.
През 1986 г. един млад мъж на име Чад разви сърдечна недостатъчност и му беше присадено сърце. За 15 години нещата бяха наред. Чад полагаше усилия да бъде здрав и да живее възможно най-нормален живот. Отслужи мисия, работеше и беше един добър син. Но през последните години от неговия живот състоянието му се влоши и той периодично беше приеман в болница.
Една вечер беше приет в спешното отделение с тежък сърдечен пристъп. С колегите положихме неимоверни усилия да възстановим кръвообращението му. Накрая стана ясно, че за Чад животът бе приключил. Преустановихме напразните си усилия и го обявихме за мъртъв. Въпреки че бях тъжен и разочарован, аз запазих професионално отношение. Казах си: „Грижихме се добре за Чад. Получи много повече години от тези, които първоначално щеше да има“. Но когато родителите му влязоха в отделението и видяха умрелия си син да лежи на носилката, професионалната ми дистанция веднага се срина. В този момент видях Чад през очите на неговите родители. Видях техните големи надежди и очаквания за него, тяхното желание той да поживее още малко и малко по-добре. Осъзнавайки тези неща, аз започнах да плача. В една иронична смяна на ролите, родителите на Чад започнаха да утешават мен – добрина, която никога няма да забравя.
И сега осъзнавам, че в Църквата, за да можем ефективно да служим на околните, ние трябва да ги виждаме през очите на техния Родител – Небесният Отец. Само така можем да започнем да осъзнаваме пълната ценност на една душа. Само така можем да чувстваме обичта, която Небесният Отец изпитва към всички Негови чеда. Само така можем да чувстваме загрижеността на Спасителя към тях. Не можем пълно да изпълняваме своето заветно задължение да скърбим и утешаваме онези, които се нуждаят от утешение, без да ги виждаме през Божиите очи.3 Тази разширена перспектива ще разтваря сърцата ни към разочарованията, страховете и болките на околните. Но Небесният Отец ще ни помага и утешава, точно както родителите на Чад ме утешиха преди много години. Нужно е да имаме очи, които виждат, уши, които чуват, и сърца, които чувстват, за да спасяваме по начина, за който така често ни говори президент Томас С. Монсън.4
Само когато виждаме през очите на Небесния Отец, ще можем да бъдем изпълнени с „чистата любов Христова“.5 Всеки ден следва да умоляваме Бог за тази любов. Мормон ни увещава: „Ето защо, възлюбени мои братя, молете се на Отца с цялото си сърце, за да може да бъдете изпълнени с тази любов, с която Той надари всички, които са истински последователи на Неговия Син Исус Христос“.6
С цялото си сърце желая да бъда истински последовател на Исус Христос.7 Обичам Го. Благоговея пред Него. Свидетел съм за Неговата жива реалност. Свидетел съм, че Той е Помазаникът, Месията. Свидетел съм за несравнимата Му милост, състрадание и обич. Добавям своето свидетелство към това на апостолите, които през 2000-та година казаха: „Исус е Живият Христос, безсмъртният Божий Син. … Той е светлината, животът и надеждата на света“.8
Свидетелствам, че възкресеният Господ се е явил, заедно с Бог, нашият Небесен Отец, на Джозеф Смит в горичката през онзи ден в Ню Йорк през 1820 г. Свещеническите ключове са на земята днес и чрез тях имаме на разположение спасителните и възвисяващи обреди. Знам това. В името на Исус Христос, амин.