Да отдадем сърцата си на Бог
От Нийл Ф. Мериът
Втора съветничка в Общото президентство на Младите жени
Когато отдадем себе си на Духа, ние узнаваме пътищата Божии и чувстваме Неговата воля.
Старейшина Далин Х. Оукс по време на общата конференция през април говори за необходимостта „да променим живота си“1. Според мен, личната промяна започва с промяна в сърцето – без значение от обстоятелствата в личния ви живот или мястото ви на раждане.
Израснала съм в югоизточната част на Щатите и в моето детство думите на стари протестантски химни ме учеха за сърцето на истинския ученик на Христос – сърце, което е променено. Помислете върху следните стихове, които са толкова скъпи за мен:
Нека бъде Твоята воля, Господи!
Нека бъде Твоята воля!
Ти си грънчарят;
аз съм глината.
Направи от мен човек
по Твоята воля.
Тук съм,
отдаден и смирен.2
Как ние, съвременни, динамични, конкурентни хора, можем да станем отдадени и смирени? Как могат Господните пътища да станат наши пътища? Вярвам, че започваме това, като учим за Него и се молим да получим разбиране. Когато доверието ни в Него нараства, ние отваряме сърцата си, стремим се да вършим Неговата воля и очакваме отговори, които ще ни помогнат да разберем.
Промяната в сърцето при мен започна когато бях на 12 години и започнах да търся Бог. Освен да казвам Господната молитва,3 не знаех как истински да се моля. Спомням си как коленичих, надявайки се да мога да почувствам Неговата любов, и се молех: „Къде си, Небесни Отче? Знам, че си някъде там, но къде?“ През всичките си младежки години задавах този въпрос. Понякога имах проблясъци за съществуването на Исус Христос, но в Своята мъдрост Небесният Отец ме остави да търся и чакам още 10 години.
През 1970 г., когато мисионерите ме научиха за плана на Отца за спасение и за Единението на Спасителя, периодът на чакане приключи. Приех тези истини и бях кръстена.
Основавайки се на това познание за Господните любов и сила, съпругът ми, децата ми и аз избрахме семейния ни девиз да бъде: „Всичко ще се оправи“. И все пак, как можем да си казваме тези думи един на друг, когато дойдат сериозните неприятности и няма готови отговори?
Когато нашата възхитителна и достойна дъщеря Джорджия бе приета в болница в критично състояние след пътен инцидент с велосипед, семейството ни си каза, „Всичко ще се оправи“. Незабавно долетях от Бразилия, където бяхме на мисия, до Индианополис, щата Индиана, САЩ, за да бъда с нея, и докато пътувах, си повтарях семейния девиз. Въпреки това, красивата ни дъщеря премина в света на духовете само часове преди самолетът ми да кацне. С тъгата и шока, които преминаваха като ток през семейството ни, как можехме да се погледнем един друг и все още да казваме „Всичко ще се оправи“?
След смъртта на Джорджия, чувствата ни бяха болезнени, ние се измъчвахме и днес все още преживяваме моменти на огромна скръб, но сме поучили разбирането, че никой не умира наистина. Независимо от болката ни, когато физическото тяло на Джорджия спря да работи, ние имахме вярата, че тя продължава да живее като дух и вярваме, че ще живеем с нея завинаги, ако спазваме храмовите си завети. Вярата в нашия Изкупител и Неговото Възкресение, вяра в Неговата свещеническа сила и вяра в запечатването за вечността ни позволява да изказваме своето мото с убеждение.
Президент Гордън Б. Хинкли казва: „Ако направите най-доброто, на което сте способни, всичко ще се оправи. Доверете се на Бог. … Господ няма да ни изостави“4.
Семейният ни девиз не гласи „Всичко ще се оправи веднага “. То изразява надеждата ни във вечната перспектива – не непременно незабавни резултати. В Писанията е написано: „Търсете усърдно, молете се винаги и бъдете вярващи, и всички неща ще работят заедно за ваше добро.“5 Това не означава, че всички неща наистина са наред, а че за кротките и верните хора – както положителните, така и отрицателните неща – ще работят заедно за добро, а кога ще се случват те – Господ решава. Ние приемаме нещата, които Господ ни праща – понякога като Йов в страданията си, като знаем че Бог „наранява, Той и превързва; поразява и Неговите ръце изцеляват“6. Кроткото сърце приема изпитанията и изчаква да дойде време за изцеление и излекуване.
Когато отдадем себе си на Духа, ние узнаваме пътищата Божии и чувстваме Неговата воля. По време на причастието, като за мен то е същността на Господния ден, съм открила, че след като се помоля за опрощение на греховете, мога да науча много, ако попитам небесния Отец: „Отче, има ли още?“ Когато сме тихи и спокойни, нашият ум може да бъде насочен да към още нещо, което е нужно да променим – нещо, което ограничава способността ни да получаваме духовно напътствие или дори изцеление и помощ.
Например може би дълбоко в себе си крия лоши чувства към някого. Когато попитам дали има още за изповядване, такава „тайна“ идва ясно в ума ми. По същество Светият Дух нашепва „Ти честно попита дали има още, и ето, това е. Лошите ти чувства забавят напредъка ти и пречат на способността ти да имаш пълноценни взаимоотношения с хората. Ти можеш да оставиш тези чувства.“ Да, това е тежък труд, ние може да имаме оправдание да се чувстваме така, но поемането по Господния път е единствения път към трайно щастие.
С течение на времето и постепенно, ние получаваме от Неговата благодатна сила и насока, вероятно чрез по-често да посещаване на храма или по-задълбочено изучаване на Единението на Спасителя, съветване с приятел, с епископа, с професионалист или дори с лекар. Изцелението на сърцето ни започва, когато се подчиняваме и се покланяме на Бог.
Истинското поклонение започва, когато сърцата ни са праведни пред Отца и Сина. Какво е състоянието на сърцето ни днес? Парадоксално, за да получим изцелено и вярно сърце, ние трябва първо да позволим то да бъде съкрушено пред Господ. „И вие ще Ми принесете в жертва съкрушено сърце и разкаян дух“,7 заявява Господ. Резултатът от жертването на сърцето и волята ни пред Господ е следния: получаваме духовното напътствие, от което се нуждаем.
С нарастващо разбиране за Господните благодат и милост, ние откриваме, че нашите себични сърца започват да се пропукват и съкрушават, изпълнени от благодарност. Тогава ние протягаме ръце към Него, копнеейки да вземем върху си игото на Единородния Божий Син. Когато със съкрушено сърце протягаме ръце и приемаме игото Му, ние получаваме нова надежда и още напътствия чрез Светия Дух.
Имах трудности в желанието си да избягвам човешкото желание да постъпвам по моя начин, докато разбрах че моят начин е много непълен, ограничен и по-нисш от начина на Исус Христос. „Неговият начин е пътят, който води до щастие в този живот и до вечен живот в идния свят“8. Можем ли да обичаме Исус Христос и Неговият начин повече отколкото обичаме себе си и нашите планове?
Някои може да си мислят, че твърде много пъти са се проваляли и се чувстват твърде слаби да променят греховните си дела или земните желания на сърцето си. Въпреки това, като обърнатия Израил, ние не се опитваме да се променим отново и отново самостоятелно. Ако усърдно се обръщаме към Бог, Той ни приема такива, каквито сме и ни прави много повече, отколкото можем да си представим. Забележителният богослов Робърт Л. Милит описва „пълноценното желание да се усъвършенстваме“, уравновесено с духовна „убеденост, че чрез Исус Христос ще се справим“9. При наличие на такова разбиране от наша страна, можем честно да кажем следното на Небесния Отец:
Със обич и вяра ще се подпра
на Твоята силна ръка,
на Твоята воля ще се покоря,
ще бъда каквото Ти искаш от мен да съм10.
Когато предложим съкрушеното си сърце на Исус Христос, Той го приема. Той ни взема отново. Без значение какви загуби или рани сме претърпели или колко пъти са ни отхвърляли, Неговата благодат и изцеление са по-могъщи от всичко останало. Истински впрегнати в ярем със Спасителя, можем с увереност да кажем „Всичко ще се оправи“. В името на Исус Христос, амин.