По-големият между вас
От президент Дитер Ф. Ухтдорф
Втори съветник в Първото президентство
Най-великата Божия награда се получава от хората, които служат без да очакват награда.
Мои скъпи братя, скъпи приятели, колко благодарен съм да бъда с вас по време на тази вдъхновяваща свещеническа сесия, достигаща до целия свят. Президент Монсън, благодаря ви за вашето послание и благословия. Винаги ще взимаме присърце вашите слова на напътствие, съвет и мъдрост. Ние ви обичаме, подкрепяме и винаги се молим за вас. Вие наистина сте Господният пророк. Вие сте нашият президент. Подкрепяме ви и ви обичаме.
Преди близо две десетилетия храмът Мадрид Испания бе осветен и започна да служи като свещен дом Господен. С Хариет добре си спомняме за това, защото по онова време служех в президентството на област Европа. Заедно с мнозина други, ние прекарахме безброй часове в планиране и организиране на събитията, предшестващи освещаването.
Като наближи датата на освещаването, забелязах, че все още не съм получил покана да присъствам на него. Това бе малко неочаквано. В крайна сметка, поради това, че бях президент на областта, бях силно ангажиран в този храмов проект и чувствах, че той до малка степен ми принадлежи.
Попитах Хариет дали е видяла покана. Не беше.
Дните минаваха, а безпокойството ми нарастваше. Чудех се дали поканата ни се е загубила, вероятно скрита под възглавниците на нашия диван. Вероятно бе изхвърлена по погрешка с рекламните материали от пощата. Съседите имаха един любопитен котарак и дори започнах да го гледам подозрително.
Накрая бях принуден да приема факта: не бях поканен.
Но как бе възможно това? Да не би да бях обидил някого? Да не би някой да бе предположил, че ни е твърде далеч, за да пътуваме до там? Да не ме бяха забравили?
Накрая осъзнах, че този ред на мислене води до едно място, в което не желая да се озовавам.
С Хариет си напомнихме, че в храмовото освещаване важните не сме ние. Не е важно кой заслужава да бъде поканен или да не бъде. Не са важни нашите чувства или усещането, че ни се полага.
Важното е освещаването на една свещена сграда, храм на Всевишния Бог. За членовете на Църквата в Испания това бе ден за радост.
Ако бях поканен да присъствам, с удоволствие щях да отида. Но ако не ме бяха поканили, нямаше да се радвам по-малко. С Хариет щяхме да се радваме отдалеч с нашите приятели, нашите възлюбени братя и сестри. Щяхме да славим Бог за тази чудесна благословия толкова ентусиазирано от дома ни във Франкфурт, както и ако бяхме в Мадрид.
Синове на гърма
Измежду Дванадесетте, които Исус призовава и ръкополага, има двама братя, Яков и Йоан. Помните ли прякора, който им дава Той?
Синове на гърма (Воанергес)1.
Такъв прякор не се получава без интересна предистория. За съжаление, Писанията не предоставят много обяснение за произхода на прякора. Все пак получаваме бегла представа за характера на Яков и Йоан. Това са същите братя, които предлагат да бъде призован огън от небесата върху едно село в Самария, заради това, че не са поканени в него2.
Яков и Йоан са рибари, вероятно малко грубовати, но предполагам запознати с природните стихии. Определено са мъже на действието.
В един случай, докато Спасителят се подготвя за последното Си пътуване до Йерусалим, Яков и Йоан се обръщат към Него със специална молба, вероятно достойна за прякора им.
„Учителю, искаме да направиш за нас, каквото и да поискаме от Теб“ – казват те.
Мога да си представя Исус да им Се усмихва, когато отговаря: „Какво желаете да направя за вас?“
„Дай ни да седнем – един отдясно на Теб, а друг отляво на Тебе в Твоята слава“.
Сега Спасителят ги кани да се замислят малко по-сериозно върху желанията си и после казва: „Да седнете отдясно на Мене или отляво на Мене, не е Мое да дам, а ще се даде на онези, за които е било приготвено“3.
С други думи, не можете да получите чест в царството небесно, като претендирате за нея. Нито можете с „връзки“ да достигнете вечната слава.
Когато останалите десет апостола чуват за тази молба от синовете на гърма, те не са особено доволни. Исус знае, че Му остава малко време и вероятно е обезпокоен от споровете сред онези, които ще продължат Неговото дело.
Той говори на Дванадесетте за естеството на силата и как тя засяга онези, които се стремят към нея и я притежават. „Онези, които са признати за князе на народите – казва Той, – господаруват над тях и големците им властват над тях“.
Почти виждам Спасителя, Който гледа с безкрайна любов лицата на онези верни и вярващи ученици. Почти мога да чуя умоляващия Му глас: „Между вас не е така; а който иска да стане големец между вас, нека ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всичките“4.
В Божието царство величието и ръководството означават да виждаме другите каквито са всъщност – както ги вижда Бог – и после да им помагаме и да им служим. Означава да се радваме с щастливите, да ридаем със скърбящите, да утешаваме страдащите и да обичаме ближните си, както ни обича Христос. Спасителят обича всички Божии чеда, независимо от техните социално-икономически обстоятелства, раса, религия, език, политическа ориентация, националност и различията, породени по какъвто и да било друг признак. Това и наше задължение!
Най-великата Божия награда се получава от хората, които служат без да очакват награда. Получава се от този, който не тръби за службата си; който тихо търси начини да помага на другите; който служи на околните, просто защото обича Бог и Божиите чеда5.
Не се главозамайвай
Малко след като бях призован за висш ръководител, имах привилегията да придружа президент Джеймс E. Фауст за едно реорганизиране на кол. Докато карах колата до местоназначението ни в красивата южна Юта, президент Фауст бе достатъчно мил да използва времето да ме упъти и поучи. Един урок няма да забравя. Той каза: „Членовете на Църквата са благосклонни към висшите ръководители. Ще се държат любезно и ще казват хубави неща за теб“. После спря за момент и каза: „Дитер, винаги бъди благодарен за това, но никога не се главозамайвай“.
Този важен урок за служба в Църквата се отнася за всеки носител на свещеничеството във всеки кворум в Църквата. Отнася се за всички нас в тази Църква.
Когато президент Дж. Рубен Кларк-мл. съветва хора, призовани на високи позиции в Църквата, той винаги им казва да не забравят правило номер шест.
Неизбежно, човекът пита: „Кое е правило номер шест?“
„Не се приемай толкова сериозно“ – казва той.
Разбира се, това води до следващия въпрос: „Кои са останалите пет правила?“
Развеселен, президент Кларк казва: „Няма такива“6.
За да бъдем ефективни църковни ръководители, трябва да научим следния важен урок: ръководенето в Църквата не е толкова свързано с напътстване на другите, а с нашата готовност да бъдем напътствани от Бог.
Призованията като възможности за служба
Като светии на Всевишния Бог, ние следва да „си спомня(ме) за бедните и нуждаещите се, за болните и огорчените, защото този, който не върши тези неща, същият не е Мой ученик“7. Възможностите да вършим добро и да служим на другите са необятни. Можем да ги откриваме в нашите общности, райони и клонове и определено в домовете ни.
Освен това, на всеки член на Църквата се дават конкретни официални възможности за служба. Наричаме тези възможности „призования“ – термин, който трябва да ни напомня кой ни призовава да служим. Ако подхождаме към призованията си като към възможности да служим на Бог и да служим на другите с вяра и смирение, всяко наше действие на служба ще бъде стъпка по пътя на ученичеството. По този начин Бог не само изгражда Църквата Си, но и изгражда служителите Си. Църквата е предназначена да ни помага да се превърнем в истински и верни ученици на Христос, добри и благородни Божии синове и дъщери. Това става не само като ходим на събранията и слушаме речи, а и когато мислим за другите и им служим. Така ставаме „големи“ в царството Божие.
Ние приемаме призования с готовност, смирение и благодарност. Когато бъдем освободени от тези призования, ние приемаме промяната със същите готовност, смирение и благодарност.
За Бог няма призование в царството, което е по-важно от друго. Нашата служба, независимо дали голяма или малка, усъвършенства духа ни, разтваря небесните отвори и изсипва Божиите благословии не само над онези, на които служим, но и над нас. Когато помагаме на другите, можем да знаем със смирена увереност, че Бог одобрява нашата служба. Той се радва, когато вършим тези искрени състрадателни дела, особено делата, които не са видими или забелязвани от другите8.
Всеки път, когато даваме на другите от себе си, ние ставаме по-добри и истинни ученици на Онзи, Който даде всичко от Себе Си за нас – на нашия Спасител.
От председателстване до парада
По време на 150-тата годишнина от пристигането на пионерите в долината Солт Лейк, брат Майрън Ричинс служил като колов президент в Хенефър, Юта. Празненството включвало пресъздаване на преминаването на пионерите през града.
Президент Ричинс бил силно ангажиран в плановете за празненството и посещавал много събрания с висши ръководители и други, за да обсъди събитията. Той бил напълно отдаден.
Непосредствено преди самото празненство, колът на президент Ричинс бил реорганизиран и той бил освободен като президент. На следващата неделя, докато присъствал на събранието на свещеничеството в неговия район, ръководителите помолили за доброволци, които да помагат по време на празненството. Президент Ричинс, заедно с още други, вдигнал ръка и получил указание да се облече с работни дрехи, да докара пикапа си и да донесе лопата.
Дошла сутринта на голямото събитие и президент Ричинс се явил да изпълни задачата си.
Само няколко седмици по-рано той бил важен помощник в планирането и организирането на това важно събитие. В този ден, обаче, задачата му се състояла в това да следва конете в парада и да почиства след тях.
Президент Ричинс го правил с желание и радост.
Той разбирал, че няма служба, която да е по-важна от друга.
Той знаел и приложил на практика следните слова на Спасителя: „А по-големият между вас нека ви бъде служител“9.
Да служим правилно
Понякога, подобно на синовете на гърма, ние желаем важни позиции. Стремим се към признание. Стремим се да ръководим и да имаме запомнящ се принос.
Няма нищо лошо в това да желаем да служим на Господ, но ако се стремим да придобием влияние в Църквата за наша полза, за да може другите да ни хвалят и да ни се възхищават, ще си получим заслуженото. Когато позволяваме хвалбата от другите да ни „главозамайва“, точно тази хвалба ще бъде нашата награда.
Кое е най-важното призование в Църквата? То е това, което изпълнявате в момента. Независимо колко дребно или важно изглежда то, призованието, което изпълнявате сега, е това, което ще ви позволи не само да помагате на другите, но и да станете такива, каквито Бог ви е създал да бъдете.
Мои скъпи братя в свещеничеството, вдигайте там, където сте застанали!
Павел учи филипяните: „Не правете нищо от съперничество или от тщеславие, но нека всеки със смиреномъдрие смята другия по-горен от себе си“10.
Да служим с чест
Стремежът към почит и известност в Църквата за сметка на истинската и смирена служба на околните е като търговията на Исав11. Може да получим земна награда, но тя идва на висока цена – загубата на одобрението от небесата.
Нека следваме примера на нашия Спасител, Който бе смирен и кротък, Който не търсеше човешките похвали, а вършеше волята на Отца Си12.
Нека служим на другите смирено – с енергия, благодарност и чест. Въпреки че службата ни може да изглежда проста, скромна или с малка стойност, онези, които помагат с доброта и състрадание към другите, някой ден ще узнаят стойността на тяхната служба от вечната и блажена благодат на Всевишния Бог13.
Скъпи мои братя, скъпи приятели, нека размишляваме, разбираме и спазваме следния важен урок за ръководство в Църквата и в Свещеничеството: „А по-големият между вас нека ви бъде служител“. Това е моята молитва и благословия в святото име на нашия Учител, нашия Изкупител, в името на Исус Христос, амин.