Гласът на предупреждение

От старейшина Д. Тод Кристоферсън

От Кворума на дванадесетте апостоли

Макар че задължението да предупреждават се усеща особено силно от пророците, то е задължение също и на всички останали.

Пророкът Йезекиил е роден около двадесет години преди Лехий и семейството му да напуснат Йерусалим. През 597 пр. Хр., на 25 г., Йезекиил е един от мнозината, които Навуходоносор отвежда във Вавилон и, доколкото знаем, прекарва остатъка от живота си там¹. Той произлиза от рода на Аароновите свещеници и когато е на 30 г., става пророк².

Когато призовава Йезекиил, Йехова използва метафората за стражите.

„Като види (стражът), че мечът идва върху земята, затръби и предупреди народа,

тогава, ако мечът дойде и постигне някого, който чуе гласа на тръбата, а не се е свестил, кръвта му ще бъде върху него“³.

От друга страна, „ако стражът види, че мечът идва и не затръби, и народът не се свести, и мечът дойде и постигне някого от тях, … кръвта му ще изискам от ръката на стража“⁴.

После, като говори директно на Йезекиил, Йехова заявява: „Така е и с тебе, сине човешки; Аз те поставих страж на Израилевия дом; и така, чуй словото от устата Ми и ги предупреди от Моя страна“⁵. Предупреждението е да се отвърнат от греха.

„Когато казвам на беззаконника: Беззаконнико, непременно ще умреш!, а ти не проговориш, за да го предупредиш да се върне от пътя си, онзи беззаконник ще умре за беззаконието си, обаче от твоята ръка ще изискам кръвта му.

Но, ако предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, а той не се върне от него, той ще умре за беззаконието си, а ти си избавил душата си. …

И когато кажа на нечестивия: Непременно ще умреш; а той се отвърне от греха си и постъпи законно и праведно; …

нито един от греховете, които е извършил, няма да се помни против него; той е постъпил законно и праведно; непременно ще живее“⁶.

Интересното е, че това предупреждение се отнася и за праведните. „Когато кажа на праведния, че непременно ще живее, а той, като уповава на правдата си, извършва неправда, то нито едно от неговите праведни дела няма да се спомни; а поради неправдата, която е извършил, той ще умре“⁷.

Умолявайки чедата Си, Бог казва на Йезекиил: „Кажи им: Заклевам се в живота Си, казва Господ Йехова, не благоволя в смъртта на нечестивия, а нечестивият да се върне от пътя си и да живее. Върнете се, върнете се от лошите си пътища, защо да умрете, доме Израилев?“⁸

Вместо да желаят да заклеймяват, нашият Небесен Отец и нашият Спасител желаят щастието ни и ни умоляват да се покаем, ясно знаейки, че „нечестието никога не е било щастие“⁹. И така Йезекиил и всички пророци преди и след него, изричайки Божието слово с искрено сърце, са предупреждавали всички да се отвърнат от Сатана, врага на техните души и да „изберат свобода и вечен живот чрез Великия Ходатай на всички човеци“¹⁰.

Макар че задължението да предупреждават се усеща особено силно от пророците, то е задължение също и на всички останали. Всъщност, „подобава на всеки човек, който е бил предупреден, да предупреди ближния си“¹¹. Ние, които сме получили знание за великия план на щастие – и включените в него заповеди – трябва да изпитваме желание да споделяме това знание, тъй като то е важно тук и във вечността. И ако попитаме: „Кой е ближният, когото да предупредя?“, отговорът се намира в притчата, която започва така: „Някой си човек слизаше от Йерусалим в Йерихон; и се натъкна на разбойници“¹² и т.н.

Разглеждането на притчата за добрия самарянин в този контекст ни напомня, че въпросът „Кой е ближният ми?“ е свързан с двете големи заповеди: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с всичкия си ум и ближния си като себе си“¹³. Обичта, тази към Бог и към ближните, ни мотивира да издигаме глас на предупреждение. Предупреждаването е загриженост. Господ казва, че това следва да се върши „с благост и кротост“¹⁴ и „чрез убеждаване, дълготърпение, чрез благост, … и чрез любов нелицемерна“¹⁵. То може да е неотложно, както когато предупреждаваме дете да не слага ръката си в огъня. Трябва да е ясно и понякога твърдо. Понякога предупреждението може да е под формата на укор, „когато сте подтикнати от Светия Дух“,¹⁶ но винаги да е породено от обич. Вижте, например, обичта, която мотивира службата и жертвите на нашите мисионери.

Определено любовта задължава родителите да предупреждават най-близките си „ближни“, своите деца. Това означава да преподават eвангелските истини и да свидетелстват за тях. Означава да учат децата на ученията на Христос: вяра, покаяние, кръщение и дара на Светия Дух¹⁷. Господ напомня на родителите: „Аз съм ви заповядал да възпитавате децата си в светлина и истина“¹⁸.

Един важен елемент в родителските задължения да предупреждават е не само да описват разрушителните последици от греха, но и радостта от спазването на заповедите. Припомнете си как Енос описва какво го подтиква да потърси Бог, да получи опрощение на греховете и да бъде обърнат:

„Ето, аз тръгнах на лов за животни из горите; и словата, които бях чувал често да говори баща ми за вечния живот и за радостта на светиите, проникнаха дълбоко в сърцето ми.

И душата ми зажадува; и аз коленичих пред моя Създател и Го призовах в усърдна молитва и жалба“¹⁹.

Поради несравнимата Си любов и загриженост към другите и тяхното щастие, Исус не се колебае да предупреждава. В началото на служението Си „Исус започна да проповядва, като казваше: покайте се, защото наближи небесното царство“²⁰. Тъй като знае, че не всеки път води до небесата, Той заповядва:

„Влезте през стеснената порта; защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях.

Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират“²¹.

Той отделя време за грешниците, казвайки: „Не съм дошъл да призова праведните, но грешните към покаяние“²².

Що се отнася до книжниците, фарисеите и садукеите, Исус е безкомпромисен и заклеймява тяхното лицемерие. Предупрежденията и заповедите Му са директни: „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от джоджена, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона – правосъдието, милостта и верността, но тези трябваше да правите, а онези да не пренебрегвате“²³. Определено никой не би упрекнал Спасителя, че не обича тези книжници и фарисеи – все пак Той страда и умира, за да спаси и тях. Но, тъй като ги обича, Той не може да ги остави да продължават в греха, без да ги укори. Един наблюдател отбелязва: „Исус учи последователите Си да правят като Него: да приветстват всички, но и да ги учат за греха, тъй като обичта изисква да предупреждаваме хората за това, което може да ги нарани“²⁴.

Понякога хората, които предупреждават, биват отхвърляни като прибързали в преценката си. Парадоксалното обаче е, че хората, които твърдят, че истината е относителна, а нравствените стандарти са въпрос на лични предпочитания, често са точно тези, които най-остро критикуват хората, които не приемат настоящата норма за „правилно мислене“. Един писател описва тази „засрамваща култура“:

„В обвиняващата култура знаете, че сте добър или лош по това какво ви говори съвестта. В засрамващата култура знаете, че сте добър или лош по това какво казват другите за вас, по това дали ви уважават или отхвърлят. … (В засрамващата култура) нравственият живот не е съграден по скалата на правилното или грешното, а по скалата на приемането и отхвърлянето. …

… Всички са постоянно несигурни в нравствената система, основана на приемане и отхвърляне. Няма постоянни стандарти, само променящата се преценка на тълпата. Това е култура на прекалена чувствителност, преиграване и чести нравствени кризи, по време на които всички се чувстват принудени да са като другите. …

… Обвиняващата култура може да е много жестока, но поне можете да мразите греха и все пак да обичате грешника. Съвременната засрамваща култура привидно цени включването и толерантността, но може да бъде странно безмилостна към несъгласните с нея и онези, които се различават“²⁵.

В другия край на спектъра е „канарата на нашия Изкупител“,²⁶ една стабилна и постоянна основа от справедливост и добродетел. Колко по-добре е да следваме непроменливия Божий закон, според който можем да действаме и да избираме съдбата си, вместо да сме пленници на непредвидимите правила и гняв на тълпата в социалните медии. Колко по-добре е да знаем истината, отколкото да сме „блъскани и завличани от всеки вятър на учение“²⁷. Колко по-добре е да се покайваме и извисяваме до евангелските стандарти, вместо да се преструваме, че няма правилно и грешно и да линеем в грях и съжаления.

Господ е заповядал: „Гласът на предупреждение ще бъде към всички люде чрез устата на учениците Ми, които Аз съм избрал в тези последни дни“²⁸. Като стражи и ученици не можем да сме неутрални относно този „по-превъзходен път“²⁹. Подобно на Йезекиил не може да виждаме как мечът идва „и (да) не затръби(м)“³⁰. Това не означава да блъскаме по вратите на съседите или да се изправяме на площада, викайки: „Покайте се!“. Всъщност, ако се замислите, във възстановеното Евангелие имаме точно това, което дълбоко в себе си хората искат. Така че гласът на предупреждение обикновено не е само учтив израз, но и както се казва в Псалми той е радостно да „възклик(ваме)“³¹.

Редакторът на Deseret News, Хол Бойд, цитира един пример за лошата услуга, която прави запазването на мълчание. Той отбелязва, че макар и идеята за брак да е все още въпрос на „интелектуален дебат“ сред елита в американското общество, бракът, сам по себе си, за тях на практика не е въпрос на обсъждане. „Хората от елита сключват брак и остават в него и се стараят и техните деца да се радват на ползите от стабилния брак. … Проблемът, обаче е, че (те) нямат навика да проповядват това, което практикуват“. Те не искат да „се налагат“ на онези, които наистина може да използват тяхното нравственото водачество, но „е може би време за хората с образование и силни семейства да престанат да се преструват, че са неутрални и да започнат да проповядват това, което правят на практика в брака и родителските грижи… (и) да помогнат на съгражданите си да го приемат“³².

Вярваме, че особено вие от подрастващото поколение, младежите и пълнолетните младежи, на които Господ трябва да разчита за успеха на Неговото дело в идните години, ще подкрепяте ученията на Евангелието и стандартите на Църквата, както публично, така и лично. Не изоставяйте хората, които биха приветствали истината, да страдат безпомощно и да се провалят в невежество. Не се поддавайте на фалшивите идеи за толерантност и не се страхувайте – от неудобство, неодобрение или дори страдание. Помнете следното обещание на Спасителя:

„Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мене;

радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви в небесата, понеже така гониха пророците, които бяха преди вас“³³.

В крайна сметка, всички сме отговорни пред Бог за изборите ни и живота, който водим. Спасителят заявява: „И Моят Отец Ме изпрати, за да мога да бъда издигнат на кръста; за да мога, след като бъда издигнат на кръста, да привлека всички човеци към Мене и тъй както Аз бях издигнат от човеците, тъкмо тъй човеците да бъдат вдигнати от Отца, за да застанат пред Мене и да бъдат съдени според делата им, били те добри или били те зли“³⁴.

Осъзнавайки това, а именно Господното превъзходство, умолявам с думите на Алма:

„И сега, братя (и сестри) мои, аз желая от все сърце, да, с голяма загриженост за вас, стигаща чак до болка, вие да … отхвърлите греховете си и да не отлагате повече деня на вашето покаяние;

а да се смирите пред Господа, да призовавате светото Му име, да бдите и да се молите непрестанно, за да не бъдете изкушени повече от това, което можете да понесете, и тъй да бъдете водени от Светия Дух… ;

имайки вяра в Господа и надежда, че ще наследите вечен живот; като имате винаги в сърцата си Божията любов, та да може да бъдете въздигнати в последния ден и да влезете в Неговия покой“³⁵.

Нека всеки от нас заедно с Давид да може да каже на Господ: „Правдата Ти не съм скрил в сърцето си; верността Ти и спасението Ти съм изявил; Не съм утаил Твоето милосърдие и Твоята истина от голямо събрание. Господи, не задържай благите Си милости от мене“³⁶. В името на Исус Христос, амин.