Светлината на Неговата любов
Небесният Отец ни разбира индивидуално. Той знае как да обича всеки от нас по начина, от който се нуждаем най-много.
Когато бях на девет години, семейството ни се премести в дом с недовършено мазе, където спяхме аз и сестра ми. Понякога нощем, както лежах в леглото и се опитвах да заспя, незавършените стени изглеждаха като призрачни фигури. Тези форми ми докарваха страшни сънища. Понякога се разхождах насън в моя дом и внезапно се будех на някое странно място.
Една нощ след такава разходка насън се пробудих съвсем объркана и уплашена. Опитах да изпищя за помощ, но от устата ми не излезе звук. Беше така тъмно, че не можех да видя ръката си пред своето лице. Изведнъж някой запали осветлението и можех да видя къде съм. Майка ми трябва да е чула как ходя насън и е слязла долу в мазето да ме провери. Когато не ме намерила невредима в леглото, тя включила лампата, за да ме потърси.
Едно просто щракване на осветителния ключ и аз разбрах къде съм, колко много ме обича моята майка и как безопасно да се върна между завивките си. Понеже сенките ме плашеха, помолих мама да остави лампата включена. Тя се съгласи. Благодарна съм, че моята майка ме обичаше достатъчно, за да слезе по стълбите и да запали лампата.
Днес чувстваме друг вид светлина да минава през нас, когато слушаме детският хор да пее думите „Господ ме благослови да чувствам Неговата любов” („Ще Го следвам с вяра”, Лиахона, февруари 2003 г., стр. з16). Това е чувството, което ни кара да ходим на църква всяка седмица и да пеем песните на Неделното училище за деца и химните, понякога отново и отново едни и същи. Знаем думите, но понякога те карат сърцата ни да се препълват от светлина и любов. Сякаш си спомняме кои сме всъщност. Понеже сме деца на Небесния Отец, сякш Той слиза долу и включва светлината за нас.
Усещането за светлина, което получаваме в Църквата, е като усещането за любов и сигурност, което почувствах, когато моята майка светна лампата в мазето.
Лекарка на име Ракел Римън ни разказва истинската история за един симпатичен млад футболист, който загубил чувството за любов, създавано от светлината. Животът му бил хубав, с приятели и едно атлетично тяло. После той развил рак в крака си. Кракът му трябвало да бъде отрязан над коляното. Играта на футбол и славата станали част от миналото. Той станал зъл, правейки живота си мрачен и объркан. Било му трудно да разбере кой е той.
Доктор Римън помолила този младеж да нарисува как изглежда тялото му. Той направил проста скица на ваза. След това взел дебел черен молив и прекарал дълбока пукнатина през вазата. Ясно било, че той считал тялото си за строшена ваза, която никога нямало отново да бъде полезна. Това не било съвсем вярно. Направили му протеза, така че отново можел да ходи. Но сърцето му било така мрачно, че тялото му нямало да се излекува.
После той разговарял с хора, които имали подобни на неговите проблеми. Разбрал техните чувства. Започнал да помага на други хора да се чувстват добре. В собственото му сърце проникнала една светлина и той почнал да оздравява.
Срещнал една млада жена с подобни проблеми. Нейното сърце било пълно със сенки. Когато той за пръв път влязъл в болничната й стая, тя отказала да го погледне и лежала в леглото със затворени очи. Той опитал всичко, което знаел, за да установи контакт с нея. Пускал радиото, разказвал шеги и накрая разкопчал протезата си и я оставил да падне на пода. Изумена, тя отвори очи и за пръв път го видяла, докато подскачал из стаята, щракайки с пръсти в ритъма на музиката. Тя избухнала в смях и казала „Щом можеш да танцуваш, може би аз мога да пея”. Те се сприятелили. Споделили страховете си и си помогнали един на друг да почувстват надежда.
На последното си посещение при лекарката младежът погледнал рисунката на вазата с пукнатината на нея и казал „Моята рисунка не е завършена”. Вземайки жълт молив, той нарисувал линии, излизащи от пукнатината към краищата на листа. Като сложил пръста си върху грозната черна пукнатина, той рекъл „Именно оттук идва светлината”. (Виж Kitchen Table Wisdom, 1996 г., стр.114-118.) Вярвам, че той е имал пред вид, че мрачните и трудни изживявания ни помагат да усетим светлината от любовта на Небесния Отец.
В онази нощ, когато се разхождах насън в мазето си и се събудих в страх, през цялото време бях редом със сестра си. Тя бе чудесна, но аз се нуждаех от някой, който да ми помогне да намеря светлината.
Това се случва на всички ни. Чудото не е в това, че имаме различни изживявания, а че Небесният Отец ни разбира индивидуално. Той знае как да обича всеки от нас по начина, от който се нуждаем най-много. Понякога чувстваме любовта Му чрез нашите родители, учители и приятели. Понякога чувстваме Неговата любов чрез нашепванията на Светия Дух. Понякога чувстваме любовта Му чрез музика и прегръдки, чрез Свети писания и молитви. Той може да ни обвие в Своята светлина, когато се нуждаем, понеже сме Негови деца.
Знам, че Небесният Отец обича всеки един от нас. „Да имаме винаги в сърцата (си) Божията любов” (Алма 13:29) ни дава увереност в тежки моменти. Чувствам тази любов, когато ви говоря днес. Надявам се да запомните усещането, което имате, докато слушате свидетелствата за любовта на Небесния Отец към вас и сетне се помъчете да бъдете на местата, където можете да усетите светлината на любовта Му.
Моля се всички деца да могат да усещат и ценят любовта на нашия Небесен Отец, в името на Исус Христос, амин.