Война и мир
Надявам се, че Господните хора могат да бъдат в мир един с друг през размирните времена, независимо каква преданост имат към различни правителства или страни.
Мои братя и сестри, миналата неделя, докато седях в моята стая и си мислех какво мога да кажа по този случай, получих телефонно обаждане, с което ме уведомяваха, че сержант Джеймс У. Каули от Военноморските сили на САЩ е бил убит някъде в Ирак. Той беше на 41 години и остави съпруга и две малки деца.
Преди двадесет години старейшина Каули беше мисионер на Църквата в Япония. Като много други той е отраснал в Църквата, играл е като момче, разнасял е причастието като дякон, бил е намерен за достоен да служи на мисия, да преподава Евангелието на мира на хората в Япония. Той се завърнал вкъщи, служил във Военноморските сили, оженил се, станал полицай и тогава бил повикан на активна военна служба, на което той се отзовал без колебание.
Животът му, мисията му, военната му служба, смъртта му изглежда, че представят противоречието между мира на Евангелието и насилието на войната.
Затова си позволявам да кажа нещо относно войната и Евангелието, на което учим. Говорих малко за това на нашата конференция през октомври 2001 г. Когато застанах на този амвон тогава, войната срещу тероризма току-що беше започнала. Сегашната война всъщност е следствие и продължение на този конфликт. Надяваме се, че сега идва към своя край.
Търся напътствието на Светия Дух, докато обсъждам въпроса. Много съм се молил и размишлявал върху това. Признавам, че това е много деликатна тема за една международна конгрегация, включително онези, които не са от нашата религиозна вяра.
Нациите на земята са разделени относно сегашната ситуация. Чувствата са силни. Имаше демонстрации за и против войната. Сега ние сме световна Църква с членове в повечето от нациите, които спорят по въпроса. Нашите хора имат чувства. Те имат грижи.
Войната, разбира се, не е нещо ново. Оръжията са се променили. Способността да убиваш и да унищожаваш постоянно се усъвършенства. Но през вековете е имало конфликт по същите въпроси.
Книгата на Откровението говори накратко за нещо, което трябва да е било ужасен конфликт за умовете и предаността на Божиите чада. Разказът си струва да се повтори:
„И стана война на небесата: излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели;
обаче те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето.
И свален биде големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и сатана, който измами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него” (Откровение 12:7-9).
Исаия говори допълнително относно онзи голям конфликт (вж Исаия 14:12-20). Съвременните откровения дават допълнителна светлина (вж. У. и З. 76:25-29), както и Книгата на Моисей (вж Моисей 4:1-4), която ни разказва за плана на Сатана да унищожи правото на избор на човека.
Понякога ние сме склонни да възхваляваме великите империи на миналото, като Турската империя, Римската и Византийската империи, а в по-съвременни времена-огромната Британска империя. Но във всяка една от тях има една тъмна страна. Има зловеща и трагична част, която включва брутално завладяване, поробване, репресия и огромен разход на живот и богатство.
Великият шотландски есеист Томас Карлайл веднъж иронично споделил следното наблюдение: „Бог би трябвало открито да се смее, ако е възможно, като гледа Своите чудни творения тук долу” (цитирано в Sartor Resartus, 1836 г., стр. 182). Мисля, че нашия Отец в небесата трябва да е плакал, когато е гледал надолу към Своите деца през вековете, когато те са пропилявали своето божествено право, като безмилостно са се унищожавали един друг.
В хода на историята от време на време се появяват тирани, които подтискат собствения си народ и заплашват света. Сегашният случай се смята за същия и затова великите и ужасяващи сили с усъвършенствано и страховито въоръжение са въвлечени в битка.
Много от нашите собствени членове на Църквата са били въвлечени в този конфликт. Видели сме по телевизията и в пресата разплакани деца, прилепени към бащите си, които в униформа отиват на фронта.
В едно трогателно писмо, което получих точно тази седмица, една майка ми пише за своя син във Военноморските сили, който за втори път служи във война в Близкия изток. Тя каза, че по време на първото му отзоваване „той дойде вкъщи в отпуск и ме помоли да се поразходим… Прегърна ме и ми каза, че отива на война. Той… каза: „Мамо, трябва да отида, за да може ти и семейството да бъдете свободни, свободни да се покланяте на Бог така, както желаете… И ако това ми струва живота… тогава си струва да дам живота си.” Сега той отново е там и наскоро написал на семейството си следното: „Гордея се, че съм тук и служа на нацията си и нашия начин на живот… Чувствам се много по-сигурен като знам, че нашия Небесен Отец е с мен.”
Има други майки, невинни граждани, които притискат здраво децата си със страх и гледат към небето с отчаяни молби, докато земята под краката им се тресе и смъртоносни ракети свистят през тъмното небе.
В този ужасен конфликт имаше жертви и вероятно ще има още. Най-вероятно обществените протести ще продължат. Лидерите на другите нации недвусмислено осъдиха коалиционната стратегия.
Възниква въпроса: „Каква е позицията на Църквата по този въпрос?”
Първо, нека се разбере, че ние не сме в раздор с мюсюлманите или с хора от която и да е друга вяра. Ние признаваме и учим, че всички хора на земята са от Божието семейство. И както Той е наш Отец, така ние сме братя и сестри със семейни отговорности един към друг.
Но като граждани всички ние сме под ръководството на съответните си национални лидери. Те имат достъп до по-голяма политическа и военна информация, отколкото обикновено имат хората. Военните са задължени пред съответните си правителства да изпълняват заповедите на управниците. Когато те са се записали за военна служба, са сключили договор, чрез който понастоящем са обвързани и на който покорно са отговорили.
Една от точките на нашия Символ на вярата, който е израз на нашето учение, казва: „Ние вярваме, че трябва да се покоряваме на царе, президенти, управници и съдии, и че трябва да почитаме, поддържаме и да се подчиняваме на закона” (Символът на вярата 1:12).
Но съвременно откровение казва, че трябва да „се отречем от войната и да обявим мир” (вж. У. и З. 98:16).
В една демокрация ние можем да се отречем от войната и да обявим мир. Има възможност за разногласие. Много хора говорят открито и го правят толкова категорично. Това е тяхна привилегия. Това е тяхно право, докато правят това законно. Все пак, трябва всички ние да не забравяме за една друга, по-важна отговорност, която, мога да добавя, ръководи личните ми чувства и диктува личната ми преданост в сегашната ситуация.
Когато бушувала война между нефитите и ламанитите, летописът казва, че „нефитите бяха вдъхновявани да се бият от по-добро дело, понеже те не се сражаваха за… власт, а се сражаваха за домовете си и свободите си, за жените си и децата си и всичко свое, да, за ритуалите си за богослужение, и за своята църква.
И те правеха това, което чувстваха, че е техен дълг и задължение пред Бога” (Алма 43:45-46).
Господ ги посъветвал: „Защитавайте семействата си чак до кръвопролитие” (Алма 43:47).
И Мороний „разкъса наметалото си, взе парче от него и написа върху него: В памет на нашия Бог, на нашата религия, на свободата ни и на нашия мир, и на нашите съпруги, и на нашите чеда, и го прикрепи към края на един прът.
И той закопча шлема си, нагръдника си, щитовете си и препаса бронята около слабините си; и той взе пръта, на върха на който беше парчето от разкъсаното му наметало (което той нарече знаме на свобода); и той се поклони до земята и се помоли усърдно на своя Бог за това благословиите на свободата да останат върху братята му” (Алма 46:12-13).
От тези и други писания е ясно, че има времена и обстоятелства, когато нациите са оправдани, дори са задължени да се бият за семейство, за свобода и против тирания, заплаха и потисничество.
След всичко изречено и направено, ние от тази Църква все пак сме хора на мира. Ние сме последователи на нашия Изкупител, Господ Исус Христос, който е Принцът на мира. Но дори Той казва: „Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а нож” (Матея 10:34).
Това ни поставя в положение на хора, които жадуват за мир, които учат на мир, които работят за мир, но които също така са граждани на нации и се подчиняват на законите на правителствата си. Нещо повече ние сме хора, които обичат свободата, които са се обвързали да защитават свободата, където е в опасност. Вярвам, че Бог няма да държи мъжете и жените в униформи отговорни, като представители на своите правителства, в изпълнението на това, което законно са задължени да извършат. Дори е възможно Той да ни държи отговорни, ако се опитаме да попречим или възпрепятстваме пътя на онези, които са въвлечени в борба със силите на злото и репресията.
Сега има много, което можем и трябва да направим в тези опасни времена. Можем да даваме мнението си за различните гледни точки на въпроса по начина, по който ги виждаме, но нека никога да не участваме в думите или делата на злото спрямо нашите братя и сестри от различни нации, били те от едната или другата страна. Политическите различия никога не оправдават омразата или лошата воля. Надявам се, че Господните хора могат да бъдат в мир един с друг през размирните времена, независимо каква преданост имат към различни правителства или страни.
Нека се молим за онези, които са призовани от съответните им правителства да се бият и да се молим закрилата на небесата да бъде върху тях, за да може те да се завърнат при любимите си хора в безопасност.
На нашите братя и сестри на пътя на опасността казваме: ние се молим за вас. Молим се Господ да се грижи за вас и да ви предпази от нараняване, и вие да можете да се завърнете вкъщи и да продължите с живота си. Ние знаем, че вие не сте в горещата и ветровита пустиня защото ви харесва да участвате във войната. Силата на обвързването ви се измерва с вашата готовност да дадете собствения си живот за това, в което вярвате.
Ние знаем, че някои са умрели и ще умират и още хора в тази ожесточена и смъртоносна битка. Можем да направим всичко по силите си да утешим и благословим онези, които са изгубили любими хора. Нека онези, които скърбят, да бъдат утешени с онази утеха, която идва само от Христос, Изкупителят. Точно Той казва на възлюбените Си ученици:
„Да не се смущава сърцето ви; вие вярвате в Бога, вярвайте и в Мене.
В дома на Отца Ми има много обиталища; ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място… тъй щото гдето съм Аз да бъдете и вие.
Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои” (Иоана 14:1-3, 27).
Обръщаме се към Господа, чиято сила е могъща и чиято власт е безкрайна, да доведе край на конфликта, край, който ще има за резултат по-добър живот за всички засегнати. Господ заявил: „Понеже аз, Господ, управлявам в небесата горе и сред армиите на земята” (вж. У. и З. 60:4).
Можем да се надяваме и да се молим за този прекрасен ден, предсказан от пророка Исаия, когато хората „ще изковат ножовете си на палечници, и копията си на сърпове; народ против народа няма да дигне нож, нито ще се учат вече на война” (Исаия 2:4).
Дори в един зъл свят ние можем да живеем живота си така, че да заслужим закрилящата грижа на нашия Отец в небесата. Можем да бъдем като праведните, които живели между злите в Содом и Гомора. Авраам умолявал тези градове да бъдат спасени заради праведните. (Вж Битие 18:20-32).
И преди всичко ние можем да обявим на света спасението на Господ Исус Христос, както и да развиваме разбиране и желание за това в собствените си сърца. Чрез Неговата единителна жертва ние сме уверени, че животът ще продължи отвъд завесата на смъртта. Ние можем да учим на Евангелието, което ще доведе до възвисяването на покорните.
Дори когато оръжията на войната иззвънтят в смъртоносна серенада и тъмнината и омразата господстват в сърцата на някои хора, там стои, с велика надхвърляща любов, непоклатимият, насърчителен, успокоителен тих образ на Божия Син, Изкупителят на света. Можем да обявим с Павел:
„Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ” (Римляните 8:38-39).
Този живот е само една малка част от вечния план на нашия Отец. Пълен е с конфликти и привидни противоречия. Някои хора умират млади. Някои живеят до старост. Не можем да го обясним. Но го приемаме със сигурното знание, че чрез единителната жертва на нашия Господ всички ние ще продължим да живеем и то с успокоителната увереност на Неговата неизмерима любов.
Той казва: „Учете се от Мен и слушайте думите Ми; ходете в кроткостта на Духа Ми и вие ще имате мир в Мен” (вж. У. и З. 19:23).
И на това, мои братя и сестри, полагаме вярата си. Независимо от обстоятелствата ние имаме утехата и мира на Христос, нашият Спасител, нашият Изкупител, живият Син на живия Бог. Свидетелствам за това в Неговото свято име, тъкмо в името на Исус Христос, амин.