Да израстваме в Господа
От онези, които истински желаят да „израстват в Господа”, се изисква отдадено служение към околните, дори в трудни условия.
Преди няколко месеца се возех в кола с две смели възрастни сестри мисионерки. Те бяха решени да открият апартамента на член на района в сърцето на съседно градче в източната част на САЩ. Докато седях на задната седалка със затаен дъх, навигационната система на колата постоянно съобщаваше, „Погрешен завой, погрешен завой!” Непоколебима, мисионерката, която гледаше картата, продължаваше да предлага маршрут след маршрут през лабиринта от градски улици, докато накрая намерихме дома на сестрата, на която те бяха обещали да я учат да чете и пише.
Действията и поведението си тези две сестри въплъщаваха нещо, което надхвърляше опита на годините им. Те проявиха истинска духовна зрялост.
Еламан, великият пророк от Книгата на Мормон, кръстил синовете си Нефи и Лехий на техните праотци и „те започнаха да израстват в Господа”1. Млади или стари, всички ние трябва да правим същото.
Тази идея да израстваме в Господа е завладяваща. За разлика от процеса на физически растеж няма да съзреем духовно, докато не изберем, както го е формулирал апостол Павел, да „напус(нем) детското”2.
Всекидневната молитва и изучаване на Писанията, спазването на заповедите и заветите, сключени при кръщението и в храма, са сърцевината на израстването в Господа. Научаваме се да ходим в пътищата Му, като правим онова, което ни доближава до Небесния Отец и като учим своите деца и околните да вършат същото. Ние „напус(каме) детското”, като избираме да приличаве повече на Христа и да служим на другите, както Той би желал да го правим.
Когато Църквата била организирана в тази диспенсация, Господ обяснил, че онези, които „ще бъдат приети чрез кръщение в Неговата църква”, ще бъдат, в частност, хората, които „искат да вземат върху си името на Исус Христос, решени да Му служат до края…”3 Това значи да останем „постоянни и непоклатими, винаги изобилстващи на добри дела”4 всеки ден от живота си. Днес, когато Църквата расте сред 170 нации по цялата земя, от онези, които истински желаят да „израстват в Господа”, се изисква отдадено служение към околните, дори в трудни условия. Това разрастване на Църквата означава, че много от нас ще имат възможности да служат на онези, които са нови обърнати.
Участвах в един паметен пример на подобна отдадена служба към новите в Евангелието, когато придружавах тези отдадени сестри мисионерки, едната вдовица, наближаваща 80-те г., другата самотна майка над 50-те, които не се обезкуражиха от погрешните завои. Бях свидетелка и на друг подобен пример в същия район.
Той се състои от членове на различна възраст, от разни страни, всичките с различни икономически условия и опит в Църквата. Някои от хората с най-много опит в Църквата са заети студентски двойки пред дипломиране с претоварен график и млади семейства.
Това, което видях, е млада майка, служеща като посещаваща учителка, да преподава на най-новите обърнати в района. Докато съпругът й се грижеше за бебето им, тя ентусиазирано проявяваше изпълнена с любов грижа към две африкански сестри. Tази грижа включваше преподаване на тези сестри не само как да действат в една нова страна, но и как да се приспособят към новата си вяра.
Чрез своя пример тя учеше тези африкански сестри как Господ би желал да служим един на друг. Словата на апостол Павел внимателно описват онова, което видях в постъпките на тази посещава учителка спрямо онези нови обърнати: „но сме били нежни посред вас… като имахме гореща любов към вас… да ви предадем не само Божието благовестие, но и своите души, защото ни бяхте станали мили”5. С всяка визита младата наставничка носеше дерзание, нежна помагаща ръка и посланието за обучение при посещение.
След известно време сестрите заедно подготвяха посланието за обучение при посещение, което да споделят в домовете на други сестри. Оценявайки нуждите, оказвайки незабавна служба, като идваха, те станаха истински сестри от Обществото за взаимопомощ, посветили се да издигат, утешават и насърчават една друга. Съмнявам се, че някога ще чуя израза „сърца, обвързани в единство и в любов”6, без да си помисля за тези три щастливи, обичливи жени, показващи на околните чрез своята отдадена служба какво значи „да израстваме в Господа”.
Освен непоколебима, отдадена служба друг начин, по който избираме да израстваме в Господа, е чрез готовността ни да „бърза(ме) напред”7 с вяра – даже когато не знаем съвсем точно какво трябва да направим. Обмислете разказа на Нефи, когато му е заповядано да построи кораб. Той излага обстоятелствата:
„И стана така, че Господ ми заговори, казвайки: Ти ще построиш един кораб по начина, който Аз ще ти покажа…
И аз казах: Господи, къде да ида, за да намеря руда за топене, та да мога да направя сечива…?”8
Нефи не поставя под въпрос изпълнението на задачата. Вместо това в тази ситуация, както го е правил и в други, той показва следното зряло духовно прозрение: „И тъй ние виждаме, че заповедите Божии трябва да бъдат изпълнявани. И ако е тъй, че чедата човешки спазват заповедите Божии, Той ги храни и ги подсилва, и им дава средства, чрез които те да могат да изпълнят това, което Той им е заповядал”9. Накратко, Нефи търси решение, а не гледа пречките, защото той знае – знае – че в този процес на израстване в Господа Бог може и ще му помогне да изпълни всяка получена заповед.
В същия онзи градски район наблюдавах подобен вид вяра в нежната, обичлива грижа на един епископ, който не губеше време в напразно тюхкане над безбройните нужди на постоянно растящия брой нови обърнати. Вместо това той бързаше напред, като организираше по-опитните членове на кворумите на Аароновото и Мелхиседеково свещеничество да помогнат в подготовката на нови обърнати от Африка и Латинска Америка за свещеническите им отговорности. Новите братя бяха учени как да държат подносите, докато разнасят причастието, как да коленичат и благоговейно да благославят хляба и водата. Техните по-опитни, често по-млади братя упражняваха заедно с тях словата на молитвите за причастието, та да се чувстват те уверени, когато ги отправят. После всички братя заедно обсъждаха свещената същност на този важен свещенически обряд.
Ние всички сме имали изживявания, когато е трябвало да проявим решимостта си да служим на околните и готовността си да бързаме напред с вяра. Когато съпругът ми телефонира да ми каже, че нашето мисионерско призование е сменено с предизвикателно назначение в Африка, му отвърнах, „Мога да го направя. Мисля, че мога да го направя”. С думите си показах своята отдаденост да бързам напред с вяра, уповавайки отново, че Господ ще ми помогне. Показвах готовността си да „израствам в Господа”.
Подобно на онзи верен епископ и онези отдадени сестри, и аз бих могла да засвидетелствам в този постоянно продължаващ процес на израстване в Господа, че ще ни бъде поискано да сторим всичко, което можем – в някои случаи дори повече, отколкото знаем как да го сторим. Предизвикателствата могат да бъдат огромни и пътищата понякога непознати. Но въпреки неизбежните погрешни завои онези, които се стремят наистина да бъдат подобни на Христа – с непоколебима решимост да служат на околните и с готовност да бързат напред с вяра, могат да стигнат дотам да повтарят великата духовна истина, споделена от Нефи, когато той продължава строежа на своя кораб: „И аз… се молех често на Господа; ето защо, Господ ми показа велики неща”10. Да ни покажат „велики неща” – какъв дар, каква благословия за онези, които са избрали да „израстват в Господа”. Нека живеем живот на нежна, обичлива, непоколебима духовна зрялост, смирено се моля в името на Исус Христос, амин.