Да устоиш до началото
Отне седем години, но си заслужаваше чакането.
„Кои са учителите?”, попитах аз моята приятелка, докато вървяхме по улицата една съботна сутрин на февруари 2000 г. Тогава бяхме на по 14 години.
„Те са мои приятели и са тук на нещо като мисия”, каза тя. Никога преди това не бяхме говорили за религия, въпреки че бяхме най-добри приятелки. Тя ми каза, че щяхме да отидем на урок по английски език, на който нейните приятели преподаваха безплатно. Знаеше, че щях да бъда заинтересована, защото учех в английска гимназия.
Когато влязохме в сградата, очите ми бяха приковани върху картините по стените. Църква ли бе това? Не изглеждаше като българска православна църква, единствената, на която бях ходила преди. Повечето хора считат която и да била друга църква за култ. Също така, когато България била под комунизъм до 1989 г., религиозните вярвания били осъждани и хората все още гледаха на религията като на нещо неправилно.
Приятелката ме попита дали исках да дойда на църква на следващия ден. Отговорих да, по-скоро от любопитство, отколкото набожност. Знаех, че ако тя ходеше, в това нямаше нищо лошо.
Започнах редовно да посещавам Църквата. Исках да зная повече за нейните учения. Исках да зная защо тези млади хора с табелките бяха напуснали страната си, за да дойдат в България и да се потопят във враждебната религиозна атмосфера тук. Въпреки че по онова време не бях вярваща, нещо ме караше да продължавам да посещавам църковните дейности. Обикнах приятелския дух на мисионерите и топлите усмивки на членовете.
Сприятелих се с младите жени в клона. Бях удивена от тяхната вяра и голямото им желание да служат на околните. Помня кога казах първата си молитва в класа на Младите жени. Никога не бях се молила преди и не знаех колко силна може да бъде една молитва. Не бях почувствала силната връзка с Небесния Отец, дадена чрез молитвата. Не бях знаела, че съм Негова дъщеря. Никога след това не се отказах да се моля. Винаги когато бях изправена пред трудности знаех, че можех да помоля моя Небесен Отец за напътствие. Често по време на тези молитви очите ми се насълзяваха, защото можех да почувствам уверението на Светия Дух, че Бог ме обича. Започнах да уповавам на Господ.
Когато дойдоха изкушенията на тийнейджърските години, аз вече имах стабилна вяра в Исус Христос, която ми даде силата да преодолея тези изкушения. Можех да видя как Сатана изкушаваше моите връстници със светски неща и как малките компромиси водеха до по-големи. Трудно беше да отстоявам принципите си, но връзката, която чрез молитва имах със своя Небесен Отец, ми помогна да страня от изкушенията. Бях решила да живея според принципите на плана на спасение. Знаех без съмнение, че един ден ще бъда благословена.
За съжаление не можех да се присъединя към Църквата в онзи момент. Родителите ми бяха напълно против, особено баща ми. Но можех да го разбера. Неговите родители никога не го водели на Църква; той бил отгледан, когато страната била под комунистически режим. Въпреки това, аз знаех, че Господ беше подготвил пътя някой ден да се присъединя към Църквата. Вече знаех, че този път щеше да бъде много труден. Но също бях научила от Писанията, че премеждията могат да бъдат за наше добро.
Ходех на семинара и после института, посещавах дейности на Църквата и дори започнах своя Личен напредък. Нямах търпение да отида на дейности на младите жени. Никога няма да забравя часовете, които прекарахме готвейки, правейки картички или ленти за отбелязване на книги, украсявайки класната стая или играейки, както и прекрасния дух на приятелство между нас. Всяка дейност ми помагаше да разбера своята божествена природа и ролята си в живота.
Един от най-трудните проекти по личен напредък беше да науча наизуст „Живият Христос”1. Когато погледнах текста, си помислих, че би било огромно предизвикателство да го науча наизуст. Две седмици по-късно вече знаех защо този проект беше в ценността вяра. Това беше изпитание на вяра и търпение, изпитание с възнаграждаващи последици. Свидетелството на апостолите ми помогна да усиля своята вяра и свидетелство. Като помнех техните вдъхновяващи думи за божествения живот и служение на Христос, самата аз придобих смелост да свидетелствам за Него.
Когато бях на около 16, имахме дейност за това как да бъдем пълновременни мисионери. Разделихме се по двойки и живяхме като мисионери за една седмица. Тогава за първи път научих колко важно е да споделяме своите свидетелства с околните. Тази дейност ми помогна да усетя не само колко трудно е да се служи на Господ, но също и радостта, която чувстваме, споделяйки Евангелието и виждайки как ученията на Христос променят нечии живот. Тя ми помогна да разбера какво е да „бъдете свидетели Божии по всяко време, за всяко нещо и на всяко място” (Мосия 18:9).
Като „активен не член”, както всички ме наричаха, се научих да имам търпение и надежда, че един ден ще стана член на Църквата. Знаех, че това беше изпитание на моята вяра и търпение. Чудех се колко време щеше да отнеме да бъде очистена и да започна нов живот.
Този ден настъпи почти седем години след като моята приятелка ме заведе на църква през онази студена февруарска сутрин на 2000 г. Бях кръстена на 21 г. в Дома на мисията в София. Моето кръщение беше един от най-щастливите дни на живота ми. В онзи момент почувствах великата изкупваща любов на моя Небесен Отец към мен. Почувствах от нея дори повече, когато на следващия ден взех от причастието. Не можех да спра сълзите си. Светият Дух гореше вътре в мен и ми казваше, че това си беше заслужавало чакането. Най-накрая можех да се радвам на дара на Светия Дух и на останалите благословии на това да бъда член на Църквата.
Благодарна съм да бъда благословена със знание за възстановеното Евангелие. Знам, че можем да преодолеем изпитанията на живота чрез вяра и търпение. Не мога да се радвам на по-голяма и възнаграждаваща привилегия от това да бъда член на единствената истинна Църква на земята. Нищо не дава по-голямо щастие от знанието, че като достойни членове на Църквата ние ще можем отново да живеем с Бог.