Превоз до Църквата
Когато бях на 7 г., майка ми и баща ми се сприятелиха с едно слабо активно семейство в нашия район, което се състоеше от самотна майка и нейните двама сина. По-големият ми брат Джон и аз бяхме на същата възраст като двете момчета, Робин и Шанън, така че изглеждаше подходящо да протегнем приятелска ръка.
Те нямаха кола, така че моят баща предложи да ги взема от дома им в един съседен град и да ги вози до църквата и обратно. Помня дните, в които татко извикваше нас двамата с брат ми да го придружаваме, когато ги вземаше. Тогава недоволствах от това, но въпреки роптанието ми татко продължи да ги вози, докато те почнаха активно да посещават събранията и се сдобиха със собствена кола. Робин и Шанън скоро бяха кръстени и потвърдени, а майка им започна да участва в Обществото за взаимопомощ. Тогава не разбирах положителните последици, които щяха да произтекат от тази стъпка на служба.
Няколко месеца преди да започна осми клас баща ми почина. В добавка към мъката ми аз чувствах несигурен от външния си вид и от липсата на приятели. Започнах да се отдавам на отчайващи чувства и прекарвах обедната почивка вървейки до дома ми и обратно, защото не можех да седя сам.
През същата година семейството, с което се сприятелихме, се премести в района на училището и Шанън започна да ходи в моето училище. Веднага станахме приятели. Почувствах се приет и повече не бях толкова тъжен. Знанието, че някой се радваше да ми бъде приятел усили увереността и самоуважението ми. Вече не трябваше да прекарвам обедната почивка сам.
Нашето приятелство се задълбочи по време на гимназията. Когато нашите братя бяха приети в университет и отидоха на мисии, Шанън и аз станахме като братя. Получихме скаутските си награди на една и съща церемония, учихме в същия университет, отидохме на мисии през едно и също лято и след това станахме съквартиранти. И двамата се оженихме в храма Солт Лейк за прекрасни жени и първите ни деца се родиха с разлика три месеца.
Една вечер, малко преди сватбата на Шанън, започнахме да говорим за детството си. Казах му как ми беше помогнал да преодолея несигурността и да преживея смъртта на баща си. Точно неговото приятелство, добавих, ми беше помогнало да направя положителните промени в живота си. После Шанън ми каза, че ако баща ми не ги беше возил до църквата, той нямаше да посещава събранията, да служи на мисия и да бъде запечатан в храма.
Духът ме докосна силно по време на този разговор, когато осъзнах какви благословии бяха дошли в живота ни от един незначителен превоз до църквата. Докато размишлявах върху приятелството на Шанън, осъзнах, че баща ми не само беше помогнал да бъде спасено семейството на Шанън, но беше подготвил и приятел, който да спаси собствения му син.