Обущарницата на Абуело
Авторът живее в щата Юта, САЩ
„Знаеш ли, трябва да бъдем по-подобни на тази обувка“ – каза дядо.
„Не винаги е лесно да кажеш „съжалявам“ (Children’s Songbook, 98).
Мигел отвори вратата към обущарницата на своя Абуело (дядо). Усети мириса на кожата, с която работеше Абуело. Беше една от любимите му миризми.
„Здравей, Абуело!“
Абуело беше на колене и очертаваше ходилото на клиент върху лист хартия. Той не погледна нагоре. Абуело не чуваше много добре.
Мигел седна на една работна маса. Погледна към купчините с нарязана кожа. Представи си какво Абуело ще направи с всяка от тях, използвайки чука и клещите си.
Инструментите напомняха на Мигел за още нещо, което той обичаше. Абуело винаги му даваше бонбон, когато Мигел му помагаше да почисти.
Но Мигел беше гладен сега! Знаеше, че не бива да взема от почерпките без да пита, но изглеждаше, че Абуело ще е зает още дълго време. „Може би не трябва да чакам“ – помисли си Мигел.
Мигел скришом се протегна под тезгяха към буркана с бонбони. Беше пълен с любимите му бонбони – сладки и пикантни, поръсени с чили! Като го отвори, Мигел се почувства малко неудобно. Но бонбоните изглеждаха толкова вкусни. Мигел побърза да сложи един в устата си.
Много скоро клиентът си тръгна. Абуело взе парче кожа и го натопи във вода. Това помагаше кожата да стане мека и лесна за обработване.
Мигел изгълта остатъка от бонбона колкото можеше по-бързо. След това отиде при Абуело.
„Здравей! – каза Абуело с усмивка. – Радвам се, че дойде да ме видиш“.
Мигел прегърнал Абуело. Надяваше се Абуело да не разбере, че вече е изял един бонбон. Мигел се опита да прикрие безпокойството си.
„Изглежда днес си зает – каза Мигел, посочвайки купчините кожа. – Имаш ли нужда от помощ?“
„Разбира се! Би ли ми подал онзи конец?“
Мигел посегна да вземе едно дълго парче конец. Опъна го между ръцете си. Беше по-здрав, отколкото изглеждаше.
„Еха, здрав е“.
Абуело се засмя. „Трябва да е, за да издържа на износването и да не се скъсва при използване“. Абуело прекара конеца през кожата. След това на лицето му се появи онова изражение, което мама понякога нарича „Мъдрия Абуело“.
„Знаеш ли, трябва да бъдем по-подобни на тази обувка“ – каза Абуело, кимайки.
Мигел присви очи, гледайки към кожата. „Хм. Така ли?“
„Да, наистина. Трябва да оставаме силни. Така изпитанията на Сатана няма да ни карат да се разпадаме“.
Червеният бонбон се появи в ума на Мигел. Той знаеше, че трябва да каже на Абуело за него.
Абуело взе една стара обувка от рафта. „Виждаш ли тази голяма дупка?“
Мигел можеше вероятно да си пъхне ръката през нея. „Да“.
„Някога е имало малка дупка, която лесно е можело да бъде поправена. Но хората са чакали и сега ще бъде много по-трудно да се поправи. Лошите навици и лошите избори са като тази дупка. Най-добре е да се поправят рано“.
Абуело кимна отново и изражението „Мъдрия Абуело“ се замени с усмивка. Продължиха да говорят, докато Абуело работеше. През цялото време Мигел продължаваше да си мисли за червения бонбон.
Когато Абуело приключи, Мигел му помогна с почистването. След това Абуело посегна към буркана с бонбони.
Накрая Мигел не можа да издържи. „Взех един от твоите бонбони!“ – каза бързо той.
Абуело остави буркана. „Какво каза?“
Мигел му каза, че е взел бонбон без да пита. „Много съжалявам, Абуело! Никога повече няма да правя така, обещавам!“
Абуело силно го прегърна. Мигел се почувства много по-добре.
„Благодаря ти, че си честен. Това за мен е по-важно от почти всичко друго“.
Вървейки към дома, Мигел се чувстваше точно като един от новите чифтове обувки на Абуело. Толкова силен и готов за живота!