Светият храм – маяк към света
От президент Томас С. Монсън
President of the Church
Тъй важните и най-висши благословии на членството в Църквата са благословиите, които получаваме в Божиите храмове.
Мои обични братя и сестри, отправям моята обич и поздрави към всеки от вас и се моля нашият Небесен Отец да насочва моите мисли и да вдъхновява думите ми, докато ви говоря днес.
Нека започна с няколко думи по отношение на прекрасните послания, които тази сутрин чухме от сестра Олред и епископ Бъртън относно църковната програма по благосъстоянието. Както бе казано, тази година отбелязваме 75-годишнината от основаването на тази вдъхновена програма, която е благословила живота на толкова много хора. Имах привилегията лично да познавам някои от хората, които започнаха това велико начинание – хора състрадателни и предвидливи.
Както епископ Бъртън, сестра Олред и други споменаха, на епископа е дадена отговорността да се грижи за изпадналите в нужда хора, които живеят в границите на неговия район. Това беше и моя привилегия, когато като млад епископ в Солт Лейк Сити председателствах над район от 1080 члена, включително 84 вдовици. Толкова много хора имаха нужда от помощ. Колко благодарен бях за програмата по благосъстоянието на Църквата и за помощта на Обществото за взаимопомощ и кворумите на свещеничеството.
Заявявам, че програмата по благосъстоянието на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е вдъхновена от Бог Всемогъщи.
Сега, братя и сестри, тази обща конференция отбелязва три години откакто бях подкрепен като президент на Църквата. Разбира се, това бяха заети години, изпълнени с множество предизвикателства, но също и с неизброими благословии. Дадената ми възможност да освещавам храмове бе сред най-приятните и свети такива благословии, и днес бих искал да ви говоря относно храма.
На октомврийската обща конференция през 1902 г., в откриващото конференцията послание, президентът на Църквата Джозеф Ф. Смит изразява надеждата, че един ден ще имаме “храмове из най-различни места по (света), където те ще бъдат необходими на хората”1.
През първите 150 години след организирането на Църквата, от 1830 до 1980 г., са построени 21 храма, в това число храмовете в Къртлънд, Охайо, и Наву, Илинойс. Сравнете това с 30-те години от 1980 г. насам, през които са построени и осветени 115 храма. С вчерашното обявяване на 3 нови храма, има още 26 в строеж или подготовка за строеж. Тези цифри ще продължават да растат.
Надеждата на президент Джозеф Ф. Смит от 1902 г. се превръща в реалност. Нашето желание е да направим храма възможно най-достъпен за нашите членове.
Един от храмовете, които в момента се строят, се намира в Манауш, Бразилия. Преди много години четох за една група от над сто члена, които тръгнали от Манауш, разположен сред амазонската джунгла, за да стигнат до най-близкия тогава храм, този в Сао Пауло, Бразилия – на почти 4 000 километра от Манауш. Тези верни светии пътували с кораб в продължение на четири дни по река Амазонка и нейните притоци. След като приключили това пътуване по вода, те се качили на автобуси за още три дни пътуване по неравни пътища, като разполагали с много малко храна и без място, където удобно да спят. След седем дни и нощи те пристигнали в храма Сао Пауло, където били изпълнени вечни обреди. Разбира се, тяхното пътуване за дома било също толкова трудно. Въпреки това те получили обредите и благословиите на храма и макар портфейлите им да били празни, те били изпълнени с духа на храма и благодарност за получените благословии2. Сега, много години по-късно, нашите членове в Манауш се радват, когато гледат как техният храм придобива форма на бреговете на река Рио Негро. Храмовете дават много радост на нашите членове, където и да ги построим.
Разкази за направените жертви в усилията да се получат благословиите, които можем да получим единствено в храмовете Божии, винаги успяват да развълнуват сърцето ми и да подновяват моето чувство на благодарност за храмовете.
Позволете ми да споделя с вас разказа за Тихи и Тарараина Моу Там и техните 10 деца. Цялото семейство, освен една дъщеря, се присъединило към Църквата в началото на 60-те години, когато мисионерите дошли на техния остров, разположен на около 160 километра южно от Таити. Те скоро започнали да копнеят за благословията да бъдат запечатани като семейство в храма.
По това време най-близкия за семейство Моу Там храм бил в Хамилтън, Нова Зеландия, над 4 000 километра на югозапад, достижим само със скъп въздушен транспорт. Голямото семейство Моу Там, което изкарвало оскъдно препитание на малка плантация, нямало пари за самолетни билети, нито пък други възможности за работа на техния тихоокеански остров. Затова брат Моу Там и неговия син Жерар взели трудното решение да отпътуват в Нова Каледония, 4 800 километра на запад, за да работят в никеловите мини, където вече бил друг син. Работодателят осигурявал на своите работници транспорт до мините, но не и пътуването обратно до дома.
Тримата мъже от семейство Моу Там работили четири години в тропическите никелови мини, като копаели и товарели тежката руда. Брат Моу Тан се върнал у дома само веднъж, за сватбата на една от дъщерите си.
След четири години брат Моу Там и неговите синове спестили достатъчно пари, за да заведат семейството в храма в Нова Зеландия. Отишли всички, които били членове, с изключение на една дъщеря, която очаквала бебе. Те били запечатани за време и за вечността, едно неописуемо и радостно преживяване.
От храма брат Моу Там отишъл направо в Нова Каледония, където работил още две години, за да плати пътуването на дъщерята, която не отишла с тях в храма – тя била омъжена и отишла с нейното дете и съпруга си.
В зрелите си години брат и сестра Моу Там искали да служат в храма. Тогава храмът Папеете Таити вече бил построен и осветен и те отслужили там четири мисии3.
Мои братя и сестри, храмовете са повече от камък и мазилка. Те са изпълнени с вяра и постене. Те са изградени от изпитания и свидетелства. Те са осветени чрез жертва и служба.
Първият храм, построен в тази диспенсация е храмът Къртлънд Охайо. По онова време светиите били крайно бедни и въпреки това Господ заповядал да бъде построен храм и те направили това. Старейшина Хибър Ч. Кимбъл пише относно преживяването, “Само Господ познава сцените на бедност, трудностите и нещастията, през които преминахме, за да го завършим”4. И след това, след всичко, което с толкова усилия построили, светиите били принудени да напуснат Охайо и обичния им храм. Накрая те намерили убежище, макар и временно, на бреговете на река Мисисипи в щата Илинойс. Те нарекли поселището си Наву и, отново готови да дадат всичко от себе си, с непокътната вяра, те издигнали още един храм за техния Бог. Срещу тях обаче се вихрели гонения и съвсем скоро след завършването на храма Наву те отново били прогонени от домовете си, като потърсили убежище в една пустиня.
Борбата и жертвата започнали още веднъж с тяхното 40-годишно усилие да построят храма Солт Лейк, който величествено се издига южно от нас, които днес сме в Центъра за конференции.
Изграждането на храмове и посещението им винаги е било свързано с някаква степен на жертва. Безброй хора са работили и са изпитвали трудности, за да могат да получат за себе си и техните семейства благословиите, които са на разположение в храмовете Божии.
Защо толкова много хора са готови да дадат толкова много, за да получат благословиите на храма? Хората, които разбират произлизащите от храма вечни благословии, знаят, че няма жертва, която да е твърде голяма, нито цена, която да е твърде висока, нито трудност, която да е твърде тежка при получаването на тези благословии. Няма разстояние, което да е прекалено дълго, твърде много пречки за преодоляване или неудобства за понасяне. Те разбират, че спасителните обреди, получавани в храма, позволяващи ни един ден да се завърнем при нашия Небесен Отец като вечно семейство и да бъдем надарени с благословии и сила свише, си струват всяка жертва и всяко усилие.
Днес повечето от нас не трябва да преминават през много трудности, за да посещават храма. Осемдесет и пет процента от членовете на Църквата днес живеят на не повече от 300 километра от някой храм, като за много от нас разстоянието е далеч по-малко.
Ако вече сте били в храма и живеете сравнително близо до храм, жертвата ви е да отделяте време сред многото ангажименти, за да посещавате храма редовно. Има много работа за вършене в нашите храмове за хората, които чакат отвъд завесата. Когато работим за тях, ние ще знаем, че сме направили онова, което те не могат да направят за себе си. Президент Джозеф Ф. Смит заявява в едно силно изказване, “Чрез нашите усилия в тяхна полза, веригите на ограниченията ще паднат от тях и заобикалящият ги мрак ще се разпръсне, та светлината да може да сияе над тях, и те ще разберат в света на духовете за работата, извършена за тях от техните потомци тук, и ще се възрадват с вас в изпълнението ви на тези задължения”5. Мои братя и сестри, работата за вършене е наша.
Сред най-светите и ценени преживявания на моето семейство са моментите, когато сме се събирали в храма, за да извършваме запечатващи обреди за нашите починали предци.
Ако все още не сте посещавали храма, или ако сте направили това, но точно сега не можете да получите препоръка, пред вас не съществува по-важна цел от тази да бъдете достойни да отидете в храма. Може би ще принесете своята жертва, като промените живота си, така че той да отговаря на изискванията за получаване на препоръка, вероятно като изоставите трайни навици, които ви пречат. Може би жертвата ще се състои в това да имате вяра и дисциплина да плащате своя десятък. Каквато и да е тя, станете достойни да влезете в Божия храм. Набавете си храмова препоръка и гледайте на нея като на скъпоценно притежание, защото тя е точно това.
Докато не влезете в дома Господен и не получите всички благословии, които ви очакват там, вие не сте получили всичко, което Църквата има да ви предложи. Тъй важните и най-висши благословии на членството в Църквата са благословиите, които получаваме в Божиите храмове.
Сега, мои млади приятели на младежка възраст, нека погледът ви винаги бъде отправен към храма. Не правете нищо, което ще ви попречи да прекрачите неговите врати, за да получите светите и вечни благословии, давани там. Похвалвам онези от вас, които вече редовно посещават храма, за да изпълняват кръщения за мъртвите, ставайки рано сутрин, за да можете да участвате в тези кръщения преди да започнете училище. Не мисля, че съществува по-добър начин да започне денят.
С вас, родители на малки деца, нека споделя мъдрия съвет от президент Спенсър У. Кимбъл. Той казва: “Би било прекрасно ако… във всяка спалня в къщата родителите са закачили снимка на храм, така че (техните деца) още от най-ранна възраст всеки ден да виждат тази снимка, докато тя стане част от живота (им). Когато (те) достигнат възрастта да вземат много важното решение (относно отиването в храма), то вече ще бъде взето”6.
Нашите деца пеят в Неделното училище за деца:
Обичам храма да гледам,
Ще вляза в него някой ден.
Ще сключа завет с моя Отец;
Ще Му обещая да се подчинявам7.
Умолявам ви да учите децата си колко важен е храма.
Светът може да бъде трудно и тежко място за живеене. Често сме заобиколени от сили, които ни дърпат надолу. Когато вие и аз отиваме в светия Божий дом, като помним заветите, които сме сключили вътре, ние ще бъдем по-способни да понесем всяко изпитание и да преодолеем всяко изкушение. В това свято убежище ние ще намерим мир, ще бъдем укрепени, ще ни бъдат дадени нови сили.
Сега, братя и сестри, нека спомена още един храм, преди да приключа. В недалечно бъдеще, когато нови храмове се издигат по света, ще видим един и в град, възникнал преди повече от 2 500 години. Говоря за храма, който понастоящем се строи в Рим, Италия.
Всеки храм е дом Божий, изпълнявайки същите функции, осигурявайки еднакви благословии и обреди. Но уникалното е, че храмът в Рим се строи на едно от най-историческите места по света, град, в който древните апостоли Петър и Павел проповядвали Евангелието на Христос и били мъченически убити.
През миналия октомври се бяхме събрали на една прекрасна ливада в североизточната част на Рим, за да кажем освещаваща молитва в подготовка за първата копка. Почувствах подтика да поканя италианския сенатор Лучо Малан и заместник-кмета на Рим Джузепе Чиарди да участват в първата копка. И двамата помогнаха в решението да ни бъде позволено да построим храм в техния град.
Денят бе облачен, но топъл, и макар да се опитваше да вали, само няколко капки стигнаха до нас. Докато прекрасният хор пееше на италиански език красивите стихове на “Духът Божии”, ние почувствахме как небесата и земята се включиха в славния химн на възхвала на Всемогъщия Бог и благодарност към Него. Не можахме да сдържим нашите сълзи.
В един бъдещ ден верните в този “Вечен град” ще получават обреди от вечно естество в един свят Божий дом.
Изразявам своята безгранична благодарност към моя Небесен Отец за храма, който сега се строи в Рим, и за всички храмове, където и да се намират те. Всеки един се издига като маяк към света, израз на нашето свидетелство, че Бог, нашия Вечен Отец, е жив, че Той желае да ни благославя, и че наистина ще благослови Неговите синове и дъщери от всички поколения. Всеки един от нашите храмове е израз на нашето свидетелство, че животът след смъртта е нещо реално и толкова сигурно, колкото животът ни тук на земята. Свидетелствам за това.
Мои обични братя и сестри, нека правим всички необходими жертви, за да посещаваме храма и да се радваме на духа на храма в нашите сърца и домове. Нека следваме стъпките на нашия Господ и Спасител, Исус Хистос, Който извърши най-висшата жертва за нас, така че да можем да имаме вечен живот и възвисяване в царството на нашия Небесен Отец. Това е искрената ми молитва и аз я отправям в името на нашия Спасител, Господ Исус Христос, амин.