Каквото и да става, харесвай го
Начинът, по който реагираме на несгодата, може да бъде главен фактор за това доколко щастливи и преуспяващи можем да бъдем в живота.
Когато бях млад, обичах да спортувам и имам много мили спомени от онези дни. Но не всички те са приятни. Помня как един ден, след като моят футболен отбор загуби тежък мач, аз се върнах у дома обезкуражен. Майка ми беше там. Тя изслуша тъжния ми разказ. Майка учеше децата си да вярват в себе си и едно в друго, да не обвиняват другите за своите нещастия и да дават най-доброто от себе си във всичко, с което се залавяха.
Когато се проваляхме в нещо, тя очакваше от нас да се стегнем и да продължим напред. Тъй че като цяло съветът, който майка ми даде тогава, не бе неочакван. Той остана с мен за цял живот.
“Джозеф”, каза тя, “каквото и да става, харесвай го”.
Често съм размишлявал над този съвет.
Мисля, че тя може да е имала пред вид, че всеки живот има върхове и спадове, и моменти, когато изглежда, че птичките не пеят и звънчетата не звънят. При все това, въпреки обезсърчението и несгодата хората, които са най-щастливи, като че ли намират начин да се учат от трудните моменти, като в резултат стават по-силни, по-мъдри и по-щастливи.
Вероятно има хора, които мислят, че висшите ръководители рядко изпитват мъка, страдание или нещастие. Де да беше така. Макар всеки мъж и всяка жена на този подиум днес да е изпитвал голяма мяра радост, всеки е пил и от чашата на разочарованието, печалта и загубата. Господ в мъдростта Си не предпазва никой от скръб или тъга.
За мен Господ е отварял небесните отвори и е изсипвал над мен и семейството ми благословии, надхвърлящи способността ми да ги опиша. При все това, като при всеки друг, в живота ми е имало моменти, когато ми се е струвало, че тежестта в сърцето ми е повече, отколкото мога да понеса. В такива моменти се връщам назад към милите дни на младостта ми, когато голямата печал бе в резултат на загубата на някой футболен мач.
Колко малко знаех тогава за онова, което ме чака по-късно. Но всеки път, когато преминавах през моменти на тъга и печал, често си спомнях думите на майка ми: “Каквото и да става, харесвай го”.
Как можем да обичаме дни, пълни с печал? Не можем – поне не в момента. Не мисля, че моята майка предлагаше да потискаме обезсърчението или да отричаме реалността на болката. Не мисля, че тя предлагаше да загръщаме неприятните истини с мантията на престорено щастие. Но вярвам, че начинът, по който реагираме на несгодата, може да бъде главен фактор за това доколко щастливи и преуспяващи можем да бъдем в живота.
Ако подхождаме към несгодите мъдро, най-трудните ни моменти могат да бъдат време на най-голямо израстване, което на свой ред води към мигове на голямо щастие.
С годините научих няколко неща, които са ми помагали във време на изпитания. Бих искал да ги споделя с вас.
Научете се да се смеете
Първото нещо, което можем да направим, е да се научим да се смеем. Виждали ли сте някога ядосан шофьор, който при грешка на друг реагира сякаш този човек е засегнал честта му, семейството, кучето и всичките му предци чак до Адам? Или може би сте се сблъсквали в люлееща се врата на долап, оставена отворена на погрешното място и в погрешно време, която жертва с наранена глава проклина, ругае и заплашва?
Има противоотрова за моменти като тези: научете се да се смеете.
Помня как веднъж натоварихме децата си в голям бус и отпътувахме за Лос Анджелис. Бяхме поне девет души в колата и все повече се изгубвахме. Вместо да се ядосваме, ние се смеехме. При всеки завой в погрешна отбивка се смеехме по-силно.
Да се губим не бе необичайно явление за нас. Веднъж, докато пътувахме на юг към Сидър Сити, Юта, завихме в погрешна посока и не си дадохме сметка за това, докато 2 часа по-късно не видяхме табелите “Добре дошли в Невада”. Не се ядосахме. Смяхме се и в резултат рядко се появяваше гняв и огорчение. Нашият смях ни създаваше мили спомени.
Помня как веднъж една от дъщерите ни имаше среща с човек, когото не бе виждала. Беше се облякла и чакаше момчето да дойде, когато на вратата се позвъни. Влезе един мъж, който изглеждаше малко възрастен, но тя се опита да бъде любезна. Представи го на мен, на съпругата ми и другите деца, после облече шлифера си и излезе през вратата. Гледахме я как влезе в колата, но колата не тръгваше. Накрая дъщеря ни слезе и със зачервено лице изтича обратно в къщи. Човекът, с когото тя мислеше, че има среща, всъщност бе дошъл да вземе друга от дъщерите ни, която се бе съгласила да гледа децата им, докато той и жена му не са у дома.
Добре се посмяхме тогава. Всъщност, не можехме да спрем да се смеем. Когато по-късно се появи истинският непознат, с когото дъщеря ни имаше среща, не можах да го посрещна, защото още се смеех в кухнята. Сега си давам сметка, че дъщеря ни може да се е почувствала объркана и унижена. Но тя се смя заедно с нас и в резултат днес още се смеем над този случай.
Следващият път, когато изпитате изкушение да измърморите, опитайте вместо това да се засмеете. Това ще удължи живота ви и ще направи живота на хората около вас по-приятен.
Стремете се към вечните неща
Второто нещо, което можем да правим, е да се стремим към вечните неща. Може да почувствате, че само вие сте засегнати, когато в живота ви дойде несгода. Клатите глава и се питате, “Защо аз?”
Но стрелката на скалата за печал в крайна сметка посочва всеки един от нас. В един или друг момент всеки трябва да изпита печал. Никой не е освободен от това.
Обичам Писанията, защото те сочат примери за велики и благородни мъже и жени като Авраам, Сара, Енох, Моисей, Джозеф, Ема и Бригъм. Всеки от тях преживял несгоди и печал, които ги изпитали, укрепили и пречистили характера им.
Да се научим да понасяме моменти на разочарование, страдание и печал е част от практическите житейски уроци. Тези изживявания, макар и често трудно поносими в момента, са точно това, което разширява разбирането ни, изгражда характера и увеличава състраданието ни към другите.
Понеже Исус Христос страдал много, Той разбира нашите страдания. Той разбира нашата горест. Ние преживяваме трудности, така че също да можем да задълбочим своето състрадание и разбиране към околните.
Помнете възвисяващите слова на Спасителя към Пророка Джозеф Смит, когато той страдал със спътниците си в душния мрак на затвора Либърти: “Сине Мой, мир на душата ти; твоето бедствие и твоите страдания ще бъдат краткотрайни;
и тогава, ако ти им устоиш добре, Бог ще те възвиси горе и ти ще тържествуваш над всички твои зложелатели”1.
С подобна вечна перспектива Джозеф получил утеха от тези слова; същото можем да направим и ние. Понякога точно миговете, в които изглежда, че страданието ни побеждава, са онези, които в крайна сметка ще ни позволят да побеждаваме.
Принципът на отплатата
Третото нещо, което можем да направим, е да разберем принципа на отплатата. Господ възнаграждава верните за всяка загуба. Онова, което е отнето от онези, които обичат Господ, ще им се прибави по Неговия собствен начин. Макар че то може да не стане във времето, в което искаме ние, верните ще знаят, че всяка сълза днес в крайна сметка ще бъде възнаградена стократно със сълзи на ликуване и благодарност.
Една от благословиите на Евангелието е знанието, че когато завесата на смъртта отбележи края на земния ни живот, животът ще продължи от другата й страна. Там ще ни бъдат дадени нови възможности. Дори смъртта не може да ни отнеме вечните благословии, обещани ни от любящия Небесен Отец.
Тъй като Небесният Отец е милостив, принципът на отплатата взема връх. Виждал съм това в собствения си живот. Моят внук Джозеф има аутизъм. За неговите татко и майка бе сърцераздирателно да се сблъскат с последиците на това нещастие.
Те знаеха, че вероятно Джозеф никога няма да бъде като останалите деца. Разбираха какво би значило това не само за Джозеф, но и за семейството. Но каква радост бе той за нас. Децата аутисти често изпитват затруднения да проявяват чувство, но всеки път когато съм с Джозеф, той здраво ме прегръща. Макар с него да имаше предизвикателства, той изпълни живота ни с радост.
Родителите му го насърчаваха да упражнява спортове. Когато започна да играе бейзбол, той беше извън страничната линия. Но не мисля, че разбра необходимостта да тича подир неточните топки. Той изобрети далеч по-ефикасен начин да играе играта. Когато някоя топка биваше запращана в неговата посока, Джозеф я гледаше как минава покрай него, после вадеше друга от джоба си, която хвърляше на подаващия играч.
Всякакви грижи и тревоги, които семейството му би могло да има, докато го отглеждаше, всички жертви, които може би са направи те, бяха компенсирани десетократно. Благодарение на този избран дух майка му и баща му научиха много за децата с недъзи. Те непосредствено бяха свидетели на щедростта и състраданието на семейство, съседи и приятели. Те заедно се радваха на напредъка на Джозеф. И заедно се удивяваха на добротата му.
Уповавайте на Отца и Сина
Четвъртото нещо, което можем да направим, е да уповаваме на нашия Небесен Отец и Неговия Син Исус Христос.
“Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син”2. Господ Исус Христос е наш другар, помощник и ходатай. Той иска да бъдем щастливи. Иска ние да успеем. Ако свършим своята част, Той ще се намеси.
Той, Който слезе по-долу от всичко, ще ни дойде на помощ. Той ще ни утеши и подкрепи. Той ще ни усили в нашата слабост и ще ни укрепи в нашето нещастие. Той ще направи слабите неща да станат силни3.
След като роди второто си бебе, една от нашите дъщери сериозно се разболя. Ние се молехме за нея, давахме й лекарства и я подкрепяхме по възможно най-добрия ни възможен начин. Надявахме се, че ще получи благословията на изцелението, но дните ставаха месеци, а месеците години. В един момент й казах, че това страдание може да бъде нещо, с което тя ще трябва да се бори до края на живота си.
Една сутрин си спомням как извадих една малка картичка и я пъхнах в пишещата си машина. Сред онова, което написах за нея, бяха следните думи: “Простата тайна е следната: уповавай на Господ, прави най-доброто, което можеш и остави останалото на Него”.
Тя уповаваше на Бог. Но страданието й не изчезна. Тя страда с години, но когато му дойде времето, Господ я благослови и накрая тя оздравя.
Познавайки тази дъщеря, вярвам, че макар никога да не е намирала облекчение, въпреки това тя е уповавала на своя Небесен Отец и е “оставила останалото на Него”.
Заключение
Макар майка ми да ни напусна отдавна за вечния си покой, словата й винаги са с мен. Още помня съвета й, даден ми в онзи далечен ден, когато отборът ми загуби един футболен мач: “Каквото и да става, харесвай го”.
Знам защо трябва да има противопоставяне във всички неща. Несгодата, ако се справяме с нея правилно, може да бъде благословия в живота ни. Можем да се научим да я обичаме.
Ако дирим хумора, стремим се към вечната перспектива, разбираме принципа на отплатата и се доближаваме повече до нашия Небесен Отец, можем да устоим на трудности и изпитания. Можем да кажем, както моята майка, “Каквото и да става, харесвай го”. За това свидетелствам, в името на Исус Христос, амин.