Да учим, да вършим, да бъдем
Нека учим онова, което следва да учим, вършим онова, което следва да вършим и бъдем онова, което следва да бъдем.
Тази вечер бяхте свидетели на силата на двамата съветници в това Първо Президентство. Изправям се пред вас и заявявам, че това Първо Президентство е обединено като един под ръководството на Господ Исус Христос.
Искам специално да благодаря на този мисионерски хор. Имах едно преживяване, което мисля, че ще им бъде интересно, също и на вас. Преди много години получих едно отчаяно позвъняване от директора на центърa за обучение на мисионери. Той каза, “Президент Монсън, имам един мисионер, който иска да си иде в къщи. Нищо не може да предотврати напускането му”.
Отвърнах, “Е, това не е нещо необикновено. Случвало се е и преди. Какъв е проблемът му?”
Той каза, “Беше призован в испанско говореща мисия и е абсолютно сигурен, че не може да научи испански”.
Отговорих му, “Имам едно предложение за вас. Нека утре сутринта бъде в класа, където учат японски. И после нека ви се представи в 12:00 на обед”.
На другата сутрин той ми звънна в 10:00! И ми каза, “Младият мъж е тук при мен сега и желае да ме увери, че е съвършено сигурен, че ще може да научи испански”.
Когато има желание, начин винаги се намира.
Сега, като говоря пред вас тази вечер, вие наистина сте царско свещеничество, събрано в много места по света, но единно. По всяка вероятност това е най-голямото събиране на носителите на свещеничеството, ставало някога. Отдадеността ви на вашите свещени призования е вдъхновяваща. Желанието ви да научите дълга си е очевидно. Чистотата на душите ви приближава небето до вас и вашите семейства.
Много части на света изживяват трудни икономически времена. Фирми фалират, губят се работни места, инвестиции се излагат на риск. Ние трябва да се уверим, че онези, за които споделяме отговорност, няма да останат гладни, голи или без подслон. Когато свещеничеството на тази Църква работи заедно като един човек, за да посрещне тези неприятни условия, се случват почти чудеса.
Увещаваме всички светии от последните дни да бъдат благоразумни в своето планиране, консервативни в начина си на живот и да избягват прекомерно или ненужно задлъжняване. Финансовите дейности на Църквата се управляват по този начин, защото ние си даваме сметка, че вашият десятък и други дарения не са дошли без жертва и са свещени средства.
Нека превърнем домовете си в убежища на праведност, места на молитва и любов, та да можем да заслужим благословиите, идещи единствено от нашия Небесен Отец. Ние се нуждаем от Неговото напътствие във всекидневния ни живот.
В това обширно множество има свещеническа сила и способност да протегнем ръка и да споделяме славното Евангелие с останалите хора. Както бе споменато, ние имаме ръце, с които да вдигнем другите над самодоволството и неактивността. Имаме сърца да служим вярно в своите свещенически призования и така да вдъхновяваме другите да крачат по високите свети места и да избягват тресавищата на греха, които заплашват да погълнат толкова много хора. Ценността на душите в Божиите очи наистина е голяма. Наша е скъпоценната привилегия да променим към добро нещата в живота на другите, въоръжени с това знание. Словата, намиращи се в Езекиил, могат напълно да се отнасят за всеки от нас, които следваме Спасителя в това свято дело:
“Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас…
ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя да ходите в повелите Ми, да пазите съдбите Ми и да ги извършвате.
Ще живеете в земята, която дадох на бащите ви; и вие ще Ми бъдете люде, и Аз ще бъда ваш Бог”1.
Как бихме могли да заслужим това обещание? Какво ще ни направи достойни да получим тази благословия? Има ли някакво ръководство, което да следваме?
Позволете ми да предложа да обмислите три повеления. Те важат както за дякона, така и за висшия свещеник. Имаме способността да ги изпълним. Добрият Небесен Отец ще ни помогне в нашето търсене.
Първо, учете онова, което следва да учим.
Второ, вършете онова, което следва да вършим.
И трето, бъдете онова, което следва да бъдем.
Нека обсъдим тези три цели, та да можем да сме полезни слуги в очите на нашия Господ.
Първо, учете онова, което следва да учим. Апостол Павел определя като неотложни и спешни усилията ни да се учим. Той казва на филипяните, “но едно правя, като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса”2. Евреите той увещава, “Нека отхвърлим … греха; … и с търпение нека тичаме на предлежащото … поприще, като гледаме (за пример) на Исуса начинателя и усъвършителя на вярата ни”3.
Президент Стивън Л. Ричардз, който дълги години служил в Кворума на дванадесетте апостоли и после в Първото Президентство, често говори на носителите на свещеничеството и набляга на философията си за него. Той заявява: “Свещеничеството обикновено се дефинира просто като “силата на Бог, дадена на мъжа”. Според мен тази дефиниция е точна”.
Той продължава: “Но с практическа цел бих искал да дефинирам свещеничеството от гледна точка на службата и аз често го наричам “съвършения план за служба”. Правя това, защото ми се струва, че само чрез използване на божествената сила, дадена на мъжете, те могат въобще да се надяват да реализират пълната важност и жизненост на това надаряване. То е средство за служба … и мъжът, който не съумее да го използва, е вероятно да го загуби, защото ни е казано ясно чрез откровение, че този, който го пренебрегне, “няма да бъде считан за достоен да го притежава”4.
Президент Харолд Б. Лий, единадесети президент на Църквата и един от нейните най-големи учители, ни дава следния лесен за разбиране съвет: Той казва: “Когато някой стане носител на свещеничеството, той става представител на Господа. Той трябва да мисли за призованието си така, сякаш изпълнява поръчка от Господ”5.
Сега, някои от вас може да са свенливи по природа или да се считат неподходящи да отговорят утвърдително на едно призование. Помнете, че това дело не е само ваше и мое. То е Господното дело и когато изпълняваме Господното поръчение, ние имаме право на Господната помощ. Помнете, че Господ ще подкрепи този, чиито плещи носят товара.
Макар че има какво да научим и в официалната класна стая, някои от най-ефективните поучения се получават извън нея или дома за събрания. Добре помня как преди няколко години членове, носители на Аароновото свещеничество, нетърпеливо очакваха годишния излет, честващ възстановяването на Аароновото свещеничество. Младите мъже от нашия кол пропътуваха с автобус 150 км на север до гробището Кларкстън, където видяхме гроба на Мартин Харис, един от тримата очевидци на Книгата на Мормон. Когато заобиколихме красивата гранитна плоча, която сочи мястото на гроба, един висш съветник представи история на живота на Мартин Харис, прочете ни от Книгата на Мормон неговото свидетелство и после даде своето собствено свидетелство, че това е истина. Младите мъже слушаха с изострено внимание, докосваха гранитната плоча и размишляваха над чутото и над изпитаните чувства.
В един парк в Логан се насладихме на обяд. Групата млади мъже се излегнаха на ливадата пред храма Логан и се взираха в неговите величествени кули. Красиви бели облаци често бързаха над тях, подкарвани от нежен бриз. Учихме за целта на храмовете. Заветите и обещанията се превърнаха в много повече от думи. Желанието да бъдат достойни да прекрачат храмовите двери влезе в онези млади сърца. Небето бе много близо. Осигурено бе научаването на онова, което трябваше да научим.
Второ, вършете онова, което следва да вършим. В едно откровение за свещеничеството, дадено чрез Пророка Джозеф Смит, записано като раздел 107 на Учение и Завети, “учим” стана “вършим”, докато четяхме, “Затова, нека сега всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на която е назначен, с цялото си усърдие”6.
Всеки носител на свещеничество, присъстващ на сесията тази вечер, има призование, в което да служи, да влага най-добрите си усилия във възложената му работа. Никоя задача в Господното дело не е по-нисша, защото всяка има вечни последици. Президент Джон Тейлър ни предупреждава, “Ако не възвеличавате своите призования, Бог ще ви държи отговорни за онези, които сте можели да спасите, ако бяхте изпълнявали дълга си”7. И кой от вас може да си позволи да бъде отговорен, че е забавил вечния живот на коя да е човешка душа? Ако наградата за спасяването на една душа е велика радост, тогава колко ужасно трябва да е угризението на онези, чиито плахи усилия са допуснали едно дете на Бог да остане без предупреждение или без помощ, та да трябва да чака да дойде някой сигурен Божий служител.
Старата поговорка си остава вярна: “Ти дълга си изпълни, а другото на Господ остави!”
По-голямата част от служба на носителите на свещеничеството се върши тихо и без фанфари. Приятелска усмивка, топло ръкостискане, искрено свидетелство за истината може буквално да извиси живота, да промени човешката природа и да спаси скъпоценни души.
Пример за подобна служба е мисионерското преживяване на Юлиус и Дороти Фусек, които били призовани на двугодишна мисия в Полша. Брат Фусек бил роден в Полша. Говорел езика. Обичал хората. Сестра Фусек била англичанка и знаела малко за Полша и нейния народ.
Уповавайки на Господ, те се заели със задачата. Условията за живот били примитивни, работата самотна, задачата им огромна. По онова време в Полша нямало установена мисия. Задачата на сем. Фусек била да подготви почвата за установяване на мисия, тъй че да могат да бъдат призовавани да служат други мисионери, хората да бъдат учени, да бъдат кръщавани нови обърнати във вярата, да бъдат създавани клонове и изграждани домове за събрания.
Отчаяли ли се старейшина и сестра Фусек от необятността на своята задача? Нито за миг. Те знаели, че призованието им е от Бог. Молели се за Неговата божествена помощ и от все сърце се посветили на работата си. Останали в Полша не две, а пет години. Всичките изброени по-горе цели били постигнати.
Старейшини Ръсел М. Нелсън, Ханс Б. Рингер и аз, придружени от старейшина Фусек, се срещнахме с министър Адам Лопатка от полското правителство и го чухме да казва, “Вашата църква е добре дошла тук. Може да строите сградите си, можете да пращате мисионерите си. Вие сте добре дошли в Полша. Този мъж”, посочи той Юлиус Фусек, “служи добре на вашата църква. Можете да сте благодарни за неговия пример и работа”.
Нека като сем. Фусек правим всичко, което следва да правим за Господното дело. Тогава можем, заедно с Юлиус и Дороти Фусек, да повторим псалма: “Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята …; Оня, който те пази, няма да задреме. Ето, няма да задреме, нито ще заспи Оня, Който пази Израиля”8.
Трето, бъдете онова, което следва да бъдем. Павел съветва своя обичан приятел и другар Тимотея, “Бъди на вярващите пример в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота”9.
Увещавам всички ние да се молим относно своите задачи и да търсим божествена помощ, та да можем успешно да изпълни онова, за което сме призовани. Някой беше казал, че “признаването на сила, по-висша от тази на човека, в никой случай не го принизява”10. Той трябва да търси, да вярва, да се моли и да се надява, че ще намери. Никое подобно искрено, пълно с молитва усилие няма да остане без отговор: това е самата основа на философията на вярата. Божествената благосклонност винаги иде при онези, които смирено я търсят.
От Книгата на Мормон получаваме един съвет, който казва всичко. Господ казва: “Прочее, какви човеци трябва да бъдете вие? Истина ви казвам, тъкмо какъвто съм Аз”11.
И какъв точно е Той? Какъв пример дал Той със Своето служение? От Иоана, гл. 10, научаваме:
“Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете.
Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва.
Той бяга, защото е наемник и не го е грижа за овцете”.
Господ казва: “Аз съм добрият пастир, и познавам Моите, и Моите Мене познават,
също както Отец познава Мене, и Аз познавам Отца; и Аз давам живота си за овцете”12.
Братя, нека учим онова, което следва да учим, вършим онова, което следва да вършим и бъдем онова, което следва да бъдем. Като вършим това, небесните благословии ще дойдат. Ще знаем, че не сме сами. Онзи, Който вижда падането на врабчето, ще ни приеме по Неговия собствен начин.
Преди няколко години получих писмо от един дългогодишен приятел. В него той даваше свидетелството си. Бих желал да го споделя с вас тази вечер, тъй като то илюстрира силата на свещеничеството чрез човек, който е научил, каквото следва да научи, вършел е каквото следва да върши и винаги се е опитвал да бъде това, което трябва да бъде. Ще прочета откъси от писмото на моя приятел Терън У. Боръп, който се помина преди три години на възраст 90 г.:
“На 8 г., когато бях кръстен и получих Светия Дух, бях силно повлиян да бъда добър и да мога да имам Светия Дух да ми бъде в помощ през целия ми живот. Казано ми бе, че Светият Дух общува само с добри хора и когато нечестието влезе в живота ни, Той си отива. Не знаейки кога ще имам нужда от Неговите подтици и напътствие, се опитвах да живея така, че да не загубя този дар. При един случай това спаси живота ми.
По време на Втората световна война бях механик-картечар на бомбардировач B-24 в Южния Пасифик… Един ден ни съобщиха, че ще се опитаме да разрушим една нефтена рафинерия чрез най-дългия бомбен рейд, провеждан някога. Подтиците на Духа ми казаха, че ще ми възложат да участвам в този полет, но че няма да загубя живота си. По онова време бях президент на групата светии от последните дни.
Докато летяхме над Борнео, битката бе свирепа. Самолетът ни бе ударен от атакуващи самолети, скоро избухна в пламъци и пилотът ни нареди да се готвим да скачаме. Скочих последен. Докато се носехме надолу, вражеските пилоти стреляха по нас. Имах проблем с надуването на спасителния ми сал. Докато потъвах и изплувах от водата, започнах да се давя и загубих съзнание. Дойдох за миг на себе си и извиках, “Боже, спаси ме!” … Отново се опитах да надуя спасителния сал и този път успях. Когато в него се събра достатъчно въздух да ме държи на повърхността, се претърколих отгоре, твърде изтощен, за да се движа.
Три дни се носехме насам-натам из вражески води с кораби около нас и самолети над нас. Защо те не можаха да забележат групата жълти салове върху синята вода бе една загадка” пише той. “После дойде буря и десетметрови вълни почти разкъсаха на парчета саловете ни. Три дни минаха без храна и вода. Другите момчета ме питаха дали се моля. Отвръщах, че се моля и че наистина ще бъдем спасени. Вечерта видяхме наша подводница, за която мислехме, че ще ни спаси, но тя отмина. На другата сутрин тя стори (същото. Знаехме), че това ще бъде последният ден, (в който тя) ще бъде в района. Тогава дойдоха подтиците на Светия Дух. “Ти носиш свещеничеството. Заповядай на подводницата да ви прибере”. Мълчаливо се молех, “В името на Исус Христос и по силата на свещеничеството, завий и ни прибери”. След няколко минути те бяха до нас. Вече на борда капитанът … каза, “Изобщо не знам как ви намерихме, защото дори не ви търсехме”. Аз знаех”13.
Оставям ви своето свидетелство, че това дело, в което сме ангажирани, е истинно. Господ е на руля. Да можем винаги да Го следваме е искрената ми молитва, и моля за това в името на Исус Христос, амин.