Откриване на радост по време на пътуването
Нека се наслаждаваме на живота, докато го живеем, да намираме радост по време на пътуването и да споделяме обичта си със своите приятели и роднини.
Скъпи мои братя и сестри, със смирение заставам пред вас тази сутрин. Моля се за вашата вяра и молитви, докато говоря за нещата, занимавали ума ми и които чувствам, че следва да споделя с вас.
Ще започна, като спомена един от най-неизбежните аспекти на нашия живот на земята – промяната. В един или друг момент всички сме чували под една или друга форма познатата поговорка: “Нищо не е толкова постоянно, колкото промяната”.
През целия си живот ние трябва да се справяме с промяната. Някои промени са добре дошли, други не. В живота ни има промени, които са резки, като неочакваната раздяла с обичан човек, непредвидено заболяване или загубата на ценно за нас притежание. Но повечето промени стават неуловимо и бавно.
Тази конференция отбелязва 45 години откакто бях призован в Кворума на дванадесетте апостоли. Като най-младшия тогава член, аз се възхищавах на 14 изключителни мъже, които бяха по-старши от мен в Дванадесетте и Първото Президентство. Един по един, тези мъже се завърнаха у дома. Когато президент Хинкли почина преди осем месеца, аз осъзнах, че бях станал старшият апостол. Постепенно натрупващите се промени, станали за 45 години, сега изглеждат монументални.
През идната седмица със сестра Монсън ще отбележим своята 60-годишнина от сватбата. Когато погледна назад към това събитие, осъзнавам колко много се е променил животът ни оттогава. Нашите обични родители, които бяха до нас, когато започнахме своето пътуване заедно, вече ни напуснаха. Трите ни деца, които много години така пълноценно изпълваха живота ни, пораснаха и имат свои собствени семейства. Повечето от внуците също са пораснали и сега имаме четири правнука.
Ден по ден, минута по минута, секунда по секунда, ние се придвижвахме оттам, където бяхме, дотам, където сме сега. Разбира се, животът на всички ни преминава през подобни изменения и промени. Разликата между промените в моя живот и във вашия е само в подробностите. Времето никога не стои на едно място; то трябва да продължи своя ход, и с него идват промените.
Това е нашият единствен и едничък шанс в смъртния живот – тук и сега. Колкото по-дълго живеем, в толкова по-голяма степен осъзнаваме, че животът е кратък. Възможностите идват, след което бързо си отиват. Вярвам, че сред най-важните уроци, които има да научаваме през това кратко временно пребиваване на земята, са онези, които ни помагат да различаваме важните и не важните неща. Умолявам ви да не допускате тези най-важни неща да ви подминат, докато планирате онова илюзорно и несъществуващо бъдеще, когато ще имате времето да свършите всичко, което искате да свършите. Вместо това открийте радост по време на пътуването – сега.
Съпругата ми Франсис ме нарича “театрално пристрастен”. Има множество мюзикъли, които наистина ми харесват, а един от любимите ми е написан от американския композитор Мередит Уилсън и е озаглавен Музикантът. Професор Харолд Хил, един от главните герои в представлението, изказва предупреждение, което споделям с вас. Той казва, “Натрупайте достатъчно “утре” и ще откриете, че сте насъбрали много празни “вчера”1.
Мои братя и сестри, няма да има “утре” за помнене, ако не направим нещо днес.
Преди време споделих пример за този начин на мислене. Вярвам, че той заслужава да бъде повторен. Преди много години Артър Гордън пише в едно национално списание, цитирам от него:
“Когато бях на около 13 години, а брат ми на 10, татко беше обещал да ни заведе на цирк. Но към обед се позвъни по телефона – някаква спешна работа изискваше присъствието му в центъра на града. Настроихме се за разочарование. Тогава го чухме да казва по телефона, “Не, няма да дойда. Това ще трябва да почака”.
Когато той се върна на масата, мама се усмихна. “Циркът пак ще дойде, както знаеш”, каза тя.
“Знам”, каза татко. “Но детството няма да се върне”2.
Ако имате деца, които вече са пораснали и са си отишли, вероятно сте чувствали спазми на загуба и мисълта, че не сте оценявали периода на тяхното детство толкова, колкото е трябвало. Разбира се, няма връщане назад, вървим само напред. Но вместо да обмисляме миналото, ние следва пълноценно да изживеем днешния ден, тук и сега, да направим всичко възможно в осигуряването на приятни спомени за бъдещето.
Ако все още отглеждате деца, имайте предвид, че малките пръстови отпечатъци, които се появяват на почти всяка новоизчистена повърхност, играчките, разпилени из къщата, безкрайните купища пране, с които трябва да се справяте, съвсем скоро ще изчезнат и – за ваша изненада – наистина ще ви липсват.
Стресът идва в живота ни независимо от нашите обстоятелства. Трябва да се справяме възможно най-добре с него. Но не трябва да допускаме той да пречи на най-важното – и най-важното почти винаги включва хората около нас. Често предполагаме, че те трябва да знаят колко много ги обичаме. Но ние следва никога да не предполагаме; трябва да им го покажем. Както пише Уилям Шекспир, “Не любят онези, които не показват любовта си”3. Никога няма да съжаляваме за казаните добри думи и показаната привързаност. По-скоро ще съжаляваме, ако те бъдат пропуснати от нашите взаимоотношения с онези, които значат най-много за нас.
Изпратете писмо на онзи приятел, който сте позабравили; прегръщайте детето си; прегръщайте родителите си; казвайте “Обичам те” по-често; винаги давайте израз на благодарността си. Никога не допускайте проблемът за решаване да стане по-важен от човека, който да бъде обичан. Приятелите се местят да живеят другаде, децата порастват, обичните хора напускат този живот. Толкова е лесно да приемем другите за даденост, докато дойде денят, в който тях ги няма в живота ни, и ни остават чувства от рода на “как щеше да бъде…” и “само ако…”. Писателката Хариет Бийчър Стоу казва, “Най-горчивите сълзи, които са пролети над гробовете, са за думи, които са били оставени неказани, и за дела, които са били оставени неизвършени”4.
През 60-те години, по време на Виетнамската война, пилотът Джей Хес, член на Църквата, бил свален над Северен Виетнам. В продължение на две години членовете на семейството му нямали представа дали той бил жив или мъртъв. Накрая хората, затворили го в Ханой, му позволили да пише до дома, но ограничили посланието му до 25 думи. Какво бихме могли да напишем на семейството си, ако бяхме в същата ситуация – да не ги бяхме виждали над две години и без да знаем дали някога отново ще ги видим? Искайки да им изпрати нещо, което те биха разпознали като написано от него, и желаейки да им даде ценен съвет, брат Хес написал, цитирам: “Следните са важните неща: брак в храма, мисия, следване. Смело напред, поставяйте си цели, водете история, снимайте се два пъти в годината”5.
Нека се наслаждаваме на живота, докато го живеем, да намираме радост по време на пътуването и да споделяме обичта си със своите приятели и роднини. Ще дойде ден, когато утрешните дни на всички ни ще свършат.
В книгата на Иоана в Новия завет, глава 13, стих 34, Спасителят ни увещава, “Както аз ви възлюбих… да се любите един другиго”.
Някои от вас може да са запознати с класическата пиеса на Тортън Уайлдър, Нашият град. Ако е така, вие ще си спомните град Гроувърс Корнърс, където се развива действието. В пиесата Емили Уеб умира при раждане, и ние разбираме за самотната мъка на нейния млад съпруг Джордж, останал сам с четиригодишния им син. Емили не желае да почива в мир; тя иска отново да изживее радостите на своя живот. На нея й е дадена привилегията да се завърне на земята и отново да изживее своя 12-и рожден ден. В началото тя е развълнувана отново да бъде млада, но скоро вълнението избледнява. Този ден не носи радост, тъй като Емили знае какво ще стане в бъдещето. Непоносимо болезнено е да осъзнае в каква степен тя не забелязвала значението и чудото на живота, докато била жива. Преди да се завърне на своето място за покой, Емили ридае, “Дали… човешките същества изобщо осъзнават живота, докато го живеят – всяка, всяка минута?”
Нашето осъзнаване на най-важното в живота върви ръка за ръка с благодарността за нашите благословии.
Един известен писател казва: “Както изобилието, така и лишението едновременно съществуват в живота ни, като паралелни реалности. Ние винаги съзнателно избираме за коя от тези градини ще се грижим… когато избираме да не се съсредоточаваме върху липсващото в живота ни, а сме благодарни за даденото ни изобилие – обичта, здравето, семейството, приятелите, работата, радостите на природата и личните занимания, които ни дават щастие – пустинята на илюзията изчезва и раят идва при нас на земята”6.
В Учение и Завети, раздел 88, стих 33, ни се казва: “Понеже какво се ползва човек, ако му е даден дар, а той не го приеме. Ето, той не се радва на това, което му е дадено, нито пък се радва на оногова, който е дарителят на дара”.
Древният римски поет Хораций увещава, “Каквото и да е нещото, с което Бог ви е благословил, приемете го с благодарна ръка, като не отлагате своите радости година след година, така че където и да сте били, да можете да кажете, че сте живели щастливо”.
Преди много години бях трогнат от историята на Боргхилда Дал. Тя е родена в Минесота през 1890 г. в семейството на норвежци и от първите си години страдала от сериозно увредено зрение. Въпреки своя недъг тя имала огромно желание да участва в дейностите на живота и със своята истинска решителност пожънала успехи в почти всяко свое начинание. Противно на съвета на педагозите, които смятали нейния недъг за твърде сериозен, тя следвала и получила бакалавърска степен от Университета на Минесота. По-късно следвала в Колумбийския университет и Университета на Осло. Впоследствие станала директор на осем училища в Западна Минесота и Северна Дакота.
Написала следното в една от 17-те книги, на които е автор: “Имах само едно око и то бе така покрито с гъсти белези, че виждах единствено през един малък отвор вляво от него. Можех да виждам книгата само като я държах близо до лицето си, с всички сили напрягайки окото си така, че то да се завърти наляво”7.
През 1943 г., когато тя била на възраст над 50 години, била разработена чудотворна революционна операция, която накрая й възстановила голяма част от зрението, липсвало й толкова дълго време. Нов и вълнуващ свят се открил пред нея. Тя много се радвала на малките неща, които повечето от нас имат за даденост, като да гледаме как лети птичка, да обърнем внимание как светлината се отразява в балончетата на сапунената вода или да наблюдаваме фазите на луната всяка нощ. Тя завършила една от книгите си със следните думи: “Скъпи… Отче в небесата, благодаря Ти. Благодаря Ти”8.
Боргхилда Дал, както преди, така и след възстановяването на нейното зрение, била изпълнена с благодарност за своите благословии.
През 1982 г., две години преди да почине на 92 годишна възраст, била публикувана последната й книга. Заглавието й е: Щастлива за цял живот. Нейното отношение на благодарност й помогнало да цени своите благословии и да живее пълноценен и богат живот, въпреки предизвикателствата.
В 1 Солунците в Новия завет, глава 5, стих 18, апостол Павел ни казва, “За всичко благодарете, защото това е Божията воля”.
Нека заедно да си припомним разказа за 10-те прокажени:
“И като (Исус) влизаше в едно село, срещнаха Го десетина прокажени, които, като се спряха отдалеч,
извикаха с силен глас, казвайки: Исусе наставниче, смили се за нас!
И като ги видя, рече им: Идете, покажете се на свещениците. И като отиваха, очистиха се.
И един от тях, като видя, че изцеля, върна се и със силен глас славеше Бога,
И падна на лице при нозете на Исуса и Му благодареше. И той бе самарянин.
А Исус в отговор му рече: Нали се очистиха десетимата? А где са деветимата?
Не намериха ли се други да се върнат и въздадат слава на Бога, освен тоя иноплеменник?”9.
Господ казва в откровение, дадено чрез Пророка Джозеф Смит, “И в нищо човек не наскърбява Бога и срещу никой не е разпалена яростта Му, освен срещу онези, които не признават Неговата ръка във всичко”10. Нека бъдем сред онези, които въздават благодарности на нашия Небесен Отец. Ако неблагодарността се смята за един от най-сериозните грехове, то благодарността заема място сред най-благородните добродетели.
Въпреки промените, които идват в живота ни, и с благодарност в сърцето си, нека изпълним своите дни с възможно най-много от нещата, които са от най-голямо значение. Нека ценим онези, които са ни скъпи и нека даваме израз на обичта си към тях на думи и на дело.
В заключение се моля всички ние да бъдем благодарни за нашия Спасител Исус Христос. Неговото славно Евангелие дава отговори на най-големите въпроси на живота: Откъде сме дошли? Защо сме тук? Къде отива моят дух, когато умра?
Той ни учи как да се молим. Той ни учи как да служим. Той ни учи как да живеем. Неговият живот е едно наследство на обич. Болните, които изцелил; потиснатите, на които дал надежда; грешниците, които спасил.
Дошъл момент, в който Той останал сам. Някои от апостолите се съмнявали; един от тях Го предал. Римските войници проболи ребрата Му. Гневната тълпа отнела живота Му. И въпреки това от Голгота звучат Неговите състрадателни думи, “Отче, прости им, защото не знаят какво правят”11.
Преди това, вероятно предусещайки връхната точка на Своята земна мисия, Той казва с тъга, “Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда, а Човешкият Син няма где глава да подслони”12. “Няма място в гостилницата”13 не е единственото отхвърляне, а само първото. Въпреки това Той кани вас и мен да Го приемем. “Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него, и ще вечерям с него, и той с Мене”14.
Кой е Този Човек на скърби, навикнал на печал? Кой е Царят на славата, Този Господ на Силите? Той е нашият Учител. Той е нашият Спасител. Той е Божият Син. Той е Източникът на спасение ни. Той ни призовава, “Върви след Мене”15. Той ни напътства, “Иди и ти прави също така”16. Той умолява, “Спазвай Моите заповеди”17.
Нека Го следваме. Нека подражаваме на Неговия пример. Нека се подчиняваме на словото Му. Като правим това, ние Му даваме божествения дар на благодарността.
Братя и сестри, искрената ми молитва е да можем да се приспособяваме към промените в живота си, да можем да осъзнаваме кое е най-важното, да можем винаги да даваме израз на своята благодарност и така да намерим радост по време на пътуването. В името на Исус Христос, амин.